О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 205
гр. София, 08.04.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1834 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г., действащ като ЕТ „С. – С. Г.“ срещу решение № 124 от 10.04.2019г. по т.д. № 82/2019г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след отмяна в осъдителните части и потвърждаване в отхвърлителните части на първоинстанционното решение № 227 / 07.12.2018г. по т.д. № 11 / 2018г. на Окръжен съд – Кърджали, са отхвърлени исковете на касатора срещу „Текстил Груп“ ООД, основаващи се на договор за наем на недвижими имоти от 30.10.2017г., за заплащане на сумите: 60 000 лева – наем за месец декември 2017г. и месец януари 2018г.; 6000 лева – неустойка за забава плащането на наемните вноски по чл.10, ал.2 от договора; 6562,14 лева – стойност на използван природен газ по чл.10, ал.3 от договора и 60 000 лева – неустойка по чл.15 от договора.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Претендира се присъждане на направените разноски за трите инстанции..
Ответникът, „Текстил Груп“ ООД, счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В атакуваното решение въззивната инстанция е приела, че процесният договор за наем от 30.10.2017г. е нищожен на няколко различни основания.
На първо място, решаващият състав е счел, че независимо, че в отговора на исковата молба е акцентирано върху нарушението на разпоредбата на чл.289 ТЗ, в него изрично е посочено, че договорът за наем, целящ увреждането на наемателя, е сключен от едно и също лице като представител и на наемодателя, и на наемателя, поради което е прието, че своевременно е направено и възражение за нищожност на договора за наем, поради противоречието му с разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД, макар ответникът да не е посочил разпоредбата на закона. Решаващият състав е допълнително се е аргументирал с това, че нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД е императивна, а не диспозитивна, тъй като е установена в публичен интерес, поради което за нейното прилагане съдът следи служебно. Изложени са съображения, че разрешението, даденото в т.2 от Тълкувателно решение № 3 / 15.11.2013г. по т.д. № 3/ 2013г. на ОСГТК на ВКС относно приложението на чл.38, ал.1 ЗЗД, е неприложимо в хипотезата, когато управителят на търговското дружество сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо лице, каквото е едноличният търговец, който не притежава отделна правосубектност от тази на физическото лице, регистрирало се като едноличен търговец. С оглед на това е прието, че процесният договор за наем е нищожен, поради противоречие с императивната норма на чл.38, ал.1 ЗЗД.
На второ място, въззивната инстанция е посочила, че договорът за наем от 30.10.2017г. не би могъл да произведе действие, тъй като процесните сгради са предмет на предходен договор за наем, въз основа на който са ползвани и който не е прекратен. Съдът се е позовал на договор за наем между страните от 12.01.2007г., при сключването на който дружеството се е представлявало от П. Г., като е безспорно установено, че част от предоставените под наем с първия договор за наем сгради са двете сгради, предмет на процесния договор за наем от 30.10.2017г. Въз основа на свидетелските показания е установено, че от създаване на ответното търговско дружество то осъществява дейността си в едни и същи сгради, собственост на ищеца, намиращи се в промишлената зона на [населено място], които ответникът ползва под наем. Договорът за наем от 12.01.2007г. е сключен за срок от 10 години, като последният анекс № 10 към него е подписан на 04.01.2016г., според който наемната цена на описаното в договора имущество е 240 000 за 2016г. или по 20 000 лева месечно. Уговореният срок на договора е изтекъл на 12.01.2017г., но доколкото въз основа на свидетелските показания се установява, че и след тази дата наемателят е продължил да ползва наетото имущество и е безспорно, че е заплащал наема за него до края на месец ноември 2017г., е прието, че на основани чл.236, ал.1 ЗЗД, след изтичане на срока му, договорът за наем се е превърнал в безсрочен. Посочено е, че в случая сделката е търговска, поради което предвиденото в закона ограничение за максимален 10-годишен срок не се прилага, съгласно чл.229, ал.1 ЗЗД. Въз основа на това е направен извод, че към 30.10.2017г. има действащ предходен договор за наем без определен срок, за който не се твърди по делото да е променян или прекратяван по някакъв начин, като ползването на имотите се осъществява на основание предходния договор за наем и съобразно условията в него.
На следващо място е посочено, че в договора за наем от 30.10.2017г. наемната цена е уговорена чрез препращане към предходен договор, като е предвидено, че наемната цена е тази, определена от страните в договор, действащ между тях до подписването на договора от 30.10.2017г., без да е уточнено за кой договор става въпрос. Не е посочено, че цената се определя в приложение №1 към договора, в което именно е посочено, че месечната наемна цена е 30 000 лева с ДДС. С оглед на това е прието, че съдържанието на договора и приложение № 1 към него си противоречат, като не е ясна действителната воля при сключването на договора досежно цената като негов съществен елемент. С оглед липсата на ясно изразно съгласие при сключването на договора за наем от 30.10.2017г. относно неговата цена, е счетено, че същият не може да се приложи в отношенията между страните и на това основание.
