4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№250
гр. София, 23.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2456 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ”СТРАТОС” ЕООД, [населено място], срещу решение № 892 от 13.04.2018г. по в.т.д. № 4890 / 2017 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 37, постановено по реда на чл. 422 ГПК на 23.06.2017 г. по т.д. № 51 / 2016 г. на Окръжен съд – Кюстендил в частта, с която са отхвърлени исковете му срещу Й. А. И. и М. С. И., за вземане по издаден в полза на дружеството от ответниците запис на заповед от 03.01.2014г., за разликата над 9902,40 лева до пълния претендиран размер от 26 709,73 лева.
Касаторът поддържа, че не е налице връзка между процесния запис на заповед и договора за оперативен лизинг, сключен с едноличния търговец. В касационната жалба се твърди, че не е доказана отговорността на ответниците по записа на заповед да е погасена, нито чрез плащане, нито по давност. Същевременно намира за недопустимо да се зачете погасяване на сума по запис на заповед, извършено преди изтичането на падежа на записа на заповед. Счита, че моментът на задължаването със записа на заповед е този, след който, ако има плащания по каузалното правоотношение, те следва да бъдат отчетени.
Ответниците по жалбата и по делото, Й. А. И. и М. С. И., не представят писмен отговор, с който да изразят становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По делото е установено за безспорно, че ответниците са издали на 03.01.2014г. в [населено място] в полза на ищцовото дружество запис на заповед за сумата 26 709,73 лева, с падеж 31.12.2014г. Липсват данни за плащане на задължението по менителничния ефект. Ищцовото дружество и представлявания от първия ответник едноличен търговец с фирма „Й. И. –БЕТИ” са сключили договор за оперативен лизинг на МПС № 1/10.12.2007г. с обща лизингова цена в размер на 12 432 евро без ДДС. По изрична уговорка в чл.6.2 от договора страните са постигнали съгласие, че за обезпечаване вземането на лизингодателя за лизинговите вноски лизингополучателят ще издаде в негова полза записи на заповед със съдържание, одобрено от първия. Съгласно неоспореното и прието заключение на ССЕ в първа инстанция в периода от 31.12.2007г. до 31.07.2010г. са извършени плащания по договора за оперативен лизинг на обща стойност 19 275,36 лева. Спорът между страните е концентриран върху това, дали съществува връзка между менителничния ефект и каузалната сделка –договора за лизинг от 10.12.2007г.
За да потвърди постановеното от първостепенния съд решение, решаващият състав е приел за установено по несъмнен начин обстоятелството, че именно с оглед обезпечаване на своето вземане за лизингови вноски по цитирания договор законният представител на ищцовото дружество е инициирал и постигнал задължаване на двамата ответници със сумата по записа на заповед, чрез подписване на ефекта. Възприети са и показанията на разпитаната в първата инстанция свидетелка, които са ползвани само като източник на информация за обстоятелствата, при които е подписан /издаден/ записът на заповед, което съдът е намерил за допустимо и в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 524/28.12.2011г. по гр.д. № 167/2011г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 156/24.11.2016г. по т.д. № 1214/2015г. на ІІ т.о. на ВКС. След съобразяване с установеното по делото изпълнение на задълженията за лизингови вноски от лизингополучателя до месец юли 2010г. вкл. и преустановяване на плащанията за остатъка от времето – за месеците до 31.12.2011г. вкл., решаващият състав е приел за оправдано издаването на ценната книга две години след изтичане на срока на договора за лизинг. Аргументирал се е, че е издаден един запис на заповед за глобална сума, обезпечаваща остатъка от неизпълнените задължения по договора за лизинг, т.е. касае се за обезпечение на множество задължения с периодичен характер, при издаден един запис на заповед с посочен падеж, като кредиторът може да се ползва от обезпечението само за неплатените лизингови вноски от м. август 2010г. до края на срока на договора за лизинг, очаквайки изпълнение до настъпване на падежа на задължението по ефекта. Въз основа на изложеното и констатациите и заключението на ССЕ, според които по договора за лизинг са изплатени изцяло до м. юли 2010г. вкл. вноски в общ размер на 19 275,36 лева, като остатъкът възлиза на 9902,40 лева, вкл. и към датата на заявлението по чл. 417 ГПК -11.02.2015г., апелативният съд е приел за основателен и доказан иска в размер на неплатените лизингови вноски.
В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните правни въпроси: „1/ Допустимо ли е чрез свидетелски показания да се установява връзка между каузална сделка, сключена в писмена форма и запис на заповед?; 2/ При издаден след каузалната сделка запис на заповед с поето по него конкретно парично задължение и при липса на плащания след издаването на записа на заповед, както по него така и по каузалното правоотношение, следва ли в рамките на установителния иск по чл. 422 ГПК съдът да вземе предвид извършените плащания по каузалното правоотношение преди издаване на записа на заповед, за да установи размера на задължението по записа на заповед?; 3/ При наличие на забава в плащанията по приетото от съда за свързано със записа на заповед каузално правоотношение, следва ли в рамките на установителния иск да се вземат предвид само размера на непогасената главница по каузалното правоотношение без лихви за забава, неустойки и др.?; 4/ Следва ли да се приема, че волята на издаващия записа на заповед при определяне размера на задължението, поето по него, е съобразена с извършените вече от него плащания по каузалното правоотношение и поради това последните не следва да се отчитат като погасяване на дълга по записа на заповед?; 5/ Следва ли да се вземат предвид при определяне размера на дълга по записа на заповед плащания, извършени преди издаването му?” Касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1, т. 3 и ал. 2 ГПК, като цитира ТР № 4/2013г. по т.д. № 4/2013г. на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на решението до касация, предвид следното:
Първият въпрос не може да покрие общото основание за допускане на решението до касация по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция е мотивирала наличието на връзка между каузалното правоотношение не само на базата на свидетелските показания, но и въз основа на съдържанието на договора за лизинг, предвиждаш обезпечение чрез издаване на запис на заповед, и наличието на неизпълнение по отношение на част от лизинговите вноски, които не са били заплатени и след изтичане на срока на лизинга, вкл. към момента на издаването на менителничния ефект.
Втори, четвърти и пети въпрос, свързани с отчитане на плащания по каузалното правоотношение, извършени преди издаване на ценната книга, не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросите са фактически, доколкото отговорът им зависи от конкретно установените по делото обстоятелства, вкл. относно връзката между ценната книга и договора за лизинг и обема на тази връзка.
По трети въпрос няма произнасяне от въззивната инстанция, поради което и спрямо него не е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че записът на заповед обезпечава лизинговите вноски по договора за лизинг, основавайки се на клауза от договора във връзка с тълкуването на която не е поставен въпрос от жалбоподателя. Следва да се има предвид и факта, че процесуалната позиция на ищеца по делото е за липса на обезпечителната функция на записа на заповед спрямо лизинговото правоотношение, а не че менителничният ефект обезпечава акцесорни вземания по договора, поради което обезпечителната функция на записа на заповед спрямо тези вземания по каузалния договор не са въведени от ищеца в предмета на делото до изтичане на срока за представяне от него на допълнителна искова молба.
Предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Същевременно, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формалното твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване, като въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 892 от 13.04.2018г. по в.т.д. № 4890 / 2017 г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.