О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
гр. София, 05.02.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1532 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ОКАЙ 2005” ЕООД, Асеновград, представлявано от адв. Л. Ц., срещу решение № 105 от 23.10.2017г. по т.д. № 244/2017г. на Бургаски апелативен съд в частта, в която, след частична отмяна на решение № 185 от 17.05.2017г. по т.д. № 358/2016г. на Бургаски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Община Сунгурларе иск за заплащане на сумата 43 885 лева с ДДС, представляваща стойността на недобито и неизвозено количество дървесина по договор № 136 от 14.09.2012г. за маркиране и продажба на стояща дървесина на корен и споразумение от 22.10.2014г., формирана от разликата между заплатена и реално добита дървесина.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди, че въззивният съд не е направил подробен и точен анализ на целия събран доказатествен материал в неговата съвкупност, което е довело до невъзможност да бъде формирано убеждение въз основа на действителна фактическа обстановка. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички направени възражения и оспорвания на писмени доказателства и е достигнал до фактически изводи в противоречие с доказателствата, въз основа на грешен мисловно-аналитичен процес, което е довело до необоснованост на решението. Счита, че събраните доказателста възпроизвеждат различни от приетите от съда фактически и правни обстоятелства от значение за формиране на надлежно убеждение за основателността на предявените претенции. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че платежен документ с дата на данъчно събитие 28.09.2015г. следва да се приеме за отчитащ приспадане на сумата 30 572 лева, макар за него да не съществува аналитична отчетност, като твърди, че този извод е в противоречие с доказателствата и останалите мотиви на съда. Поддържа още, че въззивното решение е постановено и в противоречие с правилата на ограничения въззив, тъй като във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, свързани с неправилен анализ или оценка на фактура № 12519 от 28.09.2015г., по отношение на която не се съдържат мотиви в първоинстанционното решение поради факта, че това писмено доказателство не е част от доказателствения материал. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и чл.280, ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
I. 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения?
2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?
3. Допустимо ли е съдът да извлича правни изводи и основе съдебния си акт на неприето по делото доказателство?
4. Ограничен ли е въззивният съд в решаващата си дейност от изложените в жалбата оплаквания за неправилност, които следва да са конкретно и мотивирано посочени или остава инстанция по същество в обжалваната част и при бланкетна жалба, в която порокът на първоинстанционното решение е само указан /заявен с обжалването/ – чл.260, ал.1, т.3 ГПК?
5. Може ли съдът да се произнася по въпроси, свързани с правилността на решението, когато те не са посочени във въззивната жалба?
6. Задължен ли е съдът при формиране на вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, съответно неспазването на това задължение опорочава ли постановеното решение до степен на необоснованост?
Касаторът твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са решавани противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 443 от 25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 193 от 29.06.2012г. по гр.д. № 559/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 670 от 27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 222 от 18.07.2012г. по гр.д. № 1186/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. , решение № 670 от 27.12.2010г. по гр.д .№ 1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д .№ 1163/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.. По отношение на въпроса по т.4 твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
ІІ. 1. Липсата на мотиви води ли до недопустимост и обезсилване на първоинстанционното решение или е основание за отмяната му като неправилно от въззивния съд?
2. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, с оглед наличието на противоречиви факти, особено при липсата на мотиви на първоинстанционния съд в тази посока?
3. Следва ли мотивите на съдебния акт по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК да обхващат всички доводи и възражения на страните и преценка на всички доказателства по делото или само избраните по преценка на съда такива?
Касаторът твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са решавани противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 10 от 04.07.2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
ІІІ. 1. Ограничен ли е въззивният съд при проверка правилността на първоинстанционния съдебен акт от предметната рамка на въведените с въззивната жалба оплаквания?
2. Може ли въззивният съд да формира собствени изводи по съществото на спора относно факти и обстоятелства, които не са надлежно въведени в производството като предмет на спора?