Според решаващият състав е налице и другото поддържано от ответника основание за нищожност на договора за наем от 30.10.2017г. – сключването му при злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ, чието нарушаване води до накърняване на добрите нрави и до нищожност по чл.26, ал.1 предл. 3-то ЗЗД. Апелативният съд е изходил от следните обстоятелства: Договорът за наем от 30.10.2017г.е подписан от С. Г. в качеството му на управител на ответното дружество в деня, в който той е прехвърлил 60% от капитала на дружеството на своя син, Г. Г., и по този начин дружеството е преобразувано от ЕООД в ООД, като в същия ден на проведено Общо събрание синът на ищеца е избран за нов управител на дружeството. Освен това, с договора за наем са уговорени по-неблагоприятни условия за наемателя от тези по действащия до този момент и непрекратен договор от 12.02.2007г. Това са, както цената, така и предвидените значителни по размер неустойки, каквито липсват по предходния договор за наем – в чл.10, ал.2 от договора е предвидена мораторна неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10% при забава плащането на наемна вноска, а в чл.15 от договора е установена неустойка в размер на две наемни вноски при едностранно прекратяване на договора при неплащане в срок на две наемни вноски. Заключено е, че договорът за наем от 30.10.2017г. е сключен, за да бъде увреден наемателя, тъй като новият договор за наем е сключен при много по-неизгодни условия за наемателя и то при действието на предходен договор, преди неговото прекратяване и предвид факта, че този нов договор е подписан от С. Г., освен като наемодател и като управител на наемателя в същия ден, в който е прехвърлил 60% от дяловете си и на проведеното Общо събрание е взето решение за освобождаването му като управител. Допълнителни аргументи в подкрепа на този извод са направени въз основа на електронната кореспонденция между ищеца С. Г. и неговата бивша съпруга Г. Г., от една страна, и австрийското дружество „Х. Трико“ от друга, и въз основа на показанията на свидетелката Г. Г.. Въз основа на тях е установено, че запазването на съществуващия договор за наем, както и прехвърлянето на дяловете на С. Г. от ответното дружество на неговите синове и съпруга и поемането на управлението от тях е поставено като условие от австрийското дружество, за да продължат многогодишните му търговски отношения с ответното дружество. Подписването на нов договор за наем в последния ден, в който С. Г. управлява дружеството, при нови, по-неблагоприятни условия нарушава поставените от австрийското дружество условия за продължаване на търговските взаимоотношения и в този смисъл също накърнява интересите на ответника.
С оглед приетата нищожност на договора за наем от 30.10.2017г. на посочените по-горе основания, е счетено, че ответникът не дължи на ищеца претендираните по този договор вземания за наемна цена, неустойки и природен газ като разходи по договора. За разходите допълнително е аргументирано, че липсват доказателства наемателят реално да е употребявал природен газ и то на претендираната стойност. Въз основа на свидетелските показания е установено, че след като ищецът е прехвърлил 60% от капитала на ответника и е сменен като управител, той е спрял подаването на природен газ към сградите, предмет на договора за наем от 30.10.2017г. Освен това, двете фактури за газта, по които се търси плащане, са издадени от „С. България“ ЕАД с получател ищеца и касаят доставка на природен газ за месец януари 2018г. с посочено различно място на сделката. Освен това фактурите не са осчетоводени от ответника, който не е получател по тях, като вещото лице е установило и че няма префактуриране на консумиран природен газ от наемодателя на наемателя
В изложението към касационната жалба се твърди, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, за които се поддържа, че са обусловили изхода на спора: „1/ Налице ли е договаряне сам със себе си по смисъла на чл.38, ал.1 ЗЗД, когато органният представител на търговското дружество извършва правно действие спрямо себе си, в качеството си на едноличен търговец?; Приложими ли са постановките на т.2 от Тълкувателно решение № 3 / 15.11.2013г. по тълк. д. № 3/ 2013г. на ОСГТК на ВКС и в случаи, при които едно и също лице, в качеството си законен представител на едно дружество, сключи търговска сделка със себе си в качеството си на едноличен търговец, която сделка е свързана с упражняваното от търговеца занятие и представлява участие в търговския оборот?; 2/ Съществува ли задължение на съда да обсъжда в мотивите към решението си конкретните възражения, свързани с нищожност на договора, поради противоречие със закона, както и факти, осуетяващи възникване правото на ищеца, които не са направени в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, предвид преклузията по чл.133 ГПК?“. Касаторът се позовава и на допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Материалнотоправните въпроси, свързани с приложението на чл.38, ал.1 ЗЗД, въпреки че са обсъждани от въззивната инстанция, не могат сами по себе си да доведат до промяна на изхода на спора, тъй като въззивният съд е приел, че процесният договор за наем е нищожен не само на основание чл.38, ал.1 ЗЗД, но и на други основания, между които и това по чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД във връзка с чл.289 ТЗ, за което не е формулиран въпрос и което безспорно е въведено в предмета на делото чрез възражение, направено с отговора на исковата молба. Ето защо, спрямо въпросите под №1 не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.
Втори въпрос е зададен във връзка с оплакването на касатора, че в отговора на исковата молба липсва позоваване на чл.38, ал.1 ЗЗД и на чл.236, ал.1 ЗЗД. Дори да се приемат за верни тези твърдения на жалбоподателя, това не може да се отрази на крайния изход на спора, тъй като, както вече беше посочено във връзка с въпросите под №1, резултатът на делото е предпоставен и от други доводи на решаващия състав, а именно от извода за нищожност на договора на основание чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД във връзка с чл.289 ТЗ. С това основание за нищожност съдът е бил своевременно сезиран с отговора на исковата молба и то самостоятелно обуславя същия изход на делото, като за приложението му няма поставен въпрос. Ето защо, спрямо втори въпрос също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
С оглед изложеното, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Независимо от изхода на спора, на ответника по касацията не могат да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, тъй като липсват доказателства такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 124 от 10.04.2019г. по т.д. № 82/2019г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.