8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
гр. София, 09.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2391 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Търговска банка „Виктория“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт С. С. С. срещу решение № 1244 от 18.05.2018г. по т. дело № 1874/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 94 от 16.01.2017г. по т. дело № 5380/2015г. на Софийски градски съд, VI т. о., 20 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Търговска банка „Виктория“ ЕАД срещу Л. Н. М. искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ззд връзка с чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД връзка с чл. 138 ЗЗД за признаване за установено съществуването на следните вземания: за сумата 2 089 832,84 щ. д., представляваща главница по договор за банков кредит № 1038-12; за сумата 30 976,54 щ. д., представляваща лихва по чл. 6, ал. 1 от договора за периода 25.02.2015г. – 28.05.2015г.; за сумата 49 111,07 щ. д., представляваща лихва по чл. 6, ал. 4 от договора за периода 25.02.2015г. – 28.05.2015г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, включени в предмета на делото и от значение за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС:
1. Може ли да се приеме за доказан преюдициален за спорното право факт, за който страната, в чиято тежест е да го докаже, не е провела пълно и главно доказване? С оглед липсата на пълно доказване следва ли да се приеме за настъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан от страната, в чиято тежест е възложено доказването? – в противоречие с решение № 16/09.03.2016г. по гр. д. № 6670/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 215/22.12.2015г. по гр. д. № 6209/2014г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 214/19.06.2015г. по гр. д. № 5986/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Обвързан ли е въззивният съд от предмета на доказване, установен от първоинстанционния съд с доклада по делото, при положение, че във въззивното производство не е направено изрично изменение в тази насока и тази промяна не е съобщена на страните? – противоречие с решение № 129/29.06.2015г. по гр. д. № 7040/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.
3. Могат ли обещателят и кредиторът по договор за обещаването действието на трето лице да прекратят постигнатото помежду им съглашение след като третото лице е извършило обещаното действие? – противоречие с определение № 502/24.07.2009г. по т. д. № 346/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.
4. Допустимо ли е в рамките на тълкуване на договора по реда на чл. 20 ЗЗД съдът да променя действителната воля на страните при условие, че това тълкуване не е поискано от нито една страна? – противоречие с решение № 102/01.08.2017г. по т. д. № 50254/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о.
5. Възможно ли е прекратяването на договор за поръчителство да бъде извършено без участието на двете страни по този договор? – противоречие с решение № 267/21.02.2000г. по гр. д. № 1349/1999г. на ВКС, ГК, V г. о., Тълкувателно решение № 4/29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ВКС, ОСГТК, решение № 225/03.08.2016г. по т. д. № 3696/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 716/12.05.1955г. по гр. д. № 2145/1955г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Ответникът Л. Н. М. не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че с договор за банков кредит № 1038-12 от 18.07.2012г. ищецът ТБ „Виктория“ ЕАД е предоставил на кредитополучателя „Екоберг“ ЕООД овърдрафт с лимит до 500 000 щ. д. за срок и при условия на погасяване, подробно уговорени в него. Установил е, че посочените в клаузите на чл. 9, ал. 1 и т. 4 от договора обезпечения за редовното и срочно издължаване на кредита, ведно с лихвите, и таксите, които кредитополучателят се е задължил да предостави в полза на банката, са учредени. Констатирал е, че със сключения на 19.07.2012г. между ищеца и ответника договор за поръчителство ответникът се е задължил да отговаря солидарно с длъжника „Екоберг“ ЕООД за изпълнение на задълженията му по договора за банков кредит.
Съдебният състав е приел, че между страните не се спори относно изискуемостта и ликвидността на вземанията на банката, произтичащи от сключения между банката и кредитополучателя „Екоберг“ ЕООД договор за банков кредит № 1038-12 от 18.07.2012г. и допълнителните споразумения към него, за които на основание чл. 417, т. 2 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 187/01.06.2015г. по ч. гр. д. № 1931/2015г. на Добрички районен съд.
Възражението на ответника М. за отпадане на отговорността му като поръчител е прието за допустимо като своевременно направено с отговора на исковата молба и относимо към съществуване на вземанията по заповедта за изпълнение по отношение на поръчителя като солидарен длъжник. Съдебният състав е съобразил акцесорния характер на отговорността на поръчителя, доколкото е обусловена от съществуването на валидно възникнало главно задължение, като се е позовал на разпоредбите на чл. 141, ал. 1, чл. 138, ал. 2, изр. 1 и 2, чл. 139 и чл. 140 ЗЗД.
За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд се е аргументирал с погасяване на отговорността на ответника Л. М. за заплащането на сумите по заповедта за изпълнение поради настъпване на прекратителните условия, уговорени в сключеното между банката и главния длъжник „Екоберг“ ЕООД допълнително споразумение № 3/28.10.2014г. към договора за банков кредит, както и предвид съгласието, постигнато по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД между същите страни в § 1 от допълнително споразумение № 4/29.10.2014г., за отмяна на клаузата на чл. 9, ал. 1, т. 4 от кредитния договор, предвиждаща кредитополучателят да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора с поръчителство на неговия управител Л. М. в качеството му на физическо лице.
Приел е за неоснователен довода на ищеца, че споразумение № 3/28.10.2014г. не поражда правни последици за поръчителя, защото той не е страна по него, като е изложил съображения, че в частта, в която кредиторът и главният длъжник са уговорили отпадане отговорността на поръчителя при настъпване на определени условия, споразумението представлява договор в полза на посоченото в него трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД, по което кредиторът е промитент, главният длъжник – стипулант, а поръчителят има положението на бенефициер, доколкото освобождаващото действие на тази уговорка рефлектира в неговата правна сфера.
Изводът за неоснователност на довода на ищцовата банка, че поръчителството се прекратява само на изрично предвидените в закона общи и специални основания, е аргументиран с липсата на изчерпателно изброяване в ЗЗД на основанията за прекратяване на договора за поръчителство или за отпадане отговорността на поръчителя и с характера на договора за поръчителство като едностранен договор – от него възникват задължения само за поръчителя. Съдебният състав е изложил съображения, че кредиторът, в чиято полза е сключен договорът за поръчителство, може да установи прекратителни условия, с чието настъпване отпада отговорността на поръчителя, като няма пречка тези условия да бъдат уговорени и в споразумение между кредитора и главния длъжник, когато те се изразяват в действия на последния по учредяване на други обезпечения, заместващи даденото от поръчителя лично обезпечение. Посочил е, че уговорката е в границите на договорната автономия съгласно чл. 9 ЗЗД и не противоречи на института на поръчителството, доколкото е благоприятна за поръчителя като трето ползващо се от нея лице. Въззивната инстанция е изложила, че с оглед характера на съдържащата се в договора уговорка, подписването на споразумението от страна на поръчителя /посочено в допълнителното споразумение „за съдлъжника“/ е действие, с което той е потвърдил, че желае да се ползва от уговореното в негова полза, което обуславя неотменимостта на уговорката. Приела е, че с настъпване на уговорените в полза на поръчителя перемпторни условия отпада неговата отговорност пред кредитора за изпълнение на задълженията по договора за кредит, независимо дали последният е направил изрично волеизявление за прекратяване на договора за поръчителство. Уговорените в клаузата на § 1 от допълнителното споразумение условия пораждат правни последици с тяхното настъпване, без да е необходимо изрично волеизявление на кредитора за това и препятстват възможността му да търси изпълнение от поръчителя.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че са настъпили условията по т. 1 – т. 4 от § 1 от допълнително споразумение № 3/28.10.2014г., а именно: кредитополучателят е заплатил на банката сумата от 100 000 щ. д. съгласно т. 1 от § 1 от същото; на същата дата – 28.10.2014г., между банката и кредитополучателя е сключен договор за особен залог съобразно уговореното в § 1, т. 2, 3 и 4 от допълнителното споразумение върху индивидуално определена движима вещ /стационарна преса за метал, посочена с фабричния си номер/, върху фактически съвкупности от вещи /метални отпадъци/, определени чрез местонахождението им в различни недвижими имоти, конкретизирани чрез териториално-устройствените им параметри, при минимална стойност от 300 000 евро, както и върху вземания на „Екоберг“ ЕООД /настоящи и бъдещи/ към посочените в т. 3 от договора длъжници, на стойност не по-малко от 330 000 евро; тези обстоятелства са надлежно вписани в ЦРОЗ по начина, по който са уговорени с договора за особен залог и който на свой ред кореспондира с § 1 от допълнително споразумение № 3/28.10.2014г. Посочил е, че по делото няма данни залогодателят да е учредил особен залог върху същите фактически съвкупности от вещи и вземания в полза на друг кредитор, предхождащ по ред на вписването този, учреден в полза на банката.
Въззивният съд се е позовал и на косвени доказателства, изходящи от банката-кредитор и обективиращи нейни изявления към дружеството – стипулант, които имплицитно съдържат нейно признание за действителното настъпване на уговорените прекратителни условия, а именно: допълнителното споразумение № 4/29.10.2014г., с което по общо съгласие по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД кредиторът и главният длъжник са отменили клаузата на чл. 9, ал. 1, т. 4 от кредитния договор /с характер на обещаване задължението на трето лице по чл. 23 ЗЗД/, с която като обезпечение по него е предвидено задължаването на въззиваемия М. като поръчител; молбата – съгласие на банката с нотариална заверка от 29.10.2014г. за заличаване на договорната ипотека върху собствен на М. недвижим имот по чл. 9, ал. 1, т. 2 от кредитния договор; писмото от 11.02.2015г., с което банката е признала пред стипуланта „Екоберг“ ЕООД, че поръчителството на Л. М. е било заличено през м. октомври 2014г., поради което за продължаване срока за погасяване на кредита следва да бъде учредено повторно.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените в т. 1 два правни въпроса са обосновани от касатора с твърдението, че ответникът не е провел главно и пълно доказване на факта, че учредените залози са първи по ред, тъй като представеното удостоверение от ЦРОЗ не обхваща всички вписвания, извършени по партидата на „Екоберг“ ЕООД и от него не се установява какво е заложеното имущество към отделните вписвания. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд е обосновал извода за установяване на факта, че учредените залози са първи по ред и какво е заложеното имущество към съответните вписвания въз основа на всички относими събрани по делото доказателства, включително е съобразил опис № 879255 на заложеното имущество и данъчните задължения за периода 01.01.2012г. – 28.04.2015г. към удостоверения № 879256/28.04.2015г. и № 879257/28.04.2015г. Доколко при установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата съдебният състав е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт и направените оплаквания представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на посочения в т. 2 правен въпрос касаторът се е позовал на твърдението, че в първоинстанционното решение СГС е приел, че съществуващият втори подпис на Л. М. на втора страница на допълнително споразумение № 3/28.10.2014г. срещу „съдлъжник“ е положен в качеството му на „поръчител“, поради което с подписването на допълнително споразумение № 3/28.10.2014г. се изменял и договора за поръчителство, докато във въззивното решение САС е приел, че поръчителят Л. М. не е страна по допълнителното споразумение № 3/28.10.2014г., но с оглед характера на съдържащата се в него уговорка подписването на споразумението от страна на поръчителя в качеството на съдлъжник е действие, с което той е потвърдил, че желае да се ползва от уговореното в негова полза, което обуславя неотменимостта на уговорката. Касаторът прави оплакване, че въззивният съд е приел за доказани преюдициални факти, различни и невключени в предмета на доказване, установени с доклада по делото от първоинстанционния съд. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. При обсъждане на доказателствата и установяване на фактическата обстановка въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с константната практика на ВКС, а е обсъдила събраните доказателства и е установила релевантните факти, въведени в предмета на делото с исковата молба, отговора и допълнителната искова молба, съобразно оплакванията във въззивната жалба.
Формулираните от касатора в т. 3 и 5 материалноправни въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определение № 502/24.07.2009г. по т. д. № 346/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК, поради което няма характер на практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С постановеното по същото дело решение № 166/22.12.2009г. не е даден отговор на посочените в т. 3 и 5 правни въпроси.
Решение № 225/03.08.2016г. по т. д. № 3696/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. е неотносимо, тъй като в него е даден отговор на друг правен въпрос, а именно: Промени в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, противопоставими ли са на поръчителя и при какви предпоставки, когато той не е давал изрично съгласие да обезпечава дълга и съобразно същите, вкл. изводим ли е отговор на този въпрос от разпоредбите на чл. 139 ЗЗД и чл. 147 ал. 2 ЗЗД? В конкретния случай допълнително споразумение № 3/28.10.2014г. е подписано и от страна на поръчителя Л. М., с което действие той е потвърдил, че желае да се ползва от уговореното между кредитора – банката и кредитополучателя прекратяване на договора за поръчителство при осъществяване на предвидените в допълнителното споразумение предпоставки, докато в цитираните съдебни актове липсват данни за подписване на съответните споразумения от страна на поръчителя.
Тълкувателно решение № 4/29.04.2015г. по тълк. д. № 4/2014г. на ВКС, ОСГТК е неотносимо поради това, че в него е даден отговор на друг правен въпрос, а именно на въпроса относно възможността съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чужда валута.
Решение № 716/12.05.1955г. по гр. д. № 2145/1955г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 267/21.02.2000г. по гр. д. № 1349/1999г. на ВКС, ГК, V г. о. също са неотносими поради това, че в допълнителното споразумение, което е подписано и от поръчителя, предпоставките за прекратяване на договора за поръчителство са изрично посочени. Второто решение е относимо към договор за възлагане управление на държавно предприятие – ЕООД и в него е разгледан въпроса дали принципалът – министърът на промишлеността в качеството си на едноличен собственик на капитала може едностранно да променя договора с ищцата, който урежда отношенията й с дружеството и принципала.
Посоченият от касатора в т. 4 правен въпрос се отнася до приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД. Относно приложението на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД е формирана константна съдебна практика в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в смисъл, когато клаузите на сключената търговска сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Тълкуването на волята на страните, изразена в договора, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно закона и константната практика се е аргументирала с конкретната договорна клауза, която е ясно и недвусмислено изразена в § 1, т. 1 – т. 5 от допълнително споразумение № 3/28.10.2014г., поради което не е било необходимо тълкуване на волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД. Не се касае до неясна или двусмислена договорна клауза, която да бъде тълкувана в смисъла, посочен от касатора.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1244 от 18.05.2018 г. по т. дело № 1874/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.