11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
гр. София, 29.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 373 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца К. Б. П. от [населено място] чрез процесуалния му представител адвокат Я. В. С. срещу решение № 2448 от 23.10.2018 г. по в. гр. дело № 728/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 9007 от 13.12.2016 г. по гр. дело № 7378/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, 3 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. П. против ЗК „Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 226 КЗ /отм./ за разликата над 70 000 лв. до предявения размер 150 000 лв., като частичен иск от 300 000 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд въззивният съд не е обсъдил релевантни факти и обстоятелства относно понесените психологически травми, както и техния интензитет, настъпили вследствие смъртта на сина му Б. П., починал при ПТП на 27.10.2013 г. Касаторът се позовава на явна необоснованост на въззивния съдебен акт и очевидна несправедливост при прилагане на обективните критерии относно размера на присъденото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Поддържа становище, че неправилно въззивният съд е приел наличие на 30 % съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице, с което не е приложил правилно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Претендира отмяна на обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, моли искът да бъде уважен в пълния предявен размер и претендира присъждане на направените разноски за всички инстанционни производства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса, за които твърди, че са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда, като се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2, 3 и ал. 2 ГПК:
1/ Налице ли е съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД при всяко нарушение на увредения или само когато вредоносното събитие е в пряка причинна връзка с конкретно допуснато от него нарушение?
2/ Налице ли е в настоящия случай съпричиняване от страна на пострадалия и в какво се изразява то?
3/ При определяне на размера на застрахователното обезщетение следва ли въззивният съд да преценява всички събрани по делото доказателства в тази връзка и в тяхната съвкупност? Следва ли също така решаващият съд да се съобразява в достатъчна степен със задължителните указания по приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, съдържаща се в ППВС № 4/68 г.?
4/ Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли същата да се посочи от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по чл. 226 КЗ /отм./, които съставляват законово отражение на тази конюнктура?
5/ Следва ли при определяне на размера на застрахователното обезщетение по чл. 226 КЗ /отм./ да бъдат съобразявани размерите на лимитите на застрахователната отговорност по чл. 226 КЗ /отм./ като проявена форма на обществено – икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието?
6/ Налице ли е издаден акт в противоречие с актовете на Съда на Европейския съюз по отношение на доказване на претърпени неимуществени вреди от касатора без свидетелски показания? В тази връзка се сочат следните съдебни актове на ЕСПЧОС- решение от 10.02.2011 г. по д. № 18382/2005 г., Пето отделение, Р. против България /II/ и решение от 10.02.2011 г. по д. № 4473/2002 г. и д. № 34138/2004 г., Пето отделение, И. и други против България.
7/ Способът за доказване на неимуществени вреди винаги ли се доказва чрез разпит на свидетел?
8/ Трябва ли България да се съобразява с Директива 2005/14 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. за изменение на Директива 2/66/ЕИО, 84/5 ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност“ относно въпроса за осъвременяване на застрахователното покритие спрямо пострадалите с оглед инфлацията, така че да е налице пълно и справедливо обезщетение на пострадалия?
Касаторът се позовава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, с оглед изводите на въззивния съд за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД в конкретния случай.
Ответникът ЗК „Лев инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. В. в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, свързани в приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Поддържа становище, че цитираните от касатора решения на ЕСПЧОС са неотносими и въпросите са решени в съответствие с практиката на ВКС. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Третото лице – помагач В. М. С. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Б. Б. К. в подадения в срок писмен отговор оспорва касационната жалба и излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд е съблюдавал трайната практика на ВКС с оглед приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и че не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., относими към разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а изложените от касатора доводи имат отношение към правилността на съдебния акт и не са предмет на производството по чл. 288 ГПК. Прави възражение, че формулираните в т. 4, 5, 6, 7 и 8 въпроси са неотносими и не са обусловили решаващата воля на съда, както и че цитираните от касатора решения на ЕСПЧОС са неотносими.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото е представено изложение по чл. 280 ГПК с твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
С решение № 9007 от 13.12.2016 г., постановено по гр. дело № 7378/2015 на Софийски градски съд, ГО, 3 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 27 от 03.01.2018 г., ответникът ЗК „Лев инс“ АД е осъден да заплати на К. Б. П. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ във връзка с чл. 52 ЗЗД сумата 63 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина му Б. К. П., починал при ПТП на 27.10.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането, до окончателно плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 63 000 лв. до пълния претендиран размер 150 000 лева, предявен като частичен иск от сумата 300 000 лв. В отхвърлителната си част първоинстанционното решение е било обжалвано пред Софийски апелативен съд от ищеца К. Б. П. и с решение № 2448 от 23.10.2018 г. по в. гр. дело № 728/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав въззивният съд е отменил частично първоинстанционния съдебен акт, осъдил е ответното застрахователно дружество да заплати още 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва, и е оставил в сила решението на Софийски градски съд в отхвърлителната част над 70 000 лв. до 150 000 лв.
Въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства и е приел, че на 27.10.2013 г. около 17,40 часа на път I-8, км 42,500, в посока София – К. е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Опел К.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от В. М. С., и велосипед, управляван от Б. К. П., вследствие на което е причинена смъртта на велосипедиста Б. П.. В мотивите си въззивният съд подробно е описал обстоятелствата около настъпването на инцидента, които е установил въз основа на представените пред първата инстанция констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 84/27.10.2013 г., протокол за оглед от 27.10.2013 г., копия от материали от ДП № 370/2013 г., събрани гласни доказателства, изслушано и прието заключение на съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/ и влязлата в сила на 01.06.2017 г. присъда № 5 от 15.02.2017 г., постановена по внохд № 76/2017г. на САС, НО, 6 състав. Съдебният състав е констатирал, че към 27.10.2013 г. за лекия автомобил „Опел К.“ е имало валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответното застрахователно дружество.
За да уважи иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, Софийски апелативен съд е изложил съображения, че К. Б. П., като баща на загиналия велосипедист, попада в кръга от лица – най-близки до починалия, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД в случаите на смърт. Посочил е, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил конкретно съществуващите обстоятелства: отчел е, че към датата на ПТП ищецът е бил на 63 година, а синът му към момента на смъртта си- на 34 години; приел е, че неочакваната смърт на Б. П. е била понесена изключително тежко от баща му и тя се е отразила на здравословното му състояние – ищецът е развил остра стресова реакция, преминала в протрахирана депресивна реакция, продължила около 4 месеца; посочил е, че болката и страданието от смъртта на дете съпътстват родителя през целия му живот и че неочакваната смърт на дете винаги води до дълбоки и трайни мъки от невъзвратимата загуба, като лишава родителя не само от възможността да гледа как детето му се реализира в житейски аспект, но препятства и възможността да разчита на неговите грижи за в бъдеще; отчел е конкретните икономически условия в страната към датата на увреждането, размера на застрахователното покритие към същия момент, стандарта на живот в държавата и е съобразил обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът. Въз основа на преценката на различните конкретни обстоятелства и изложените съображения съдебният състав е направил извод, че за компенсирането на установените и доказани по делото неимуществени вреди, търпени от ищеца, справедливото обезщетение е в размер 100 000 лева. Съдът е обосновал решението си за отхвърляне на иска до предявения размер от 150 000 лв. и с факта, че на К. П. многократно е било указвано да предостави допълнителни доказателства за отношенията със сина му – дали са живели заедно в едно домакинство, имало ли е емоционална връзка на подкрепа, обич и разбирателство между тях, но той не го е сторил.
Относно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд се е съобразил с непротиворечивата съдебна практика, според която съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато пострадалият обективно е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Позовал се е и на решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., според което релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. В конкретния случай Софийски апелативен съд е стигнал до извода, че е налице съпричиняване от страна на загиналия велосипедист, тъй като причината за възникване на процесното произшествие е именно движението му по средата на пътното платно. Въз основа на предоставените доказателства, въззивният съд е установил, че Б. П. се е движел в средата на платното в нарушение на чл.80, т.2 от ЗДвП, с което се е поставил в риск и е допринесъл за настъпване на увреждането. Съдът е възприел заключението на САТЕ, според което, ако колоездачът се беше движил по указания в закона начин – плътно най-вдясно или по банкета, водачът на автомобила би го подминал безпрепятствено и инцидентът не би настъпил.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника за липса на светлоотразителна жилетка и отличителни знаци на велосипеда, въззивната инстанция е изложила съображения, че обстоятелството дали пострадалият е имал светлоотразителна жилетка или велосипедът е бил оборудван с устройство за излъчване на бяла или жълта светлина отпред и червен светлоотразител отзад, не е основание за отчитане на съпричиняване от негова страна, доколкото дори и без тези отличителни знаци той обективно е могъл да бъде възприет от водача; наличието на светлоотразителни знаци би позволило на водача да вижда по-ясно пострадалия, но не би увеличило зоната на видимост, нито би променило времето на реакция на водача.
Съобразявайки поведението на колоездача, който в нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДвП се е движил по средата на пътното платно и по този начин е станал причина за настъпването на удара, Софийски апелативен съд е приел, че приносът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат е в размер 30 %, съставляващо основание за намаляване отговорността на прекия причинител, респ. ответника застраховател съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. След приспадане размера на приетото съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е постановил, че на бащата на загиналия велосипедист следва да се изплати обезщетение в размер 70 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на ПТП до окончателното плащане.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В конкретния случай релевантни за крайния извод на въззивния съд са въпросите по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обективирани в т. 1 – т. 5 вкл. от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК /въпроси по т. 1 и 2 по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; въпроси по т. 3, 4 и 5 по приложението на чл. 52 ЗЗД/. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и се е съобразил с възрастта, както на починалия, така и на ищеца, причинените му болки и страдания от загубата на сина му, тяхната продължителност и интензитет.
По проблема за значението на социално-икономическите условия в страната към момента на деликта е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно трайноустановената практика на ВКС при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. дело № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. дело № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. дело № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. дело № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Изхожда се от разбирането, че отношение към критерия за справедливост има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно динамичните промени в икономическата ситуация са в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В настоящия случай Софийски апелативен съд в съответствие с константната практика на ВКС при определяне на размера на дължимото обезщетение е направил преценка относно социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на събитието – 27.10.2013 г., отчел е основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие и е определил обезщетение в размер 100 000 лв., което е намалил до 70 000 лв. поради приетото съпричиняване.
По отношение на поставените въпроси, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да се има предвид константната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 153/31.10.2011г. по т. дело № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. дело № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. дело № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. дело № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. дело № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. дело № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, според която за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно – превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. В съответствие с трайната практика на ВКС, въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка съдебният състав е изяснил механизма на настъпване на процесното ПТП и е направил извод за съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 30 % от страна на починалия велосипедист, аргументирайки подробно своята преценка. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса по т. 7 от изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС доказването на претърпените неимуществени вреди се осъществява с всички допустими съгласно ГПК доказателствени средства – писмени доказателства, свидетелски показания, съдебномедицински, съдебнопсихиатрични или съдебнопсихологични експертизи и др. В настоящия случай съдебният състав не е отхвърлил иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ поради неангажирани гласни доказателства, а напротив, за да направи извод, че дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер 100 000 лв., от която сума са присъдени общо 70 000 лв., предвид съпричиняването на вредоносния резултат от починалото лице, въззивната инстанция е обсъдила представените доказателства, установила е търпените от ищеца болки и страдания от загубата на своя син, отчела е тяхната продължителност и интензитет, възрастта на починалия и на ищеца, изключително тежкото понасяне на смъртта на починалия син, която се е отразила на здравословното му състояние, съобразила е характера на връзката и взаимоотношенията между дете и родител.
Наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По горепосочените правни въпроси не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като същите не са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.
По отношение на формулирания в т. 6 въпрос от изложението настоящият съдебен състав намира, че не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради това, че цитираните от касатора съдебни актове на ЕСПЧОС не представляват практика на Съда на Европейския съюз, както и поради това, че същите са неотносими към настоящия казус. В решение от 10.02.2011 г. по д. № 18382/2005 г., Пето отделение, Р. против България /II/ и решение от 10.02.2011 г. по д. № 4473/2002 г. и д. № 34138/2004 г., Пето отделение, И. и други против България се касае до неимуществени вреди поради това, че лицата са държани в лоши и унизителни условия в определени затвори, конкретно установени от българските съдилища.
Въпросът по т. 8 от изложението не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Директива 2005/14 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. за изменение на Директиви 72/166/ЕИО, 4/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност“ относно използването на моторни превозни средства е транспонирана в националното ни законодателство с § 4б, т. 28 от ДР на КЗ /отм./, като в съответствие с нея е приета и разпоредбата на § 27 от ПЗР на КЗ /отм./. По отношение на лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР на КЗ /отм./, тяхното осъвременяване и връзката им с обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и с размера на присъжданите обезщетения е формирана константна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция и не се налага да бъде променяна. Предвид изложените съображения по този въпрос не са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение /очевидна несправедливост при прилагане на обективните критерии относно размера на присъденото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като и по отношение на определяне на размера на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и очевидна необоснованост/ настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая въззивното решение в обжалваната му част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответното застрахователно дружество възнаграждение за юрисконсулт в размер 300 лв., определен по реда на чл. 37 ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2448 от 23.10.2018 г. по в. гр. дело № 728/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение № 9007 от 13.12.2016 г. по гр. дело № 7378/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, 3 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. П. против ЗК „Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 226 КЗ /отм./ за разликата над 70 000 лв. до предявения размер 150 000 лв. – частичен иск.
ОСЪЖДА К. Б. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк]350А да заплати на ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач В. М. С. с ЕГН [ЕГН], [населено място], ж. к. Връбница 1, [жилищен адрес].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.