7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 19.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2106 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “Евроинс” АД срещу решение № 756 от 29.03.2018г. по в.гр.д. № 4847/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 14.07.2017г. по гр.д. № 14916/2015г. на СГС, I ГО, 14 състав касаторът ЗД „Евринс” АД е осъден да заплати на Н. Х. Ф. още 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 08.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост при определяне на действително дължимия се размер на присъденото застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца вреди. Поддържа, че въззивният съд е оценил събраните по делото доказателства избирателно по съдържание и е оставил, без да посочи мотиви, без уважение възраженията на касатора. Твърди, че въззивният съд при обсъждане на съдебната психологическа експертиза не е отчел наличието на множество травматични фактори в живота на ищцата, които не са свързани с процесното ПТП, и не е анализирал начина, по който същите са се отразили на общото й психическо състояние, бланкетно приемайки ги за недоказани. Поддържа, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, които да обосновават двукратно завишаване на присъдения размер на застрахователното обезщетение, и не е посочил какви нарушения е допуснал първоинстанционния съд, които да налагат частична отмяна на решението му. Счита, че по този начин въззивният съд фактически е препратил към мотивите на първата инстанция, което е допустимо единствено при потвърждаване на първоинстанционното решение. Излага доводи за допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на дължимото се обезщетение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
І. Материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
2. Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един от тях при определяне на размера на обезщетението?
Твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 78 от 07.05.2014г. по т.д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и ППВС № 4/68г.
3. Следва ли и доколко (в каква степен) съдът при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя да съобрази нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност” и конкретните икономически условия/икономическа обстановка? Твърди, че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 207 от 03.09.2013г. по т.д. № 207/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д .№ 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 73 от 27.05.2014г. по т.д. № 3343/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
ІІ. Процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС:
1. Следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти по спора?
2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?
Твърди, че въззивният съд се е отклонил от ТР № 1/2000г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д .№ 2526/2015г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, І г.о., решение № 796 от 02.02.2011г. по гр.д. № 1660/2009г. на ВКС, І г.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, І г.о. и решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, ІІ т.о.
3. Допустимо ли е въззивният съд да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд при отмяна на съдебното решение?
4. Необходимо ли е при частична отмяна на първоинстанционно съдебно решение въззивният съд да изложи собствени мотиви в какво точно се изразяват пороците на отмененото решение и защо приема, че по-долустоящият съд е достигнал до неправилни изводи относно справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД?
Касаторът се позовава на противоречие с решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
Касаторът излага и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с последните два процесуалноправни въпроса.
Ответницата Н. Х. Ф. оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като твърди, че въпросите са обосновани с очевидно неверни твърдения и че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че по отношение на основанието на иска – установено виновно противоправно поведение на водача на лекия автомобил, причинна връзка между претърпените от ищцата телесни увреждания в резултат на ПТП, наличието на валидно застрахователно правоотношение между собственика на автомобила и ответното застрахователно дружество, решението на първоинстанционния съд е влязло в сила, като спорен пред въззивния съд е въпросът за справедливия размер на обезщетението.
Въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-медицинската експертиза е и приел, че при настъпилото ПТП ищцата е получила контузия на главата и счупване на костите на дясната подбедрица в долния край. Счупените кости са били наместени оперативно под спинална анестезия и са фиксирани с плаки и винтове, като възстановителният период е продължил 7-8 месеца, от които през първите 30 дни болките са били интензивни. Приел е, че ищцата вече се движи самостоятелно, без функционален дефицит в дясната глезенна става, но се оплаква от болки в мястото на счупването при промяна на времето и при натоварвания. Към датата на прегледа се наблюдават три оперативни белега в долната част на крака и остеосинтезният материал още не е отстранен и подлежи на изваждане след 1 година. Въз основа на заключението на вещото лице психолог въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП, което е стресогенно събитие, девет месеца след настъпването му на ищцата е поставена диагноза „смесено тревожно-депресивно разстройство”. При психологичното изследване са установени симптоми на тревожност и депресия, съпроводени с епизодични прояви на вегетативни симптоми, които отговарят на тревожно-депресивно разстройство. Посочил е, че според психолога тези проблеми обикновено се проявяват до един месец след стресогенното събитие и продължителността им обикновено не надхвърля 6 месеца, като изключение прави протрахираната депресивна реакция, каквато се наблюдава при ищцата.
Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелката Т. Ш., от които се установява, че след десет дневния престой в болницата се е наложило ищцата да живее у свидетелката поради невъзможността да се прибере с патериците в дома си, който се намирал на петия етаж в сграда без асансьор. С оглед на това и тъй като ищцата не можела да се обслужва без чужда помощ, семейството на свидетелката се грижело за нея. Според показанията на свидетелката ищцата много се притеснявала за възрастния си баща, с когото живеела след смъртта на майка си и поради това, когато узнала, че състоянието му се е влошило, се прибрала при него, въпреки че самата тя се нуждаела от помощ. Около 4-5 месеца ищцата се движела с патерици и за нея се грижели приятелките й. Оплаквала се, че всяка вечер сънува ПТП като кошмар, оплаквала се, че не може да пази равновесие, а работата й е свързана с качване и слизане под стълби. Според свидетелката ищцата има страх от пресичане.
Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е счел, че с оглед установените въз основа на тях неимуществени вреди обезщетение в размер на 30 000 лева, колкото е присъдено от първоинстанционния съд, е занижено. Посочил е, че при определяне на размера следва да се вземе предвид продължителността на възстановителния период – в случая 7-8 месеца, от които през първите 30 дни ищцата е изпитвала интензивни болки; невъзможността да се обслужва сама в продължение на месеци и зависимостта й от чужда помощ; претърпяната една оперативна интервенция и предстояща втора – за изваждане на металните импланти. Приел е, че на обезщетяване подлежат и претърпените психически вреди – установената от вещото лице психолог протрахирана депресивна реакция. Съобразил е и социално икономическата обстановка към месец декември 2014г. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 60 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора въпроси по т.І, отнасящи се до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, са релевантни, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но са разрешени в съответствие с постоянната практика. Съгласно Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставените в т. ІІ процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и да обсъди оплаквания и доводите във въззивната жалба, както и да изложи собствени мотиви по тях. По този въпрос въззивният съд не е процедирал в отклонение от постоянната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и произнасяне по доводите и оплакванията на страните във въззивната жалба и отговора, излагайки подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Въпросите по т. ІІ.2, т.ІІ.3 и т. ІІ.4 са поставени във връзка с твърденията на касатора, че въззивният съд е основал решението си само на избрани от него доказателства, без да изложи съображения защо отхвърля други като достоверни, че само е преповторил мотивите на първоинстанционния съд и че не е изложил мотиви защо счита, че определеното от него обезщетение е несправедливо. Тези въпроси не съответстват на мотивите на въззивното решение, тъй като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил установените въз основа на всяко тях и въз основа на преценката им в съвкупност обстоятелства. Поради това по поставените процесуалноправни въпроси не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответницата следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1730 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 756 от 29.03.2018г. по в.гр.д. № 4847/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 14.07.2017г. по гр.д. № 14916/2015г. на СГС, I ГО, 14 състав касаторът ЗД „Евринс” АД е осъдено да заплати на Н. Х. Ф. още 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 08.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество „Евроинс”АД, ЕИС[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Н. Х. Ф., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.5, ап.9, съд. адрес: [населено място], [улица], офис 10, адв. П. К. сумата 1730 лева /хиляда седемстотин и тридесет лева/ – разноски за адвокатското възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: