О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр. София, 09.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1561 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Земпродукт – 1“ ЕООД, с.Охрид, община Бойчиновци, област Монтана., приподписана от адв. В. П., срещу решение от 28.11.2017г. по в. гр. дело № 294/2017г. на Окръжен съд Монтана, граждански състав, с което е потвърдено решение от 03.05.2017г. по гр. дело № 1517/2016г. на Районен съд Монтана, IV граждански състав. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от „Земпродукт – 1“ ЕООД срещу А. Г. А. от гр.София искове за обявяване на нищожност на сключения договор за продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 28, том VI, рег. № 7685, дело № 445/2011г. на нотариус рег. № 596 и район на действие Районен съд Монтана, вписан в Служба по вписвания с вх. рег. № 3636/15.07.2011г., акт № 55, том 9, дело № 1502 относно конкретно посочени недвижими имоти с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона; чл. 26, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 40 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в споразумяване между законния представител на прехвърлителя и приобретателя във вреда на представлявания; чл. 26, ал. 2, пр. 1 във връзка с чл. 184, ал. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет, както и обусловения иск за връщане на даденото – владението на имотите с правно основание чл. 34 във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 1 155,91 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за нищожност на въззивното решение, тъй като е постановено от незаконен състав, защото при проведеното разпределение при условията на чл. 9 ЗСВ делото е разпределено на един съдия, без определяне на останалите съдии от съдебния състав. Излага доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск – по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, вместо по чл. 40 ЗЗД. Касаторът поддържа и евентуални оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Монтана на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Незаконен ли е съдебен състав при липса на доказателства или основания как са избрани съдиите, участвали в съдебния състав, разгледал делото и постановил съдебния акт?
2. Следва ли да е налице акт за образуването на колегии и отделения при съответния съд, както и кои съдии участват в тях?
3. Само съдия-докладчикът ли се избира на принципа на случайното разпределение на делата или изборът се прилага за всички съдии от съдебния състав с оглед нормата на чл. 9 ЗСВ?
4. Следва ли да са налице предварително образувани съдебни състави в съответния съд с оглед нормата на чл. 9 ЗСВ и тези съдебни състави да са публично известни /виж в този смисъл структурата на ВКС и САС/?
5. Представлява ли съществено процесуално нарушение произнасянето от съда по непредявен иск и каква е силата на така постановен съдебен акт?
По отношение на посочените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
6. Създаден ли е в съответствие със закона независим и безпристрастен съд при липса на доказателства за избор на съдиите, участвали в съдебния състав, с оглед разпоредбата на чл. 9 ЗСВ?
7. Разгледано ли е образувано дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона при липса на доказателства за избор на съдии с оглед разпоредбата на чл. 9 ЗСВ, участвали в съдебния състав?
Относно тези два въпроса касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, а. 1, т. 2 ГПК /противоречие с практиката на ЕСПЧ по приложение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и в частност с решение от 12.01.2016г. по дело № 57774/2013г., M. E. K. срещу У./ и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /противоречие с т. 3 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
8. Касаторът поддържа, че в противоречие с т. 1 от ТР № 3/15.11.2013г. по тълк. дело № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд, без да е сезиран, е обсъдил въпроса за наличие на протокол от проведено ОС на дружеството – продавач с оглед нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
9. От императивен характер ли е § 16, ал. 1, изр. 2 ДР на ЗУТ и неспазването й води ли до противоречие на закона?
10. Необходимо ли е представяне на удостоверение за търпимост, издадено с оглед разпоредбата на § 16, ал. 1, изр. 2 ДР на ЗУТ при прехвърлителна сделка за недвижим имот, за който не са налице строителни книжа?
11. Недвижим имот, за който няма строителни книжа и не е издадено удостоверение по § 16, ал. 1, изр. 2 ДР на ЗУТ, представлява ли годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект?
12. Нищожен поради противоречие на закона или поради невъзможен предмет е нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост на недвижим имот, за който пред нотариуса не са представени строителни книжа или удостоверение за търпимост с оглед разпоредбата на § 16, ал. 1, изр. 2 ДР на ЗУТ?
Въпросите по т. 9, 10, 11 и 12 са поставени във връзка с иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /противоречие със закона/ и по отношение на тях се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 328/29.11.2010г. по гр. д. № 1362/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 219/08.07.2010г. по гр. д. № 1146/2009г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1259/11.12.2008г. по гр. д. № 5035/2007г. на ВКС, ГК, I г. о.
13. Противоречи ли на закона и представлява ли невъзможен предмет продажбата на недвижими имоти публична и частна общинска собственост, за която продажба не е налице спазване на Закона за общинската собственост и същата не е извършена от лицата, предвидени в ЗОбС? – този въпрос е поставен по отношение на иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД /нищожност поради невъзможен предмет/ и се твърди противоречие с ТР № 3/2014г от 28.06.2016г. по тълк. д. № 3/2014г. на ОСГК на ВКС, решение № 10/20.02.2013г. по гр. д. № 742/2012г. на ВКС, ГК, II г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
14. Относно иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 40 ЗЗД касаторът поддържа, че е решен в противоречие с т. 3 от ТР № 5/2014г от 12.12.2016г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 353/14.06.2004г. по гр. д. № 618/2003г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 394/18.05.2010г. по гр. д. № 1584/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 223/27.03.2009г. по гр. д. № 6158/2007г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 841/19.01.2010г. по гр. д. № 3530/2008г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 615/15.10.2010г. по гр. д. № 1208/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 361/16.11.2011г. по гр. д. № 1077/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 1193/10.01.2009г. по гр. д. № 4702/2007г. на ВКС, ГК, V г. о.
Ответницата А. Г. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Х. Л. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че първите четири въпроса не съответстват на чл.280, ал. 1 ГПК, тъй като съгласно чл. 35, ал. 4 П. и чл. 4, ал. 1 от Вътрешните правила за разпределение на делата в Окръжен съд Монтана на случаен принцип на определяне подлежи единствено съдията – докладчик по делото, а цитираната от касатора практика няма отношение към настоящия спор. Оплакването на касатора за произнасяне по непредявен иск не обуславя допускане на касационно обжалване, защото съдът е разгледал предявения иск, а изложените мотиви относно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ са във връзка с твърдението на ищеца за нарушение на посочената правна норма. Ответницата поддържа, че правните въпроси от раздел II по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /противоречие със закона/, свързани със значимостта на удостоверението по § 16, ал. 1 ПЗР на ЗУТ, са решени в съответствие с изобилната практика на ВКС, част от която е посочена и във въззивното решение. По групата въпроси от раздел II по иска с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД /невъзможен предмет/ счита, че са извън предмета на спора.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените доводи на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от външна страна отговаря на изискванията на чл. 280 и чл. 281 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че с Договор за продажба на недвижими имоти, обективиран в Нотариален акт № 28, том VI, рег. № 7685, дело № 445/2011г. на нотариус рег. № 596 и район на действие Районен съд Монтана, вписан в Служба по вписвания с вх. рег. № 3636/15.07.2011г., акт № 55, том 9, дело № 1502 „Анием“ ЕООД, представлявано от Г. К. П., сегашно наименование „Земпродукт – 1“ ЕООД е продало на А. Г. А., представлявана от Г. К. П., процесните конкретно описани недвижими имоти.
По отношение на иска за нищожност на процесния договор поради липса на съгласие от страна на дружеството съдебният състав е изложил съображения, че наличието на решение на общото събрание на съдружниците в О., респ. на едноличния собственик на капитала на Е. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, тъй като това решение има само вътрешноорганизационен характер, представлява вътрешен акт, който не се вписва в търговския регистър, не се оповестява на трети лица и не може да им бъде противопоставен. Посочил е, че при изповядване на сделката дружеството е било надлежно представлявано от управителя, който има това правомощие по закон и с волеизявленията си валидно може да обвързва търговското дружество като страна по сделка, а липсата на решение за продажба на недвижими имоти може да обоснове отговорност на управителя пред дружеството, но не и да опорочи сделката.
За да направи извод за неоснователност на иска за нищожност на процесния договор поради липса на удостоверения за търпимост на имотите, въззивният съд е приел, че разпоредбата на §16, ал. 1, изр. 2 ПЗР на ЗУТ не представлява императивна правна норма, а смисълът на уредената в нея забрана за прехвърляне на строежи, за които няма строителни книжа, без да е представено удостоверение за търпимост, не е да извади тези строежи от гражданския оборот, а единствено да обърне внимание на приобретателя, че ако строежът подлежи на премахване като незаконен, той ще поеме разходите по премахването му. Позовал се е на съдебна практика на ВКС и ВАС, съгласно която не е въведена забрана за разпореждане с незаконни строежи без удостоверение за търпимост, като сделките с такива строежи са законни и допустими – Решение № 3440/25.03.2008г. по адм. д .№415/2008г., ВАС, II о., Решение № 9457/09.03.2007г. по адм. д. № 9520/2007г. на ВАС, II о., Решение № 9453/09.10.2007г. по адм. д. № 9348/2007г. на ВАС, II о., Решение № 431 по гр. д. № 6069/2007г. на ВКС, IV г. о., Решение № 280/06.12.2016г. по гр. д. № 2394/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. Посочил е, че въпросът дали строежът е законен или не, е относим към възможността за премахването му, но не и към правото на собственост на незаконната сграда.
Изводът за неоснователност на иска за нищожност на процесния договор относно имотите „Текстилен магазин“, пл. № 364 и „Ресторант“, пл. № 365 поради невъзможен предмет, предвид правна невъзможност за придобиването им, тъй като същите са общинска собственост, е направен след обсъждане на събраните доказателства относно собствеността на посочените имоти и установяване на фактическата обстановка. Установено е, че на 01.08.2003г. е съставен Акт за публична общинска собственост № 277/01.08.2003г., в който е отразено, че парцелът, върху който са построени процесните сгради, заедно с 1/5 ид. ч. от построената в него четириетажна жилищна сграда, е собственост на общината; с договор за покупко-продажба от 16.12.2005г., материализиран в нотариален акт № 36, т. XV, рег. № 19551, нот. дело № 2115 от 2005г. на нотариус Б. П. „Анием“ ЕООД е закупило от И. А. и С. А. описаните имоти; с Акт № 574/27.03.2007г. четириетажната масивна сграда /част от която са ресторантът и магазинът/, незавършено строителство, е призната за частна общинска собственост. След анализ на посочените доказателства и удостоверените с тях факти, съдебният състав е заключил, че към момента на закупуване на процесните имоти от „Анием“ ЕООД не е съществувала никаква правна пречка за придобиването им поради това, че тези имоти са били възложени на продавачите с постановления на АДВ, РД В., а последващият Акт № 574/27.03.2007г. е издаден след придобиване на правото на собственост от страна на „Анием“ ЕООД, като посоченият акт противоречи на останалите събрани по делото доказателства. При извършен косвен съдебен контрол въззивният съд е приел, че Акт № 574/27.03.2007г. е незаконосъобразен и поради следните съображения: в противоречие на разпоредбата на чл. 60 ЗОС промяната на характера на собствеността от публична в частна не е отразена нито в новия акт, нито в стария, нито в регистрите; напротив, в акт № 574/27.03.2007г. е посочено, че основанието, на което се придобива сградата, е чл. 2, ал. 1, т. 5 /имотите и вещите, придобити от общината с доброволен труд и/или с парични средства на населението/; не са попълнени графи № 7, 8 и 9, което е абсолютно задължително при съставяне на акт при условията на чл. 60 ЗОС.
Изводът за неоснователност на иска за нищожност на процесния договор относно имотите „Краварник“ и „Мандра сграда за производство на млечни произведения“ поради невъзможен предмет, тъй като тези имоти не са съществували, е аргументиран със съществуването на постройките към датата на продажбата – обстоятелство, установено от представените скици при изповядване на сделката от нотариуса, заключението на извършената експертиза и приложения снимков материал към нея. Прието е, че фактът, че сградите не са в много добро състояние, не може да се приравни на несъществуване на сградите.
Въззивната инстанция се е позовала на задължителната практика на ВКС, инкорпорирана в ТР № 3/2014г. от 28.06.2016г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, за да бъде нищожна една сделка на това основание, предметът при сключването на сделката трябва да е фактически или правно невъзможен, още при сключването на сделката да е невъзможно да възникне. Приел е, че макар и недостатъчно подробно индивидуализиран в нотариалния акт, процесният недвижим имот съществува в обективната действителност, като недостатъчната му индивидуализация не може да се приравни на „несъществуващ фактически или правно“ имот, за да бъде сделката нищожна поради невъзможен предмет.
За да направи извод за неоснователност на иска за нищожност на процесния договор поради нарушение на добрите нрави, въззивният съд се е аргументирал с липсата на поведение, което би могло да се калифицира като нарушаващо добрите нрави по следните съображения: Неплащането на цената по възмезден договор съставлява неизпълнение на облигационно задължение, а не порок по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Представляващият дружеството не е увредил самото дружество с процесните сделки, предвид твърдяната от ищеца очевидно ниска продажна цена на имота; предвид прокламираната в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне, ограничена от „добрите нрави” и съобразно императивните правила, определящи, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорена цена е по-ниска от нея, е допустимо продажната цена на един недвижим имот да бъде по-ниска от данъчната оценка по волята на страните; в случая е налице ответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната, не обуславя нищожност на сделката; не се касае до такава неравностойност на насрещните престации, която практически да води до липса на престация; само по себе си несъответствието между пазарната цена на един недвижим имот и неговата продажна цена не е достатъчно, за да обоснове извод за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съдебният състав е посочил, че в процесния случай не е налице сделка, сключена от пълномощник, а волята за продавача при атакуваната продажба е изявена от вписания в Търговския регистър управител, на който в качеството му на органен представител е признато правото неговата воля като физическо лице да бъде счетена във външните отношения за воля на юридическото лице. Той е изразител на волята на самото юридическо лице и в процеса на формиране и външно изявяване на волята на юридическото лице не могат автоматично да се прилагат ограниченията и разрешенията, приложими към представителството, възникнало от упълномощителна сделка по ЗЗД. В този смисъл въззивният съд се е позовал и на Определение № 257/18.06.2015г. по гр. д. № 1286/2015г. на ВКС, ГК, II г. о.
Доводите на въззивника /ответник по предявените искове и настоящ касатор/ за нищожност на първоинстанционното решение поради това, че част от процесуалните действия по делото са извършени от съдия, който след 21.02.2017г. не е съдия в Районен съд Монтана, са приети за неоснователни. Въззивният съд е установил, че до 06.03.2017г. съдия К. Т. /погрешно посочен съдия К. И./ е бил командирован в Районен съд Монтана, т. е. същият е извършил действията по делото именно в качеството си на легитимен съдия. Поради това е направил извод и за неоснователност на доводите на въззивника, че съответният съдия е могъл да извършва действия единствено по наказателни дела, но не и по граждански такива.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси от т. 1 до т. 4 вкл. са свързани с оплакването му за нищожност на въззивното решение, тъй като е постановено от незаконен състав, защото при проведеното разпределение при условията на чл. 9 ЗСВ делото е разпределено на един съдия, без определяне на останалите съдии от тройния съдебен състав. По отношение на въпросите, свързани с валидността на въззивния акт не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика, напр. т. 8 на ППВС № 1/1985г., мотивите към ТР № 1/10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на различни съдебни състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Съдебното решение е нищожно, когато не отговаря на условията за валидност. Това са случаите при наличието на особено съществени пороци, а именно когато не е прието от надлежен орган /който не е на длъжност, даваща му право да го издаде/ или функциониращ в надлежен състав; не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда; не е в писмена форма; когато не е подписано от болшинството на съдебния състав; когато волята на съда не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването поради абсолютната неразбираемост на съдебния акт.
При служебната проверка за валидност на въззивното решение настоящият съдебен състав не констатира съществуването на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен съдебен състав, предприел разглеждане на конкретното дело в нарушение на принципа на случайното разпределение. Напротив, при спазване на правилата на чл. 9, ал. 1 и 2 ЗСВ и Вътрешните правила за разпределение на делата в Окръжен съд – Монтана на случаен принцип е избран съдията – докладчик по въззивното дело. Поставените от касатора правни въпроси, свързани с разпоредбата на чл. 9 ЗСВ и принципа на случайното разпределение на делата, не могат да обосноват достъп до касационен контрол и поради наличието на съдебна практика на ВКС /Решение № 346/30.11.2011г. по гр. д. № 1556/2010г. на ВКС, ГК, II г. о./, според която обстоятелството, че съдията докладчик не е бил определен за такъв при спазване на принципа на случайния подбор, не обуславя нищожност на постановеното решение, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност. Нищожно е онова съдебно решение, което не е постановено от надлежен съдебен състав в предписаната от закона форма. Надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството „съдия“ в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвували при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото /чл. 235 ГПК/. Изразеното в посоченото решение на ВКС разбиране относно принципа на чл. 9 ЗСВ и отражението му върху постановеното съдебно решение може да бъде приложено и по отношение на формулираните от касатора правни въпроси от т. 1 до т. 4 вкл., т. 6 и т. 7.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въпросите по т. 1 – т. 4 вкл., т. 6 и т. 7 не е налице и поради това, че правните норми са достатъчно ясни. Съгласно нормативната уредба, регламентираща реда за разпределение на постъпващите в съдилищата дела между съдиите от съответния съд, на принципа на случайния подбор се определя само съдията – докладчик. Съгласно чл. 35, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата книжата, по които се образуват дела, се предават най-късно на следващия ден от постъпването им на административния ръководител на съда или на определени от него съдии, които образуват делото, ако са налице процесуалните изисквания, като определят вида му и съдията докладчик на принципа на случайния подбор, използвайки програмата за случайно разпределение на делата. Този извод се налага и от текста на чл. 1, б. „а“ на Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища /приета с Решение на В. по протокол № 57/4.12.2014г., изменена и актуализирана с Решение на В. по протокол № 13/19.03.2015г., изменена с решение на СК на В. по протокол № 1/10.01.2017г., изменена с решение на СК на В. по протокол № 9/13.03.2018г./, който предвижда, че методиката урежда реда за определяне на съдия докладчик по делото на принципа на случайния подбор, регламентиран законово в чл. 9 от ЗСВ. Същият извод се налага и от другите текстове на същата Единна методика, които уреждат особени хипотези на приложение на принципа на случайното разпределение на делата /чл. 4.1.2, чл. 4.1.4 и др./, изключвайки от разпределението първоначално определения докладчик или предвиждайки изрично, че делото са разпределя именно на него, без да се регламентира избор на останалите членове от съдебния състав за всяко дело поотделно.
В случая от представения протокол за избор от 28.09.2017г. се установява, че съдията докладчик Т. Ж. е избран на принципа на случайния подбор чрез програмата за случайно разпределение на делата, след отстраняване на предходни двама съдии, избрани също на принципа на случайния подбор чрез програмата за случайно разпределение на делата.
Коректив на този принцип са основанията за отвод, предвидени в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ГПК. Във всички случаи обаче участието в съдебния състав на съдия, който е имал основания за отвод, не води до нищожност или недопустимост на съдебния акт. Това участие може да обоснове неправилност на съдебното решение само, ако поради предубедеността на съдебния състав е постановен и крайният незаконен резултат.
Посоченият от касатора в т. 5 процесуалноправен въпрос е свързан с преценката за допустимост/недопустимост на въззивното решение. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като е налице задължителна практика на ВКС / ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/, съгласно която, недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените от ищеца твърдения.
