6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№55
гр. София, 29.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1221 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. К. К., представлявана от адв. М. Д. срещу решение № 80 от 08.03.2017г. по в.гр.д. № 20/2017г. на Врачански окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 701 от 18.11.2016г. по гр.д. № 1449/2016г. на Врачански районен съд и Е. К. К. е осъдена да заплати на Ю. М. В. и Н. А. Ц. по 650 лева– разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Е. К. К. против Ю. М. В. и Н. А. Ц. иск по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 10 000 лева, представляваща платено възнаграждение по договор за възлагане на проектиране от 23.02.2015г.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд в нарушение на материалния закон и необосновано е приел, че не е налице неточно в качествено и количествено отношение изпълнение на уговорената работа по начин, че същата съществено да се отклонява от уговореното и да е била негодна за обичайното й предназначение, поради което не са били налице предпоставките по чл.265, ал.2 ЗЗД за едностранно разваляне на договора от нейна страна. Счита, че от специализираната съдебно-техническа експертиза се установява негодността на представения инвестиционен проект както за кандидатстване по програма „Развитие на селските региони“, така и по предназначение, поради което в качеството си на възложител основателно е развалила договора при условията на чл.265, ал.2 ЗЗД с правото да поиска връщане на даденото по него и обезщетение за причинените вследствие неизпълнението вреди. Твърди, че при съобразяване на останалите доказателства се установява наличието и на други съществени недостатъци на изработения проект. Сочи, че по делото не е установено и приемане на работата от нейна страна, поради което договорът не може да се счита изпълнен. Излага и довод за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че субективната преценка на възложителя за негодност на извършената работа не е достатъчна, за да бъде развален договорът за изработка по реда на чл.265, ал.2 ЗЗД. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че в решението си въззивният съд в противоречие със задължителната практика на ВКС е приел, че по делото не е установено неточно в качествено и количествено отношение изпълнение на уговорената работа по начин, че същата съществено да се отклонява от уговореното и да е била негодна за обичайното й предназначение, поради което не са налице предпоставките по чл.265, ал.2 ЗЗД за едностранно разваляне на договора от нейна страна. Позовава се на решение № 452 от 16.11.2011г. по гр.д. № 621/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 23 от 04.08.2014г. по т.д. № 1938/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 31 от 04.04.1995г. по гр.д. № 2453/93г. на ВКС, V г.о. Твърди още, че с обжалваното решение въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е приел, че субективната преценка на възложителя за негодност на извършената работа не е достатъчна, за да бъде развален договорът за изработка по реда на чл.265, ал.2 ЗЗД, като се позовава на решение № 23 от 04.08.2014г по т.д. № 1938/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 31 от 04.04.1995г. по гр.д. № 2453/93г. на ВКС, V г.о.
Ответникът Юлияв М. В., представляван от адв. И. М., оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивното решение е постановено след обстоен анализ на събраните по делото доказателства и не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС, която се явява неотносима. Сочи, че въззивният съд не се е произнасял по въпроса за дължимост на уговореното възнаграждение по договора, поради което наведеното твърдение няма връзка със спора. Намира за правилен и съобразен със съдебната практика извода на въззивния съд, че единствено субективната оценка на възложителя за негодност на изпълнената работа не е достатъчна, тъй като този извод е съобразен с установените по делото факти. Поради това прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Ответницата Н. А. Ц. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е обсъдил спорните във въззивното производство въпроси, отнасящи се до преценката дали е налице съществено отклонение от поръчката, възложена със сключения между страните договор от 23.02.2015г за възлагане на проектиране, респ. съществени недостатъци, които да правят работата негодна за нейното договорно или обикновено предназначение и дали е достатъчна единствено субективната оценка на възложителя за негодност на изпълнената работа, за да бъде развален договорът за изработка по реда на чл.265, ал.2 ЗЗД. Във връзка с възражението за съществено отклонение от поръчката, което да прави работата негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, въззивният съд е обсъдил заключението на СТЕ и показанията на свидетеля К. и е приел, че изпълнителят не е осъществил неточно в качествено или количествено отношение изпълнение на уговорената работа, като тя съществено да се е отклонявала от уговореното и да е била негодна дори за обичайното предназначение. Изложил е съображения, че в подкрепа на този извод са и комплексен доклад за съответствие на инвестиционния проект със съществените изисквания на строежите по чл.142, ал.6, т.2 ЗУТ, изготвен от [фирма], както и доклад за оценка на съответствие за енергийна ефективност на инвестиционен проект, изготвен от [фирма], в които се сочи, че проектът отговаря на нормативните изисквания. Поради това е достигнал до извод, че няма как да се приемат за осъществени предпоставките на чл.265, ал.2 ЗЗД за едностранно разваляне на договора от страна на възложителя, а дори и да се приеме за доказано наличието на недостатъци, те са отстраними и не са съществени по смисъла на посочената разпоредба. Въззивният съд е счел за неоснователен довода, че единствено субективната оценка на възложителя за негодност на изпълнената работа е достатъчна, за да бъде развален договорът за изработка по реда на чл.265, ал.2 ЗЗД, като е посочил, че въззивницата не разполага с необходимите професионални знания и компетентност сама да прецени годността на проекта.
