4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 13.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2367 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. И., действащ като [фирма], и Й. Т. И. срещу решение № 128 от 06.06.2017г. по в.т.д. № 136/2017г. на Апелативен съд – В., в частта, с която е потвърдено решение № 752 / 21.10.2016г. по т.д. № 829 / 2015г. от Окръжен съд – Варна по предявените срещу касаторите искове. С първоинстанционното решение е признато за установено по исковете по чл.422 ГПК, че ответниците по делото – [фирма], [фирма] и Й. Т. И., дължат солидарно на ищеца „Р. /България/” ЕАД следните суми: 198535,30 лева главница, 600,46 лева просрочена редовна лихва за времето от 05.02.2014г. до 04.03.2014г., 25665,17 лева начислена наказателна лихва за времето от 05.03.2014г. до 02.10.2014г., 24 лева – разноски по събиране на вземането, на основание договор за револвиращ банков кредит от 07.07.2008г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.10.2014г. до окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед № 6398 от 08.10.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 12475/2014г. по описа на Районен съд –Варна. Обжалвания съдебен акт е влязъл в законна сила по отношение на [фирма], в качеството на кредитополучател.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, постановено по непредявен иск, поради което следва да бъде обезсилено. При условията на евентуалност се иска неговата отмяна, поради подробно изложени съображения за неправилност.
Ответникът, „Р. /България/” ЕАД, счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа страна съдът е приел за безспорно, че на 07.07.2008г. между ищеца, в качеството му на кредитор, и от друга страна – [фирма], в качеството на кредитополучател, и [фирма], И. Г. И. и Й. Т. И., в качеството им на солидарни длъжници, е сключен договор за револвиращ банков кредит, по силата на който „Р. /България/” ЕАД се е задължило да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 300000 лева с краен срок за погасяване на кредита 20.06.2011г. Договорът за кредит е изменен и допълнен с подписани от страните анекси от № 1 до № 11. В последния анекс № 11/12.02.2013г. страните, вкл. и солидарните длъжници са приели, че размерът на вземанията на банката към кредитополучателя възлизат на: просрочена главница от 198535,90 лева, падежирала на 05.02.2013г.; наказателна лихва в размер на 874,38 лева, изчислена върху просрочената главница за периода 05.02.2013г. до 11.02.2013г. Страните са се споразумели за удължаване на срока за плащане на главницата до 05.03.2014г., вкл. за заплащане на договорна лихва, считано от 05.02.2013г. в размерите по чл.8 от Анекс № 9/30.01.2012г. Анексът обективира и отказ на кредитора от правото му на наказателна лихва за периода 05.02.2013г. до 11.02.2013г.
След анализ на доказателствата по делото, въззивният състав е достигнал до извода за установеност на величината на главния дълг, съгласно договореното в последния анекс № 11. Съдът е заключил, че падежът на задължението е настъпил едновременно за всички солидарни длъжници, съобразно изрично уговорения между тях и кредитора с анекс № 11 от 12.02.2013г. падеж на задълженията – 05.03.2014г. Следователно, задължените лица са в забава, считано от настъпването на изрично и абсолютно уговорения падеж, като отправянето на покана не е елемент от фактическия състав за настъпване на изискуемостта. Прието е, че твърденията за необходимост на нарочна покана спрямо солидарните длъжници не намира опора в закона или в сключения договор. Клаузата на чл.8.4 от договора урежда задължение на всеки един солидарен длъжник при писмено поискване от страна на банката да плати целия дълг без да има право на възражение относно поредност при насочване на претенциите на кредитора към кредитополучателя и отделните солидарни длъжници. По същество, уговорката повтаря правилото на чл.122, ал.1 ЗЗД и не освобождава солидарния длъжник от задължението му да плати на уговорения падеж. Клаузата на чл.8.4 няма отношение към изпадането в забава на солидарно отговорните лица, а към прогласяване на принципа за абсолютен характер на задълженията и недопустимост на възраженията за поредност в плащането. С оглед на това е прието, че ненадлежното връчване на нотариалната покана е без значение за ангажиране на отговорността на ответниците по исковете. Същевременно ответниците по делото /настоящи касатори/ не са ангажирали доказателства, обосноваващи извода за доказано в производството и установено по размер разминаване между дължимите и платените средства по кредитния продукт. Възприел е заключението на тройната ССЕ, съгласно която начислените от банката лихви съответстват на договорния регламент като са използвани коректно начислени стойностни показателя „Стойност на банковия ресурс”, респ. на 3М Софибор. Изложени са и съображения, че не се установява наличие на събрана от кредитора сума, надхвърляща величината на дължимите лихви по кредита. Решаващият състав е посочил, че във връзка с твърдения за недължимо платени договорни и наказателни лихви до датата на подписване на анекс № 11/ 12.02.2013г. в отговора на исковата молба е формулирано възражение за прихващане на главницата с вземане по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД „в случай, че не бъде допусната реорганизация на плащанията”, като въпреки указанията на съда, изрично е заявено от процесуалния представител на ответниците по исковете, че не е в състояние да уточни размера на насрещните вземания по възражението за прихващане. С оглед на това, въззивният съд е приел, че надлежното предявяване на защитното възражение изисква пълна индивидуализация на насрещните права на страната, вкл. и по размер, като липсата на индивидуализиран размер на твърдените насрещни вземания прави възражението за прихващане ненадлежно предявено.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по следните правни въпроси, включени в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото: „/1/ Необходимо ли е изрично искане да се плати, отправено от кредитора, в частност от банката – кредитор, към договорния солидарен длъжник при настъпил краен падеж на дълга с оглед чл.121, ал.1 ЗЗД и / или с оглед изрична договорна клауза в този смисъл? Постановен в противоречие с: решение № 4/06.01.2015г. по т.д. № 1121/2014г. на ОС-Варна, решение № 42/11.05.2015г. по т.д. № 1357/2013г. на І ТО на ВКС и решение № 90/05.04.2016г. по гр.д. № 5205/2015г. на ІV ГО на ВКС.; 2/ Въпросът за изграждане изводите на въззивния съд чрез обсъждане съвкупността от доказателства по отношение на всички доводи и възражения на страните; Постановен в противоречие с: решение 179/04.03.2015г. по т.д. № 3747/2013г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 346/25.11.2011г. по гр.д. № 1387/2010г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 3/15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ІІІ ГО на ВКС.; 3/ Въпросът за съдебно прихващане, ликвидността и изискуемостта, които настъпват по време на процеса по отношение на установени при съдебното дирене недължимо платени суми; Постановен в противоречие с определение № 542/21.04.2015г. по гр.д. № 1620/2015г. на ІV ГО на ВКС.” Касаторите се позовават на допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Настоящият състав на Търговска колегия, Второ отделение приема, че не следва да се допусне касационно обжалване.
С касационната жалба касаторите са въвели оплакване за процесуална недопустимост на въззивното решение, за която – според указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е задължена да следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по делото няма данни, които да насочват към вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Неоснователно е твърдението на касаторите, че въззивното решение се е ограничило само до анекс №11, поради което е налице произнасяне по непредявен иск. Дейността по обсъждане на релевантните за спора доказателствата, част от които е анекс №11, и формирането въз основа на тях на фактически и правни изводи, не представлява произнасяне по непредявена претенция, тъй като не води до промяна на предмета на спора.
Първият въпрос не може да обуслови допускането на решението до касация, тъй като отговорът на въпроса е предпоставен от извършване на тълкуване на конкретната клауза от договора – т.8.4, а във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД не е формулиран от касаторите въпрос.
По отношение на втория въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са били предмет и на въззивното производство, на които съдът е дал мотивиран отговор в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, който кореспондира с приетата фактическа обстановка и процесуалното поведение на страните. Въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност. Ето защо, въззивното решение е постановено в пълно съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК и въпросът не може да предпостави допускането на касационния контрол.
Спрямо последния въпрос също не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в противовес на съдържащото се във въпроса изгодно за касаторите твърдение, по делото не е установено недължимост на платени суми, като въззивната инстанция се е позовала и на липса на индивидуализация на насрещното активно вземане по възражението за прихващане, поради непосочване на размера му. При липса на индивидуализация на вземането, въпросът за неговата ликвидност или изискуемост не може да бъде разглеждан.
С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, като на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 150 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 128 от 06.06.2017г. по в.т.д. № 136/2017г. на Апелативен съд – В..
ОСЪЖДА И. Г. И., ЕГН [ЕГН], действащ като [фирма], ЕИК[ЕИК], и Й. Т. И., ЕГН [ЕГН], да заплатят на „Р. /България/” ЕАД, ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 150 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.