Съдебният състав се е произнесъл по предявените искове, а изложените мотиви относно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ са във връзка с твърденията и доводите на ищеца, поддържани и във въззивната жалба, за липса на съгласие на представлявания /дружеството – ищец/ неговият законен представител да извършва определени действия.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по посочените в т. 6 и т. 7 правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. От една страна, тези въпроси са поставени от касатора некоректно и с тях същият се опитва да аргументира твърдението си, че решението е постановено от зависим и пристрастен съд, като в същото време не излага конкретни обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастието на членовете на съдебния състав. От друга страна въпросите не са решени в противоречие с цитираното от касатора решение от 12.01.2016г. по дело № 57774/2013г., M. E. K. срещу У.. В посоченото решение Европейският съд по правата на човека тълкува „закон“ по смисъла на чл. 6 от Конвенцията не само в смисъл на правните норми, свързани с учредяването и компетентността на съдебните органи /вж. inter alia, L. v. L., no. 58442/00, § 114, 28 N. 2002/, но и също в смисъл на всяка друга норма от националното законодателство, която, ако бъде нарушена, би осуетила регулярното и предвидимо участие на един или повече съдии при гледането на дела /вж. Gorguiladzй v. G., no. 4313/04, § 68, 20 O. 2009 и Pandjikidzй and Others v. G., no. 30323/02, § 104, 27 O. 2009/. Посочил е, че „създаден в съответствие със закона“ е такъв съд, който не просто съществува заради определени законови разпоредби, но и е обвързан от определени правила, свързани с управлението му и определянето на съдебен състав във всеки конкретен случай. В трайната си практика Европейският съд по правата на човека е разяснил, че целта на термина „създаден в съответствие със закона“ е да гарантира, че „съдът в демократичното общество не е зависим от дискрецията на изпълнителната власт, а е регулиран от закони, приети от Парламент“, като същото следва да се прилага и за „органите на съдебна администрация“ /вж. Z. v. A., no. 7360/76, Coлme and Others, S. and Others v. I., nos. 17214/05 и 42113/04, § 94, 28 A. 2009, F. v. S., no. 8014/07, § 134, 21 J. 2011/.
Конкретният казус, който е разгледан по делото, не е идентичен с настоящия случай, а се отнася до определяне от председателя на Националната съдебна служба /Н./ в У. на друг компетентен съд от същата степен за разглеждане на делото, тъй като Общият градски съд в Б. е претоварен и не може да се справи с произнасяне по иска в разумен срок. По отношение на конкретния казус Европейският съд по правата на човека подчертава, че при прехвърляне на дела от изключителна важност за съдебната независимост и правовата сигурност е съществуването на ясни правила, приложими за всеки случай, както и на ясни гаранции, които осигуряват обективност и прозрачност и премахват всякакви съмнения за произволно решаване на прехвърленото дело. В т. 58 от решението Съдът изрично посочва, че разпределението на дела е дискреционно в случаите, когато предпоставките не са закрепени в закон, тъй като тази ситуация може да внуши усещане за предубеденост, като допуска спекулации относно влиянието на политически или други сили върху съда, на който е разпределено делото, дори и когато разпределението на конкретен съдия само по себе си е извършено на база прозрачни и ясни критерии. Предопределянето на ред, по който делата се разпределят между съдия или съдебен състав, който ред се базира на обективни и общи принципи, е от съществено значение за яснотата, прозрачността и съдебната независимост и безпристрастност. Ако разпределението на дела е предоставено на нечие усмотрение, то това създава опасност от накърняване на съдебната независимост чрез например претоварване на съдията с дела или разпределянето му само на дела с нисък обществен интерес. Съдът акцентира, че председателят на Н. е лице с широки административни правомощия, както и с немалко влияние върху личния статут на някои магистрати, и се избира от Парламент, а не от магистратите. На следващо място, набляга се върху липсата на предварително зададени ясни критерии за преразпределение на дела. Тези фактори, заедно с вземането на самостоятелно еднолично решение от председателя на Н. са достатъчни за Съда да констатира, че за прехвърляне на делото не е имало нито установима причина, нито правила за това, поради което е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията, защото е създадено усещане за липса на независимост и безпристрастност, както и липсва предвидимост и сигурност – предпоставки за квалификацията на съдебния орган като „създаден в съответствие със закона“.
В настоящия случай предвидените в Закона за съдебната власт правила, уреждащи заседаването на Окръжния съд, когато разглежда дела като втора инстанция, в състав от трима съдии, освен ако със закон е предвидено друго /чл. 83, ал. 1 ЗСВ/, създаването на отделения по решение на общото събрание на съдиите в окръжния съд /чл. 84, ал. 2 ЗСВ/, включването в съдебния състав като член на младши съдия /чл. 83, ал. 2 ЗСВ/, определянето на броя и съставите на отделенията, ако има такива, както и тяхната специализация по материя от общото събрание на окръжния съд /чл. 85, ал. 2, т. 1 ЗСВ/, Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, са достатъчно прозрачни и ясни, н