12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
гр. София, 06.04.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1677 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. П. Ц. от [населено място], област Русе чрез Адвокатско дружество „Г. и партньори“, представлявано от адв. С. Е. С. срещу решение № 721 от 27.03.2019г. по гр. дело № 3183/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав, с което е потвърдено решение № 224 от 10.01.2018г. по гр. дело № 9813/2016г. на Софийски градски съд, I-14 състав и М. П. Ц. е осъден да заплати на „ЗАД Армеец“ АД сума в размер 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С обжалваната от ищеца пред САС част на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от М. П. Ц. срещу „ЗАД Армеец“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 60 000 лв. до пълния предявен размер 92 000 лв. като неоснователен и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 68 лв. – разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал? – противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. д.- № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 166/03.08.2011г. по гр. д. № 1065/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 221/15.04.2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о.
2. Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба, и да се обоснове защо отхвърля същите, съответно, ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? – противоречие с решение № 260/12.01.2017г. по гр. д. № 1511/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 166/15.07.2013г. по гр. д. № 1285/2012г. на ВКС, ГК, III г. о.
3. Достатъчно ли е, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, да се докаже единствено обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил и не е ползвала предпазен колан или намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан? – противоречие с решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
4. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 2 на ППВС № 4/1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? – противоречие с т. 2 на ППВС № 4/1968г., решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.
5. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? – противоречие с решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.
6. Предполага ли само по себе си претърпяно ПТП негативно отражение върху психиката на пострадало лице или следва по делото да са събрани категорични доказателства в тази насока? – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното тълкуване на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него няма формирана задължителна практика на ВКС и е необходимо произнасяне, с оглед правилното разрешаване на аналогични случаи в бъдеще.
7. Дали в случаите, в които пострадалото лице има повече от едно увреждания вследствие на ПТП, но само по отношение на едно от нараняванията е доказано наличието на съпричиняване, това следва ли да се вземе предвид, като се определят отделни обезщетения за всяко едно от уврежданията и само по отношение на това, за което е налице принос да се приспадне определеният процент съпричиняване, или в тези случаи горното обстоятелство следва да се вземе предвид, като се определи по-нисък процент на принос /ако се приеме, че неимуществените вреди са неделими и не може да се определя отделен размер за всяко едно от уврежданията? – касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното тълкуване на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него няма формирана задължителна практика на ВКС и е необходимо произнасяне, с оглед правилното разрешаване на аналогични случаи в бъдеще.
Касаторът поддържа също, че решението на САС е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът „ЗАД Армеец“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Н. Д. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение. Прави възражения за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като съдебният състав въз основа на извършена цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал и релевантните за спора факти и обстоятелства, в съответствие с разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД и прилагайки принципа на чл. 52 ЗЗД за справедливо обезщетяване на причинените неимуществени вреди в резултат на ПТП, е определил размера на дължимото обезщетение, като се е съобразил с константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. Преценката на съда на отделните факти и доказателства по делото, относими към определяне размера на обезщетението, е въпрос на обоснованост на съдебното решение.
Третото лице помагач Д. Й. Д. от [населено място], област Русе не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Предвид влязлото в сила първоинстанционно решение в осъдителната част за сумата 60 000 лв., въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо по фактите, които пораждат вземането на основание чл.226, ал. 1 КЗ /отм./, а именно: на 21.04.2016г., около 4.20 ч., в [населено място], на пътя в посока към резиденция „Липник“, при управление на лек автомобил марка „Субару“ модел „Легаси“, с рег. [рег.номер на МПС] , третото лице помагач Д. Й. Д. е нарушило правилата за движения по пътищата /чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП/, вследствие на което е реализирал ПТП, при което на пътуващия в автомобила ищец М. П. Ц. са причинени черепно-мозъчна травма, състояща се от средна по тежест мозъчна контузия, гръбначна травма, изразяваща се в счупване на предната дъга на първи шиен прешлен в ляво, контузия на гръдния кош без счупване на ребра и контузия на лява гривнена става, също без счупвания.
Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза в първоинстанционното производство съдебният състав е установил причинените на ищеца в резултат на настъпилото ПТП травматични увреждания, вида и продължителността на проведеното лечение, хода на оздравителния процес и последиците за в бъдеще. Посочил е, че ищецът е постъпил за лечение в неврохирургично отделение на МБАЛ-Русе, където след проведена компютърна томография на главен мозък е установен остър травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лява челно-слепоочно-теменна област на черепа; проведено е двудневно болнично лечение с медикаменти, постелен режим и активно неврологично наблюдение; ищецът е напуснал отделението по собствено желание, но след настъпило влошаване, на 12.05.2016г. е приет отново в невро-хирургичното отделение на МБАЛ-Русе с клинични данни за моторна афазия /невъзможност да изговаря думи/ и изразена слабост в десните крайници /десностранна хемипареза/. Поради нарасналия хематом под твърдата мозъчна обвивка в лява челно-слепоочно-теменна област на черепа до 11 мм. и наличието на компресионно-дислокационен синдром е извършена остеокластична краниотомия в лява слепоочна област на черепа чрез трепанационно отвърстие разширено, премахната е костта до размери 5/6 см и хроничният кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка е отстранен. На 16.11.2016г. е извършена рекраниектомия регио фрюнто-темпоралис синистра; след почистване на ръбовете на костното отвърствие от предишната операция се установил костен дефект с диаметър от 4 см; по ръбовете на титаниевата мрежа са поставени четири титаниеви винта. Въззивната инстанция е констатирала, че за счупването на предната дъга на първи шиен прешлен вляво е поставена шийна яка, която ищецът е носил в продължение на около два месеца. Посочила е, че възстановителният период при средна по тежест черепно-мозъчна травма е в рамките на година и половина до две години, като при ищеца все още не е завършил. Към м. май 2017г. ищецът е намерен в добро общо състояние, всестранно ориентиран, адекватен, като от 5-6 месеца не е взимал лекарства, не са налице данни за отклонения в неврологичния статус, но е останал видим добре зараснал белег в лява слепоочна област на главата с дължина 9 см. от проведените две оперативни интервенции. Съдебният състав е установил, че трайна последица от претърпяната средна по тежест черепно-мозъчна травма е травматичното контузионно-кръвоизливно огнище в левия слепоочен дял на мозъка, което представлява зона с нарушена невронна архитектура /мозъчната тъкан е разрушена и заместена от съединителна/ и изисква проследяване на биоелектричната дейност на мозъка при ищеца с енцефалограми на периоди от шест месеца за предотвратяване на епилептиформени разряди. Посочил е, че травматичният кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка представлява рисков фактор за късна епилепсия.
За да определи обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди, причинени от делинквента в резултат на настъпилото ПТП, в размер 85 000 лв., въззивната инстанция е съобразила момента на настъпване на процесното застрахователно събитие, характера, тежестта, броя, вида на травмите, интензитета, степента и продължителността на лечебния и възстановителния период, обстоятелството, че възстановителният период не е приключил, остатъчните белези по тялото, възрастта на пострадалия, емоционалните и психически преживявания, стадия на обществено-икономическо развитие на страната, включително в аспекта на нормативно-определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Относно релевираното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за съпричиняване въззивният съд въз основа на заключението на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза е приел, че при поставен предпазен колан получените травми биха били в по-малък обем и тежката черепно-мозъчна травма нямаше да настъпи, тъй като обезопасителният колан би задържал тялото към седалката. Съдебният състав е направил извод, че като не е поставил предпазния колан, ищецът е допринесъл за част от вредите, поради което е съпоставил поведението на увредения с това на делинквента, определил е степен на съпричиняване от страна на пострадалия ищец в размер 2/10 и е намалил на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеното обезщетение от 85 000 лв. на 68 000 лв. След приспадане от последната сума на изплатеното извънсъдебно обезщетение в размер 8 000 лв., е останало непогасено обезщетение в размер 60 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора в т. 1 и т. 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на решението на Софийски градски съд поради неправилно установена фактическа обстановка, необоснованост и неправилно приложение на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.
Посоченият от касатора в т. 3 от изложението процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Този въпрос е релевантен за делото, тъй като от отговора му зависи изходът на спора. При произнасяне по този въпрос въззивният съд не се отклонил от формираната по него трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/01.10.2013г. по т. д. № 60/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 97/29.06.2016г. по т. д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/14.07.2016г. по т. д. № 1241/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/29.07.2016г. по т. д. № 3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 84/15.08.2016г. по т. д. № 1308/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 144/27.12.2016г. по т. д. № 1000/2015г. на ВКС, ІІ т. о., цитираните от касатора и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В посочената практика на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради пътуването му в автомобила без поставен предпазен колан намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан.
В съответствие с константната практика на ВКС въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Въз основа на писмените доказателства и заключенията на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, приел е, че автомобилът е бил оборудван с предпазен колан и че при поставен предпазен колан получените травми биха били в по-малък обем и тежката черепно-мозъчна травма не би настъпила, тъй като обезопасителният колан би задържал тялото към седалката, поради което е определил степен на съпричиняване от страна на пострадалия ищец в размер 2/10 и е намалил на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД определеното обезщетение от 85 000 лв. на 68 000 лв. Различният изход на делата в посочените съдебни актове е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по всяко дело. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочения в т. 3 от изложението към касационната жалба правен въпрос.
Формулираните от касатора в т. 4 и т. 5 от изложението материалноправни въпроси се отнасят до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинени на ищеца /настоящ касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е със степента и характера на уврежданията, тежките травми, квалифицирани като тежка телесна повреда, начина на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищеца, причинените му болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, продължителността на лечебния и възстановителния процес, обстоятелството, че възстановителният процес не е приключил, последиците за в бъдеще, отчел е причинения дискомфорт и промяната в начина на живот на пострадалия. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираните от касатора решения на ВКС за присъдени обезщетения в по-висок размер не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Като е преценил, че пътно-транспортното произшествие, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 21.04.2016г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 85 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните от него в т. 6 и т. 7 от изложението към касационната жалба въпроси е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формирана е константна практика на ВКС, съгласно която неимуществените вреди не се предполагат, а подлежат на доказване от страната, която претендира заплащане на обезщетение. Отделни обезщетения се определят върху имуществените вреди, докато при неимуществените вреди обезщетението не може да бъде определено отделно за конкретните болки и страдания, тъй като при причинени множество увреждания, респективно съчетана травма същите не могат да бъдат разграничени и остойностени поотделно. Броят и характерът на претърпените травматични увреждания, продължителността на търпените болки и страдания се отчитат в съвкупност заедно с останалите факти и обстоятелства, относими към определяне на размера на обезщетението, като определеният размер се намалява с приетия размер съпричиняване на вредоносния резултат. Не е налице промяна в законодателството и обществените отношения, които да налагат изменение на съдебната практика.
Що се отнася до поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на ответното застрахователно дружество на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по чл. 288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 721 от 27.03.2019г. по гр. дело № 3183/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав.
ОСЪЖДА М. П. Ц. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], област Русе да заплати на „ЗАД Армеец“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач Д. Й. Д. от [населено място], област Русе.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.