О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 356
гр. София, 11.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2693 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищeца Г. Ж. Ж. от гр. София чрез процесуален представител адв. Сиво П. С. срещу решение № 35 от 17.05.2018г. по в. т. дело № 61/2018г. по описа на Апелативен съд Б., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 57 от 22.12.2017г. по т. дело № 54/2017г. на Окръжен съд Сливен и ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ ЗД „Б. И.“ АД, гр. София сумата 3 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от Г. Ж. Ж. срещу ЗД „Б. И.“ АД искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 59 852,60 лв. – обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, възникнали при ПТП на 16.04.2015г. в [населено място], заедно със законната лихва, считано от 16.04.2015г. до окончателното изплащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 200 лв. – разноски по делото за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че порочността на обжалваното решение се състои в това, че въззивният съд не се е съобразил с фактите от обективната действителност и не е обсъдил в цялост надлежно събраните доказателства, от които е видно, че водачката на лек автомобил „Пежо“ се е движела по път без предимство, не е пропуснала мотоциклета, управляван от ищеца, който се е движел по път с предимство, като водачката е имала възможност да го възприеме. Касаторът излага доводи, че несъответствието между приетото от съда и установеното от доказателствата, както и между приетото от съда и направените от него изводи представлява необоснованост на решението съгласно ППВС № 1/10.11.1985г. и т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС. В касационната жалба касаторът поддържа, че обективният характер на съпричиняването и необходимостта от установяване на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилата вреда са признати в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 165/26.10.2010г. по т. д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.
Ответникът ЗД „Б. И.“ АД, гр. София не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и приложеното изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че на 16.04.2015г. въззивникът Г. Ж. Ж. е управлявал мотоциклет без разрешение и свидетелство за правоуправление, движил се е със скорост 90 км/ч., като при преминаването му през кръстовище със светофарна уредба в [населено място] на [улица]е настъпило ПТП с лек автомобил „Пежо 307“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Д. А. Б., който е извършвал маневра завой наляво през кръстовището, в момента на пресичането пътя на движение на управлявания от въззивника мотоциклет. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза съдебният състав е установил телесните увреждания на ищеца в резултат на настъпилото ПТП и направените разходи за лечение – ищецът е паднал на пътното платно и е получил сериозна фрактура на бедрената кост с дислокация на фрагментарно скъсяване, охлузвания и натъртвания, след което е приет в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД [населено място], където е претърпял операция, и е последвало домашно лечение, балнеолечение, лечение с лазерна терапия, като му предстои нова операция за премахване на поставените пирони, с последващ възстановителен период; временно разстройство на здравето на ищеца, неопасно за живота, като е причинено трайно затруднение на движенията на левия долен крайник; направените разходи за проведеното лечение са в размер 4 852,60 лв. Въззивната инстанция е констатирала наличието на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на лекия автомобил „Пежо 307“, сключен с ответното застрахователно дружество със застрахователна полица № 02114003042266 за периода от 13.11.2014г. до 13.12.2015г.
Във връзка с направените от ответника възражения за неоснователност на предявените искове поради настъпване на процесното ПТП изцяло по вина на водача на мотоциклета /ищеца/, който като неправоспособен водач на МПС „С“ го е управлявал с превишена скорост за населеното място, и при условията на евентуалност възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от двете страни, участвали в ПТП, съдебният състав е изследвал механизма на настъпване на процесното ПТП. След обсъждане на заключението на съдебно-техническата експертиза е приел за установено, че преди навлизането в кръстовището Д. А. Б. /водач на лекия автомобил/ е спряла, за да пропусне насрещно движещите се автомобили през кръстовището, и едва след това е предприела маневра да извърши завой наляво, като е направил извод, че поведението й е изцяло съобразено с разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗДвП. Въззивният съд е отчел разстоянието на мотоциклета от местопроизшествието – в момента на предприемането на маневрата за завой наляво от лекия автомобил водачът на мотоциклета е бил на 35 м от местопроизшествието и на 25 м от линията на навлизането в кръстовището, възприел е навлизането на лекия автомобил в кръстовището, поради което е следвало да намали скоростта и да изпълни задължението, произтичащо от чл. 50а ЗДвП, което не е извършил. Установил е, че ако управляващият мотоциклета се е движил с допустимата скорост за населено място – 50 км/ч., е имал възможност да спре преди мястото на удара. За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивната инстанция е приела, че вина за настъпване на процесното ПТП има водачът на мотоциклета, т. е. ищецът, тъй като се е движил с несъобразена скорост – 90 км/ч. вместо в рамките на допустимата скорост 50 км/ч., и не е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл. 50а ЗДвП.
Съдебният състав е посочил, че от страна на водача на лекия автомобил липсва правонарушение, което да обоснове неговата вина, респ. отговорност за застрахователя за заплащане обезщетение на пострадалия. Изложил е съображения, че правомерното навлизане в кръстовището на лекия автомобил му дава право да премине през кръстовището, като останалите МПС са длъжни да го изчакат и да му дадат път, независимо от евентуалния зелен сигнал за тях. Поради това е направил извод, че водачът на мотоциклета е следвало да се съобрази с настъпилата пътна обстановка и да действа съобразно разпоредбите на чл. 50, ал. 1 и чл. 50а ЗДвП, което не е сторено.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно т. 1 от посоченото Тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния процесуалноправен въпрос, който според него е решен в противоречие с практиката на ВКС или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 165/26.10.2010г. по т. д. № 93/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователен и поради това, че посочените съдебни актове на ВКС са неприложими. В тях е даден отговор на материалноправния въпрос „необходимо ли е увреденото при деликт лице да е действало виновно, за да е налице съпричиняване и да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“ и за предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпросът е ирелевантен, тъй като въззивната инстанция не се е позовала на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, а е приела, че ищецът е изцяло виновен за настъпване на процесното ПТП.
Развитите в касационната жалба и изложението към нея оплаквания за неправилност на въззивното решение поради несъобразяване с фактите от обективната действителност, необсъждане в цялост на надлежно събраните доказателства и несъответствие между приетото от съда и установеното от доказателствата, както и между приетото от съда и направените от него изводи, са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на решението, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако касаторът е имал предвид, че релевантният процесуалноправен въпрос е „длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните доказателства в тяхната взаимна връзка“, то този въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, тъй като съдебният състав е процедирал съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, да обсъди всички допустими доказателства относно правно релевантните факти и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Съдебният състав е изложил собствени мотиви относно събраните доказателства, обсъдил е доводите на страните по предмета на спора и е формирал собствени правни изводи. Доколко изградените въз основа на събраните доказателства фактически и правни изводи са обосновани, е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Б.. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 35 от 17.05.2018г. по в. т. дело № 61/2018г. по описа на Апелативен съд Б., Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.