Касаторът твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, като сочи решение № 105 от 19.06.2013г. по гр.д. № 186/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 249 от 23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 670 от 27.12.2010г. по гр.д .№ 1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 290 от 22.06.2010г. по гр.д. № 759/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
Ответникът Община Сунгурларе оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е формулирал конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос – поставените процесуалноправни въпроси са принципно важни, но нито един от тях не е от значение за крайния изход на делото, а сочената практика на ВКС е изцяло съобразена от въззивния съд. Счита, че не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че въззивното решение не е очевидно неправилно. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е изяснил изчерпателно фактическата обстановка, както и че са неоснователни направените във въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения. Приел е въз основа на събраните по делото доказателства, че отношенията между страните са изрично регламентирани в договор № 136 от 14.09.2012г., съгласно който дейността по маркиране, добиване и извозване на дървесината е предоставена на купувача на дървесина – „ОКАЙ 5” ЕООД, срещу което е и неговото задължение да заплати договорената цена, заплатена авансово съгласно клаузите на договора. При реализиране на сечта от общината е издавана т.нар. „нулева фактура” за количествата и цената на дървесината, като впоследствие е издавана и фактура на купувача, подписвана от него и служеща за приспадане на сумите от авансово внесената обща цена.
Въззивният съд е обсъдил основното и допълнителното заключения на съдебно-счетоводната експертиза, изготвени въз основа както на документите по делото, така и на предоставени справки и копия от платежни документи от двете страни при пряка среща със счетоводителя на общината и е посочил, че при засичане на сумите по предоставените документи за разплащане вещото лице по основното заключение е установило разлика в количеството маркирана и добита дървесина и нейната стойност, възлизаща на сумата 30 572 лева за 794 куб.м. дървесина. Посочил е, че това е количество и стойност по документ № 12519 от 28.09.2015г., по който липсва записване у ищцовото дружество и който документ не е подписан от негов представител, че документът не е представен от ищеца в описаните от него платежни документи за възстановяване на сумата и отчитане на количествата, но е представен с отговора на исковата молба от ответната община и че при изготвената допълнителна експертиза вещото лице се е запознало със съществуването му като документ в счетоводството на ответната община. Във връзка с този документ въззивният съд е приел, че се установява различие на документите, с които са оперирали счетоводствата на двете дружества – представените платежни документи от ищеца са фактури, докато приложените към отговора документи на ответника нямат такова наименование, а в хода на процеса за тях се говори като платежни документи или „нулеви фактури”. Посочил е, че в допълнителното заключение е обяснено подробно, че по издадените платежни документи липсват счетоводни записвания у общината, като на вещото лице не са представени нито сметка за задбалансово поети задължения, нито счетоводни операции за аналитична отчетност на ниво партида на купувача, с оглед на което последният платежен документ не е включен в общата сума за приспадане от платената авансово сума по договора и в количествата добита дървесина, довело до разлика както във възстановената сума, така и в количеството добита дървесина. Въззивният съд е посочил, че последната спорна фактура се отличава единствено по липсата на подпис на ищеца и невключването й в неговите счетоводни записвания. Обсъдил е и основното и допълнителното заключения на съдебно-техническата експертиза, според което добитото количество дървесина е 4 693,29 куб.м., което количество е извозено по превозни билети. Посочил е, че съгласно допълнителното заключение на икономическата експертиза по всички издадени от общината фактури, включително оспорената от 28.09.2015г., количеството дървесина за купувача е 4 334,31 куб.м., или разликата между приетото в двете експертизи е много малка – 102,69 куб.м. Въззивният съд, ценейки заключението на съдебно-икономическата експертизата с поясненията на вещото лице за нередовно водено от ответника счетоводство по отношение на купувача-ищец, заедно с останалия доказателствен материал и отчитайки ролята на издадените фактури като относими доказателства за установяване на данъчното задължение, е приел за доказана доставката на дървесина по процесната фактура от 28.09.2015г. /погрешно посочена 27.09.2015г./. Посочил е, че съществуването на издадената нулева фактура у ответната община с отразено количество дървесина за 2014г. /период на действие на договора/ и еднаквият начин на издаване на платежните доументи и тяхната размяна, без да съществува аналитична отчетност по всички тях в общината, дава основание да се приеме и платежният документ от 28.09.2015г. за отчитащ приспаднати суми по процесния договор. В тази връзка въззивният съд е съпоставил и количеството добито дървесина, включително и по тази фактура /вторичен документ/, съгласно икономическата експертиза със заключението на техническата експертиза, което е изготвено по издадените позволителни за сеч и превозни билети за извозване на дървесина /първични документи по изпълнението на договора/. Въз основа на това е достигнал до извод, че сумата по посочената фактура следва да се приеме като относима за приспадане от авансово внесената цена на дървесината.
Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията в жалбата за корекцията на вещото лице в последното заседание, като е счел тази корекция за неправилна и неотговаряща на изводите в двете заключения, както и на приложените писмени доказателства по отношение на включването на ДДС в посочените в двете заключения суми.
По тези съображения въззивният съд е приел, че искът за сумата 43 885 лева, представляваща стойност на недобито неизвозено количество дървесина по договор № 136 от 14.09.2012г., фигурираща във фактура № 12519 от 28.09.2015г., е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси не могат за обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите по т.І.1, т.І.2, т.ІІ.2 и т. ІІ.3 се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства и да изложи собствени мотиви. По тези въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните, и е изложил собствени мотиви, въз основа на които е достигнал до крайния си извод за неоснователност на предявения иск. Въпросите са поставени във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправило и погрешно възпроизвеждане на установените от експертизите факти, за необоснованост на изводите на въззивния съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства и за неправилно произнасяне по възражения на страните – оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да обосноват допускане на касационно олжалване и по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Твърденията за необсъждане на доказателствената стойност на платежния документ от 28.09.2015г. и за липса на произнасяне по всички направени възражения и оспорвания не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните във връзка с посочения документ и, като е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е формирал собствени изводи за доказателствената стойност на документа. При наличие на постоянна практика по посочените въпроси, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване /противоречивото разрешаване на въпросите от съдилищата/ не следва да се разглежда, доколкото същото е отменено с изменението на ГПК с ДВ бр.86, в сила от 31.10.2017г., а касационната жалба е депозирана на 08.12.2017г.
Въпросите по т.І.4, т.І.5, т.ІІІ.1 и т.ІІІ.2 са свързани с правомощията на въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК и са предпоставени от твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по обстоятелства, във връзка с които не са налице оплаквания във въззивната жалба и които не са надлежно въведени в производството като предмет на спора. Тези твърдения не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като подадената въззивна жалба не е бланкетна, а съдържа конкретни оплаквания относно изводите на първоинстанционния съд, формирани въз основа на заключенията на съдебно-икономическата експертиза, както и за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на допълнителна експертиза. Въззивният съд се е произнесъл по тези оплаквания, като е обсъдил всички приети по делото заключения и съобраните по делото доказателства и въз основа на съвкупната им преценка е формирал собствени изводи по основателносттта на предявения иск. Поради това така поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът по т.І.3 е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е постановил решението си въз основа на неприето по делото доказателство– фактура № 12519 от 28.09.2015г. Този въпрос също не е обуславящ крайния изход на спора, тъй като т.нар. „нулева фактура” от 28.09.2015г. за приспадане на сумата 30 572 лева е представена от ответника с отговора на исковата молба и е приет като доказателство по делото, а въззивният съд е основал изводите си на обсъждане на този документ и на допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза, изготвено въз основа на проверка за осчетоводяване на предоставена на експерта от ответника фактура № 12519 от 28.09.2015г..
Въпросът по т.І.6 по същество представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, поради което също не обосновава допускане на касационно обжалване.
Въпросът по т.ІІ.1 касае правомощията на въззивния съд при липса на мотиви на първоинстанционното решение. Твърдението, съдържащо се във формулирания въпрос, не съответства на данните по делото, тъй като първоинстанционното решение съдържа мотиви във връзка с обсъждане на събраните по делото доказателства и на твърденията и възраженията на страните. От друга страна, съгласно т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателства и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат на тази дейност. Въззивният съд, като е решил спора по същество след обсъждане на доводите на страните и събраните по делото доказателства и с оглед несъвпадане на крайния му извод относно основателността на разглеждания иск с този на първоинстанционния съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска, не се отклонил от постоянната практика на ВКС.
Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК, без да изложи конкретни съображения. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 1350 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105 от 23.10.2017г. по т.д. № 244/2017г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ОКАЙ 2005” ЕООД, ЕИК[ЕИК], от Асеновград, ул. „Просвета” № 7 да заплати на Община Сунгурларе, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Георги Димитров” № 2, съд. адрес: гр. Сунгурларе, ул. „Св. Климент Охридски” № 1, адв. Р. Д. сумата 1350 лева /хиляда триста и петдесет лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: