5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
гр. София,27.06.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2340 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. Д., представляван от адв. Н. А., срещу решение № 5 от 27.01.2016г. по в.т.д. № 261/2016г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 14 от 20.05.2016г. по т.д. № 86/2015г. на Окръжен съд Сливен. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по предявения от [фирма] иск по чл.422 ГПК, че И. Д. Семирев и С. П. Д. дължат солидарно сумата 37 900 лева, представляваща неплатена главница по договор за банков револвиращ кредит от 15.12.2008г. и анексите към него и сумата 5 954,36 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.12.2013г. до 26.05.2015г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 28.05.2015г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1936/15 по описа на СлРС.
Касаторът излага оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че съдът неправилно и в противоречие с решения на съдилищата е приел, че сключените анекси към договора за банков кредит не са нищожни и е обосновал погрешен извод, че давността започва да тече от момента на изискуемост на вземането – чл.114, ал.1 ЗЗД и към датата на предявяване на вземането в заповедното производство не е изтекъл петгодишният давностен срок за главницата и тригодишната давност за лихвите. Твърди още, че въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението за неравноправност по смисъла на ЗЗП на клаузите по чл.4.1 и чл.4.2 от договора за кредит, позовавайки се на търговското качество на кредитополучателя, без да вземе предвид факта, че касаторът е навел доводи за нищожност на посочените клаузи и на всички анекси на общо основание по чл.26 ЗЗД поради противоречие на закона и поради накърняване на добрите нрави. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията им преди изм., ДВ бр.86 от 2017г./, като сочи следните правни въпроси:
1. Нищожни ли са анексите, сключени към договор за револвиращ банков кредит, сключени месеци след изтичане на срока на договора, при условие, че в самия договор е залегнала клауза, че пролонгацията става чрез анекс за нов 12 месечен период при кумулативно изпълнение на изискванията, заложени в СУ за вида банков продукт, преди последната погасителна вноска? Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с решение от 10.11.2014г. по т.д. № 42/2013г. на Кюстендилски окръжен съд и решение № 1229 от 16.07.2015г. по гр.д. № 9266/2013г. на БРС вр. с решение № ІІІ-165 от 29.12.2015г. по в.гр.д. № 1941/2015г. по описа на БОС.
2. При условие, че касаторът навежда доводи за нищожност на горепосочените клаузи на чл.4.1 и чл.4.2 от процесния договор за банков кредит на общо основание по чл.26 ЗЗД, поради противоречие на закона предл.1 и поради накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, още пред първоинстанционния съд, освен твърдяна нищожност по смисъла на ЗЗП, следва ли въззивният съд да се произнесе и по въпроса за нищожността им на общо основание и ако установи такава, да прогласи същите за нищожни като противоречащи на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави? Твърди, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата.
Касаторът поддържа още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма], представляван от адв. Д. П., оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – формулираните от касатора правни въпроси не могат да бъдат подведени под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като не се отнасят до формирането на решаващата правна воля на съда, обусловила произнасянето по иска, а са насочени към оспорване на правилността на съдържащите се в мотивите към решението доказателствени, фактически и правни изводи на съда. Поддържа, че не са налице и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като представените решения са постановени при друга фактическа обстановка и тъй като липсва обосновка за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че първоинстанционният съд е дал законосъобразен отговор на повдигнатите въпроси, поради което е препратил към мотивите на обжалваното решение, като е изложил и мотиви във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания. Приел е за установено, че на 15.12.2008г. между [фирма] и [фирма] е подписан договор за банков револвиращ креит за оборотни средства за сумаа 40 000 лева и с краен срок за връщане 09.12.2009г., която сума е изцяло усвоена от кредитополучателя; че договорът е подписан и от солидарните длъжници И. Д. Д. и С. П. Д. при същите условия; че договорът е бил изменян и допълван с анекси, подписвани от банката, кредитополучателя и солидарните длъжници, с които последователно са променяни лихвите, погасителните вноски и крайния срок за връщане на кредита; че след изтичане на договора, определен с анекс № 3, на 05.02.2013г. е подписан анекс № 4, с който сумата по кредита е определена на 38 900 лева с нови погасителни вноски, респ. лихви, а срокът за ползване – до 06.12.2013г. Посочил е, че банката не се позовава на предсрочна изискуемост на вземането, а на изтичане на крайния срок за погасяване на кредитното задължение, определен в анекс № 4 от 05.02.2013г., поради което не е необходимо уведомяване на длъжниците за настъпила предсрочна изискуемост.
Въззивният съд е приел, че възражението за нищожност на сключените към договора анекси и най-вече анекс № 4 от 05.02.2013г., доколкото е подписан след изтичане на срока за погасяване на кредита, определен анекс № 3, е неоснователно, като е счел, че в случая е налице неизпълнение на задължението на длъжниците за погасяване на кредитното задължение съгласно договорените с анекс № 4 условия и е без значение дали се касае за подновяване на задължението, което се заменя с друго по съглашение с кредитора или се касае за допълително споразумение между страните относно условията за погасяване на вземането на банката с настъпил падеж. Счел е за неоснователни и възраженията за неравноправност по смисъла на ЗЗП на клаузите по чл.4.1 чл.4.2, с които се увеличава уговорената надбавка, като е изложил съображения, че договорът за банков кредит е сключен с ЕТ, притежаващ търговско качество, което го изключва от приложното поле на § 13 от ЗЗП.
Въззивният съд е приел още, че не намира опора във фактите по делото твърдението за погасяване на вземанията по давност, като е счел, че давността започва да тече от момента на изискуемост на вземането – чл.114, ал.1 ЗЗД, която в случая е настъпила на 07.12.2013г., и към датата на предявяване на вземането в заповедното производство не е изтекъл петгодишният давностен срок за главницата и тригодишната давност за лихвите.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Въззивният съд не е приел, че между страните е подписан анекс за продължаване на договор за банков кредит, а е приел, че е подписано допълнително споразумение относно условията за погасяване на вземането на банката с настъпил падеж. Поради това въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният втори процесуалноправен въпрос също не съответства на данните по делото. С отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за нищожност на договора за банков кредит и на всички анекси към него на основание чл.26, предл.1 ЗЗД поради противоречие със закона – чл.298 ТЗ и на основание чл.26, ал.3, предл.3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, без да изложат конкретни доводи, обосноваващи посочените основания, извън доводите за неравноправност на сочените клаузи и за нищожност на анекс № 4 поради подписването му след прекратяване на договора за кредит и изтичане на крайния му срок. С оглед на това първоинстанционният съд в мотивите си, към които въззивният съд е препратил и по този начин ги е направил свои, е обсъдил довода за нарушаване на разпоредбата на чл.289 ТЗ, а именно забраната за злоупотреба с права по търговски сделки, като е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява наличие на злоупотреба с права от страна на кредитодателя, а напротив – след първоначалното изтичане на срока на договора за кредит, без да е върната заетата сума, ищецът е сключил няколко поредни анекса, с които е удължил срока на договора при по-облекчени лихвени условия, и не са ангажирани доказателства от страната, направила възражението, че целта на договора е била увреждане на кредитора. Доколко тези изводи на съда са съобразени със събраните по делото доказателства е въпрос, относим към правилността на постановеното решение, по който касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Поради това във връзка с формулирания процесуалноправен въпрос не е изпълнена общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5 от 27.01.2016г. по в.т.д. № 261/2016г. на Бургаски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: