О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София, 13.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 225 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ГРОЗД” ООД, гр.Търговище, против определение № 3469 от 09.11.2018г. по ч.гр.д. № 5329/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено разпореждане № 7644 от 06.06.2018г. по т.д. № 1831/2017г. на Софийски градски съд, с което е върната въззивната му жалба с вх. № 12912 от 30.01.2018г.
Жалбоподателят изразява становище за неправилност на атакуваното определение, поради необоснованост и незаконосъобразност. Твърди се, че същото е постановено в нарушение на чл.63, ал.1 ГПК.
Ответната страна, ДФ „Земеделие”, счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационния контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Поддържа се, че в частната жалба не се сочат аргументи, защо зададените от жалбоподателя въпроси се отнасят до точното прилагане на закона и до развитието на правото. По съществото на спора се излагат съображения, че дружеството е разполагало с три възможности да заплати държавната такса: 1/ с подаването на въззивната жалба; 2/ в дадения му от съда срок за внасянето на таксата и 3/ в рамките на удължения от съда срок за внасянето й. Въззивникът е имал достатъчен период от време да внесе дължимата такса от 25 619,45 лева, при положение че тя е 2% от размера на материалния интерес по делото, предвид на това, че дружеството като ищец е внесло такса в размер на 4% от материалния интерес при предявяването на иска. Дружеството изтъква като причина за невнасяне на таксата финансови затруднения, което според чл.81 ЗЗД не може да бъде приравнено на обективна невъзможност за изпълнение, а в ГПК не е предвидена възможност за внасяне на такси поради „финансови затруднения”. Изложени са аргументи, че жалбоподателят не се позовава в частната си жалба на конкретни доказателства, които удостоверяват наложени запори върху банкови сметки на дружеството и бъдещи плащания към това дружество от негови контрагенти.
Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
От фактическа страна апелативният съд е приел, следното:
Дружеството – настоящ касатор не е внесло дължимата държавна такса по въззивната си жалба към момента на подаването й пред първата инстанция, с оглед на което СГС е оставил с разпореждане от 31.01.2018г. жалбата без движение и е дал точни указания за внасянето й. Разпореждането е връчено на жалбоподателя на 02.05.2018г., който в едноседмичния срок от връчването е поискал продължаване на срока за изпълнение на указанията. Първоинстанционният съд е продължил срока с една седмица, съобразно искането на страната, т.е. до 17.05.2018г., в който срок жалбоподателят не е заплатил дължимата такса, а е подал втора по ред молба за ново продължаване на срока. СГС с определение от 18.05.2018г. е отхвърлил като неоснователна молбата за повторното продължаване на срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба и с разпореждане от 06.06.2018г. е върнал въззивната жалба, поради невнасяне на държавната такса по нея.
За да потвърди постановеното от СГС разпореждане за връщане на въззивна жалба с вх. № 12912 от 30.01.2018г., апелативният в мотивната част на атакуваното определение е заключил, че фактът, че жалбоподателят не е заплатил таксата с подаване на жалбата, в допълнително дадения му от съда срок по реда на чл.63 ГПК и до подаването на частната жалба – 28.09.2018г., обосновава извод за липсата на сериозно намерение за отстраняване нередовностите на жалбата, в резултат на което е налице недобросъвестно упражняване на предоставените му процесуални права.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като обуславящ изхода на спора следният правен въпрос: „Следва ли да се поиска повторно удължаване на срока за изпълнение на указания, когато уважителните причини за първото удължаване не са отпаднали и допустимо ли е повторно удължаване на първоначално удължен срок за изпълнение на указанията на съда?” Позовава се на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал. 2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като поставения от частния касатор правен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е обосновал правния извод на въззивния състав, тъй като същият не се е позовал на принципна недопустимост на повторно удължаване на срока за изпълнение на указанията, нито е изложил мотиви относно наличие или липса на уважителни причини за удължаване на първоначално удължения срок. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съдът не обсъжда наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното определение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, обжалваният акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3469 от 9.11.2018г. по ч.гр.д. № 5329/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено разпореждане № 7644 от 6.06.2018г. по т.д. № 1831/2017г. на Софийски градски съд, с което е върната въззивната жалба на „ГРОЗД” ООД с вх.№ 12912 от 30.01.2018г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.