С молба от 18.09.2017г. касаторката е поискала на основание чл.147, т.1 ГПК да бъде приобщен като доказателство по делото протокол № 169 от 14.08.2017г. за извършена почеркова експертиза на инж. Й. А. И. – експерт – криминалист, като същото бъде взето предвид при произнасянето по допустимостта, а евентуално – и по основателността на касационната й жалба. Направено е и искане, ако съдът прецени за изпълнена по повод установеното с протокола хипотезата на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, да спре производството по делото и да сигнализира компетентните органи на прокуратурата за констатираното престъпление. Така направените искания са неоснователни. С оглед правомощията на касационната инстанция, уредени в чл.290 ГПК, чл.291 ГПК и чл.293 ГПК, ограничени до проверка за валидност, допустимост и правилност в рамките на конкретните отменителни основания и на събрания доказателствен материал, в касационното производство е недопустимо събирането на нови доказателства. С оглед изложеното, доколкото в касационното производство е недопустимо позоваване на нови факти и обстоятелства, и съгласно т.8 на ТР № 1/17.07.2001г. на ВКС, незагубило своята актуалност и при действието на ГПК от 2008г. поради идентичност в уредбата на чл.229, ал.1, т.5 ГПК с тази на чл.182, ал.1, б. „д“ ГПК /отм./, е неоснователно и искането за спиране на производството пред касационния съд на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай касаторката само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е повторила оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Твърденията, че въззивният съд в противоречие със задължителната практика на ВКС е приел, че по делото не е установено неточно в качествено и количествено отношение изпълнение на уговорената работа по начин, че същата съществено да се отклонява от уговореното и да е била негодна за обичайното й предназначение, както и че субективната преценка на възложителя за негодност на извършената работа не е достатъчна, за да бъде развален договорът за изработка на основание чл.265, ал.2 ЗЗД, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не представляват формулирани правни въпроси, отговарящи на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 11.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281,т.3 ГПК/, като в стадия по селектиране на касационните жалби съдът не може да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд е достигнал до извода си за липса на неточно в качествено или количествено отношение изпълнение на уговорената работа, водещо до съществено отклонение от уговореното, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в контекста на което е изложил и съображенията си, че само субективната преценка на възложителя за негодност на престираното не е е достатъчна да обуслови право за разваляне на договора по чл.265, ал.2 ГПК. Следователно произнасянето на въззивния съд е съобразено с твърденията на страните и с установените по делото факти въз основа на събраните доказателства, а доводите на касатора за неправилност на изводите на съда представляват оплакване по чл.281, т.3 ГПК, по което настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
При липсата на общото основание за допускане на касационен контрол не следва да се обсъжда наличието на сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника Ю. М. В. следва на основание чл.78, ал.3 ГПК да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 250 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Е. К. К. за спиране на касационното производство на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК, направено с молба от 18.09.2017г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 08.03.2017г. по в.гр.д. № 20/2017г. на Врачански окръжен съд, ГО.
ОСЪЖДА Е. К. К., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, адв. М. Д. да заплати на Ю. М. В., съд. адрес: [населено място], [улица], ет.5 сумата 250 лева /двеста и петдесет лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: