7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
гр. София, 25.11.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 402 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Я. Б., представлявана от особен представител адв.С. С., срещу решение № 309 от 13.11.2018г. по в.т.д. № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав, с което е потвърдено решение № 200 от 13.04.2018г. по т.д. № 728/2016г. на Пловдивски окръжен съд, Търговско отделение, XXIII състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено вземането на „Първа Инвестиционна Банка” АД по отношение на Л. Я. Б. и Р. Я. В., произтичащо от Договор за банков кредит № 60КР – АА – 1088/25.07.2007г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 281/30.04.2015г. по ч.гр.д. № 585/2015г. на РС – Асеновград в размер на: сумата 90 808,37 лева, представляваща главница, ведно с обезщетение за забава от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК – от 24.04.2015г. до окончателното изплащане; сумата 10 977,18 лева, представляваща договорна лихва, начислена в периода 20.08.2013г. – 21.04.2015г., сумата 1 419,71 лева, представляваща наказателна лихва за периода 21.08.2013г. – 23.04.2015г., и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 4 064,11 лева – разноски в заповедното производство, сумата 7 326,91 лева – разноски в първоинстанционното производство и сумата 100 лева – разноски във въззивното производство.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че банката при изначалното отпускане на кредита не е спазила целта, за която същият е предоставен. Твърди, че банката има задължението да съобрази преди усвояване на средствата дали е изпълнена целта, за която е определено средствата да бъдат отпуснати. Излага съображения, че усвояването на кредита се осъществява, след като бъдат представени доказателства за изпълнение на договорената цел. С оглед на това поддържа, че е налице допуснато нарушение от банката – кредитът не е следвало да бъде предоставен за усвояване, тъй като няма данни за закупуване на недвижим имот, каквато е уговорената цел. В тази връзка поддържа още, че договорът за кредит е нищожен.
В касационната жалба е инкорпорирана частна жалба, с която се атакува определение № 519 от 05.12.2018г. на същия съд, постановено по същото дело. С обжалваното определение Л. Я. Б. е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата 2 064,10 лева – държавна такса за производството пред въззивната инстанция. Касаторката поддържа, че заплащането на държавна такса се дължи и от другия солидарно отговорен длъжник Р. Я. В..
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Нормата на чл.430, ал.1 ТЗ и конкретно – касателно определяне целта за отпускане на паричната сума, императивна ли е или е диспозитивна и нарушаването й относимо ли е към действителността на договора за кредит?
2. Действителна ли е сделка за банков кредит, при която банкова институция, въпреки първоначалната /изначална/ липса на определената в договора цел, предоставя парична сума?
3. Нарушаването /неизпълнението/ на задължението на банковата институция да предостави паричните средства само за определената съгласно договора цел, представлява ли нарушение на закона /чл.430 ТЗ/ или респ. представлява неизпълнение на вменените на кредитополучателя /заемателя/ задължения да използва кредита според предвиденото в договора предназначение, респ. поради това е неотносимо към действителността на договора за банков кредит?
Касаторката твърди, че въззивният съд е достигнал до неправилни изводи във връзка с поставените въпроси. Твърди още противоречие на въззивното решение с решение № 191 от 23.02.2018г. по гр.д. № 3907/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.
Излага и довод за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и т.2 ГПК, тъй като отговорите на поставените в обжалваното решение въпроси ще бъдат от значение за развитието на правото, както и за правилното решаване на спора. Сочи, че следва за развитие на правото да се установи, допустимо ли е банкова институция да предоставя /да допуска за усвояване/ парични средства не съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.430 ТЗ – с определена цел, а произволно, както е станало на практика в настоящия случай? В случай че това не е позволено – каква е действителността на такъв договор за банков кредит, при който целта на предоставения кредит е нарушена, но не от кредитополучателя, а от самата банка още при първоначалното /изначално/ допускане за усвояване на паричните средства?
Ответникът по касация „Първа Инвестиционна Банка” АД, представляван от юрк. М. М., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, доколкото твърденията на касаторката са безпредметни и не са основани на законови разпоредби или съдебна практика. Твърди още, че не са посочени и конкретни нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа, че възражението на касаторката за нарушен предмет на договора обективира довод за неточното му изпълнение, а не за порок при сключването му. Твърди, че е налице неспазване на целта на кредитиране от страна на кредитополучателя.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният установителен иск, е приел за установено, че между „Първа Инвестиционна Банка” АД и Л. Б. и Р. В. е сключен договор за банков кредит № 60КР – АА – 1088/25.07.2007г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер 107 800 лева за закупуване на недвижим имот и за погасяване на задължения по кредити. Приел е за неоснователни релевираните от Л. Б. възражения за нищожност на договора, изведени от факта, че отпуснатият от банката кредит не е използван за определената с договора цел по смисъла на чл.430, ал.1 ТЗ. По отношение на първото твърдение, че договорът е нищожен поради противоречие на закона, решаващият съд е изложил съображения, че основанието по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД е налице, ако е нарушена императивна правна норма. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл.430, ал.1 ТЗ, по – конкретно определянето на целта за отпускане на кредита, не е императивна. Посочил е още, че за да бъде уважен иск за установяване нищожност на договор, ищецът следва да се позове на порок, който е изначален и не подлежи на саниране. С оглед на това е приел, че твърдението на ответницата, че предоставените парични средства не са използвани за предвидената в договора цел, обективира довод за неточното му изпълнение, а не за порок при сключването му, относим към неговата действителност. Посочил е, че договорът съдържа основните изискуеми от закона елементи – сключен е в писмена форма, с поето от банката задължение да отпусне конкретна сума за определена цел, с договорени условия и срок, срещу поето от заемателите задължение да ползват сумата съобразно уговореното и да я върнат след изтичане на срока. Посочил е още, че само непостигането на съгласие по някой от нормативно предвидените задължителни елементи от фактическия състав на договора, или пропуск могат да обосноват извод за противоречие със закона, което да обоснове нищожност на същия. Отделно от това, въззивният съд е изложил съображения, че спазването на договорения начин за усвояване и ползване на отпуснатия от банката кредит е в разпоредителната власт и е задължение на кредитополучателя. На следващо място, решаващият състав е разгледал възражението за нищожност на договора поради заобикаляне на закона. Приел е, че същото не покрива фактическия състав на основанието по чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД с оглед неговия субективен състав – наличие на намерение и съзнание и от двете страни за постигане на правен резултат, забранен от закона, чрез друга сделка. Приел е още, че възражението, че договорът е нищожен поради липса на основание, не намира опора и във фактическия състав по чл.26, ал.1, пр.4 ЗЗД. Изложил е съображение, че неизползването на предоставените парични средства от страна на кредитолучателя за предвидената с договора цел не лишава договора от предвидената от закона кауза. По тези съображения въззивният съд е заключил, че е налице валидно договорно правоотношение, възникнало въз основа на процесния договор за банков кредит.
По касационната жалба срещу решение № 309 от 13.11.2018г. по в.т.д. № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият поставен въпрос, макар да е обсъждан от въззивния съд, не е обусловил крайния изход на спора. Макар да е приел, че нормата на чл.430, ал.1 ТЗ не е императивна, въззивният съд е достигнал до извод за липса на твърдяната нищожност на договора, приемайки, че са налице всички съществени елементи на договора за банков кредит в съответствие с разпоредбата на чл.430 ТЗ, по които страните са постигнали съгласие. Поради това, както и да се отговори на поставения първи въпрос, това няма да се отрази на изхода на делото. Вторият въпрос е предпоставен от съдържащото се в него твърдение на касатора, че банков кредит е предоставил парична сума въпреки изначална липса на определената в договора цел. Такива съображения във въззивното решение не са излагани и следователно въпросът въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Третият и четвъртият въпроси също са свързани с приложението на нормата на чл.430, ал.1 ТЗ, но отговорът им е обусловен от преценката на клаузите на сключения от страните договор за банков кредит и събраните по делото доказателства, поради което въпросите са относими към правилността на обжалваното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При липса на основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното по отношение на посочения въпрос допълнително основание.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение – такова, което не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, което не е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, което не е изготвено в писмена форма или не е подписано, в което волята на съда е изразена по начин, който поради абсолютната й неразбираемост, не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Обжалваното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Атакуваното решение отговаря и на всички изисквания за допустимост. Въззивният съд е възприел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422 ГПК с оглед сочените в исковата молба факти, представляващи основание за търсената защита, и е отнесъл същите към посочената правна норма, без да ги изменя. Въззивното решение не се преценява и като очевидно неправилно. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.
По частната жалба срещу определение № 519 от 05.12.2018г. по в.т.д № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд:
Неоснователно е възражението, че държавна такса за производството пред въззивната инстанция се дължи и от солидарно отговорния длъжник Р. В., която на основание чл.265, ал.1 ГПК се е присъединила към въззивната жалба на другата ответница – настояща жалбоподателка. В разпоредбата на чл.265, ал.1 ГПК е уредено правото на всеки обикновен другар на съищеца или съответника да се присъедини към подадената от него въззивна жалба, макар че е пропуснал да обжалва своевременно решението, като по този начин стане страна във въззивното производство. От друга страна присъединеният по реда на чл.265, ал.1 ГПК жалбоподател не дължи заплащане на държавна такса (определение № 291 от 09.07.2018г. по ч.гр.д. № 1743/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 562 от 23.11.2017г. по ч.гр.д. № 4486/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 139 от 29.03.2018г. по ч.гр.д. № 841/2018г. на ВКС, ГК, III г.о.). Независимо от броя на присъединените жалбоподатели, преценката на въззивния съд относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение се извършва въз основа на доводите в жалбата, подадена от единия от съответниците.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК, както и направените разноски за настоящото производство за възнаграждение за особения представител в размер на 3 234,69 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. На основание чл.77 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати по сметка на ВКС държавна такса за производството по чл.288 ГПК в размер на 30 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 13.11.2018г. по в.т.д. № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 519 от 05.12.2018г. по в.т.д № 425/2018г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав.
ОСЪЖДА Л. Я. Б., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, да заплати на „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] сумата 100 лева /сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК, както и сумата 3 234,69 лева /три хиляди двеста тридесет и четири лева и шестдесет и девет ст./ – разноски за настоящото производство за възнаграждение за особения представител, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Л. Я. Б., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, да заплати по сметката на ВКС държавна такса за настоящото производство в размер на 30 лева /тридесет лева/.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ възнаграждение на адв.С. С., в качеството му на особен представител на Л. Я. Б., за производството по т.д. № 402/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. в размер на 3 234,69 лева /три хиляди двеста тридесет и четири лева и шестдесет и девет ст./.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: