3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 655
гр. София, 03.12.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2781 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. А. срещу определение № 2865 от 25.09.2018г., постановено по ч. гр. д. № 4336/2018г. от Софийски апелативен съд, с което се потвърждава определение от 23.08.2018г. по гр.д. № 11248/2018г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по чл.118, ал.1 ГПК вр. чл.119, ал.3 ГПК и изпращане на делото по местна подсъдност на ОС – Стара Загора.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което иска отмяната му. Сочи, че с изменението на ГПК с ДВ бр.65/2018г. е отнета възможността на увредените по см. на КЗ лица за водене на определен вид дела по седалището или адреса на длъжника, който е основополагащ принцип на местната подсъдност. От местната подсъдност по чл.105 ГПК се ползват застрахованите лица по см. на пар.1, т.1 ДР на КЗ, поради което се създава възможност гражданите да не са равни пред закона, а с това се нарушава чл.6, ал.2 от Конституцията на РБ, както и чл.20 и чл.21 от Х. на основните права на Европейския съюз. На следващо място се поддържа, че исковата молба е нередовна, тъй като не е внесена държавната такса по нея, като преди отстраняване на нередовността не може да бъде разглеждан въпросът за местната подсъдност. Изпращането на нередовна искова молба по подсъдност на друг съд е в нарушение на чл.129, ал.2 ГПК. Касаторът счита за неправилен и извода на въззивния съд, че нормата на чл.119, ал.3 ГПК е абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск. Разпоредбата създава една правна възможност, предоставена на съда с определен краен срок, след изтичането на който местната подсъдност се санира, поради което местната подсъдност по чл.115, ал.2 ГПК е относителна абсолютна процесуална предпоставка. Въз основа на това се извежда, че нормата е неясна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството пред Софийски градски съд е прекратено и делото изпратено по местна подсъдност на Окръжен съд – Стара Загора, въззивният съд е приел, че с изменението на разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК вр. чл.119, ал.3 ГПК в сила от 07.08.2018г. законодателят регламентира правилата, уреждащи местната подсъдност, като абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск за заплащане на обезщетения по КЗ. С оглед на това, по свой почин съдът до приключване на първото по делото съдебно заседание служебно следи за обстоятелствата, определящи местно компетентния съд за разглеждане на иск за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени вреди вследствие на настъпило застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Изложени са съображения, че в разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК е уредена изборна местна подсъдност за разглеждане на тези искове- по настоящия или постоянен адрес на ищеца, съответно по местонастъпване на застрахователното събитие. Тези две отделни процесуални предпоставки по конкретното дело териториално са свързани с [населено място], поради което местно компетентен да разгледа иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е ОС – Стара Загора. Посочено е, че съгласно чл.118, ал.1 ГПК, всеки съд самостоятелно решава дали започналото пред него дело му е подсъдно, като тази преценка, обуславяща надлежното упражняване на правото на иск, следва да бъде извършена от съда преди да се осъществи проверка относно редовността на исковата молба по реда на чл.129, ал.1 ГПК. Според въззивния състав, всички останали съждения на частния жалбоподател са свързани със законодателна целесъобразност, като това обстоятелство е извън компетентността на съда. Същевременно е пояснено, че определянето на изискванията за местна подсъдност като абсолютна положителна процесуална предпоставка, обуславящи надлежното упражняване на правото на иск, не противоречи на принципа на равенство на гражданите пред закона и еднаквото им третиране. Нещо повече, с изменението на чл.115, ал.2 ГПК и чл.119, ал.3 ГПК нормативната воля на законодателя е насочена към обезпечаване възможността на пострадалия да защити своите накърнени субективни материални права пред по-близкия до него съд, което е съпроводено с по-ниски доходи за събиране и представяне на доказателства, с оглед близостта на правораздавателния орган до неговия постоянен или настоящ адрес, респ. до местонастъпването на застрахователното събитие. Обстоятелството, дали съществува възможност след предявяване на иска застрахователят и пострадалият да постигнат писмено споразумение относно местната подсъдност на основание чл.117, ал.2 ГПК, е едно правно очакване, което не обуславя законосъобразността на обжалваното прекратително определение.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на спора процесуалноправни въпроси: „1/ Противоречи ли на чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК след като допуска лица с определено лично състояние, което ги определя като „увредени лица”, да има по-малко права по отношение на основната местна подсъдност по ГПК- по седалището или адреса на ответника, от останалите ищци по КЗ – застраховани лица и въобще от останалите ищци по ГПК?; 2/ Противоречи ли разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК на нормата на чл.20 и чл.21 от Х. на основните права на ЕС и въвежда ли дискриминация по признака „увреждане”?; 3/ При наличие на нередовна искова молба и едновременно неспазена местна подсъдност, следва ли съдът да приложи нормата на чл.129, ал.2 ГПК или може да изпрати нередовната искова молба на местно компетентния съд на основание чл.119, ал.3 ГПК?”. Касаторът се позовава на наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбите в ГПК след изменението му с ДВ бр.65/2018г. са неясни, с оглед редакцията им.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Второ отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса не са обусловили крайния изход на спора, тъй като в обжалвания акт липсват мотиви за наличие или липса на противоконституционност на разпоредбата на чл.115, ал.2 ГПК или на дискриминация по признак „увреждане”. Ето защо, по отношение на тези въпроси не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Водещият мотив на съда е, че подсъдността по чл.115, ал.2 ГПК е създадена в полза на пострадалите лица, поради което същата не противоречи на принципа на равенство на гражданите пред закона и еднаквото им третиране, в каквато насока няма формулирани от жалбоподателя въпроси.
По третия въпрос в изложението има произнасяне от страна на въззивната инстанция, но независимо наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация, тъй като липсва наведения допълнителен селективен критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая не е налице твърдяната от касатора неяснота на нови разпоредби, тъй като въпросът касае началния, а не крайния момент, в който съдът може да извърши служебна проверка относно местната подсъдност на иска. Предмет на законодателната промяна е само крайния момент, в който съдът по свой почин може да прекрати делото на основание чл.115, ал.2 ГПК и го изпрати на местно компетентния съд.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че в случая не са налице изискванията на закона за достъп до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 2865 от 25.09.2018г., постановено по ч. гр. д. № 4336/2018г. от Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.