О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 17.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1400 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Ю. Х., [населено място], представляван от адв. София Н., срещу решение № 638 от 18.03.2019г. по гр.д. № 3833/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение от 31.05.2018г. по гр.д. № 2145/2017г. на СГС, I ГО, 10 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора против „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 04.03.2016г. ПТП за разликата над 18 750 лева до 80 000 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага съображения за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в нарушение на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост и възприетите в съдебната практика критерии във връзка с прилагането му. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е приел наличието на принос за настъпване на вредоносния резултат, тъй като касаторът се е познавал с виновния водач и няма как да не са били видими признаци на алкохолно опиване на водача, с когото касаторът е прекарал известно време в апартамента, преди да се качат в колата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочи материалноправния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и твърди, че определеното застрахователно обезщетение не съответства на действителните неимуществени вреди, като е крайно занижено, и че съдът в недостатъчна степен е съобразил съдържащите се в ППВС № 4/68г. задължителни за съдилищата разяснения относно критериите, въз основа на които обезщетението трябва да бъде конкретизирано, за да съответства на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Прави и възражение за неправилно прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като въззивният съд е приел принос от негова страна, който не е доказан по безспорен начин, и го е завишил прекомерно.
Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД и тъй като не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Счита, че касационната жалба е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е взел предвид, че обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие на 04.03.2016 г. – за сумата от 18750 лв., поради което е приел, че основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо. Взел е предвид още, че въззивникът не е релевирал доводи за необоснованост на първоинстанционното решение в частта, в която съдът е приел, че пострадалият пътник е бил без поставен предпазен колан, което е в пряка причинно-следствена връзка с причинените травматични увреждания, поради което по аргумент от чл. 269, изр. 2 ГПК е счел, че не следва да изследва това обстоятелство, а да го приеме за осъществено в обективната действителност. По тези съображения е приел за спорни във въззивното производство въпросите относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието на твърдяното от ответника съпричиняване от страна на ищеца поради предприето пътуване в автомобил, който е управляван от водач, употребил алкохол над допустимата от закона норма.
Въззивният съд е изложил съображения, че при определяне на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди съгласно ППВС № 4/1968 г. следва да бъдат преценени редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на причинените му травматични увреждания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти, както и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие.
Въззивният съд е приел, че от процесното ПТП ищецът е получил следното травматично увреждане: закрита диафизарна фрактура на дясната раменна кост в долната й част, като полученото счупване на дясната раменна кост и последвалото тежко гнойно усложнение е довело до трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за около 1 година. Взел е предвид, че непосредствено след настъпване на процесното застрахователно събитие на пострадалия е била извършена оперативна манипулация, като е извършено открито наместване на раменната кост и стабилизиране с пирони на Е., но поради нестабилност на металната синтеза на пострадалия е било проведено ново болнично и оперативно лечение за периода от 15.09.2016 г. до 20.09.2016 г. (общо 6 дни), като първоначално е била отстранена поставената остеосинтеза с друг вид – заключваща метална плака и винтове, а поради настъпилото гнойно усложнение са били опреснени костните ръбове и поставени антибиотични перли в областта на възпалителния процес. Посочил е, че ищецът е бил подложен на нова оперативна манипулация на 19.09.2016 г. – перлите са били отстранени от зоната на фрактурата и е извършена артролиза на лявата лакътна става, т.е. раздвижване на дълго обездвижената лакътна става. От този момент до м. 11.2016 г. пострадалият е започнал провеждане на рехабилитация с постепенно обременяване на дясната лакътна става, като общият лечебен и възстановителен период вследствие на процесните травматични увреждания е бил значително по-дълъг от обичайния при такъв вид фрактура, а именно за срок от 1 година. Въззивният съд е взел предвид, че през първите 6 месеца непосредствено след злополуката и извършените четири операции болките са били с по-интензивен характер, като през този период ищецът не е могъл да си служи с десния горен крайник и не е могъл да се самообслужва. Съобразил е, че счупената дясна раменна кост е окончателно зараснала – с малка остатъчна деформация в долната й част, както и че на рентгеновото изследване се вижда грубо натрупан калус, но и деформация непосредствено над лакътната става, като в средно-долната част на дясната мишница се наблюдават груби оперативни белези от проведените общо 4-ри костни операции. Приел е, че дясната лакътна става е видимо деформирана и с ограничения на движенията при екстензия – 100, а при флексия – дефицитът е 150, които са трайни по вид и се дължат на тежкото гнойно възпаление, като оказват определено влияние върху работоспособността на пострадалия.
Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля Х. Х., баща на ищеца, и въз основа на тях е приел за установено, че след извършването на четирите операции пострадалият се е възстановявал от процесните травматични увреждания вкъщи през период от 8-9 месеца, като е изпитвал и силни притеснения от факта, че лекарите му изяснили възможността ръката му да не се възстанови. Приел е, че макар и към момента да се чувства по-добре, ищецът свива дясната си ръка на 40-50%, навеждайки се. Взел е предвид, че според свидетеля двамата родители са помагали на пострадалия през времето, през което не е могъл да си служи с увредената ръка. Въззивният съд е приел за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства – арг. от чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства и се основават не непосредствени впечатления.
Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди е в размер на 45000 лева, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – 2016 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика при подобни травматични увреждания (закрита диафизарна фрактура на дясната раменна кост в долната й част), довели до необходимостта от четири оперативни интервенции – за поставяне на вътрекостни заключващи се пирони и винтове; продължил около 1 година възстановителен период, през значителна част от който пострадалият не е могъл да се самообслужва; остатъчната деформация на дясната лакътна става и ограниченията на движенията при екстензия и при флексия, които са трайни по вид. Съобразил е и това, че при настъпване на процесното ПТП пострадалият неминуемо е изживял силен стрес и уплаха.
С оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба и предвид събраните доказателства въззивният съд е приел, че вследствие на своето противоправно поведение – пътуване без предпазен колан, пострадалият е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на процесните травматични увреждания. Приел е също, че при правилно поставен предпазен колан тялото на ищеца би било здраво фиксирано към предната дясна седалка и би извършило късо движение в предната посока само до 6-7 см. – до момента, до който предпазният колан блокира движението си, с оглед на което в този случай не би се достигнало до фрактура на раменната кост. С оглед на това е достигнал до извод, че като не е използвал наличния предпазен колан при настъпване на процесното застрахователно събитие, ищецът чрез своето противоправно и виновно поведение е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на тежките травматични увреждания. Изложил е съображения, че при преценка степента на приноса на противоправното поведение на ищеца за настъпване на процесните травматични увреждания следва да се вземе предвид и причината за настъпване на това непозволено увреждане. Посочил е, че причината за настъпване на процесното ПТП са непрофесионалните действия от страна на водача на лекия автомобил, който на път в населено място – на прав участък, с концентрация на алкохол в кръвта – 2,16%о, се е движел с неразрешена, висока скорост (67 км./ч.) и, макар и да е намалил скоростта преди Т-образно кръстовище, той е продължил да се движи праволинейно, като се е ударил в бордюра на отсрещния тротоар, където автомобилът се е установил. Приел е, че първопричината за настъпване на всички вредоносни последици представлява противоправното поведение на делинквента – застрахован при ответното дружество по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, но именно вследствие на свободното движение на тялото на ищеца в купето на автомобила той е получил процесното телесно увреждане. Поради това е достигнал до правния извод, че приносът на водача на лекия автомобил и на пострадалия в съвкупния съпричинителен процес е тъждествен за настъпване на процесното травматично увреждане, но с оглед на основния правен принцип в българския граждански процес – reformatio in pejus (забрана за влошаване положението на жалбоподателя – арг. чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК), следва да намали определеното застрахователно обезщетение само с 25% (при приет принос от първоинстанционния съд в размер на ј).
За пълнота на изложението е намерил за неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради обстоятелството, че при настъпване на ПТП пострадалият е притежавал субективни представи, че водачът на лекия автомобил е с концентрация на алкохол в кръвта над допустимото от закона съдържание, като по този начин увреденият сам се е поставил в опасност. Посочил е, че единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради липсата на доказателства, установяващи по несъмнен начин направеното възражение. Съобразил е показанията на свидетеля И. Д., приятел на ищеца и пътник в процесния лек автомобил, от които се установява, че преди настъпване на релевантното ПТП делинквентът е пристигнал за кратко при него – в неговия апартамент, където се е намирал и пострадалият, и не е могло да се констатира употребата на алкохол от водача на МПС.
По тези съображения въззивният съд е приел, че застрахователното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 33750 лв. (45000 лв. х 75%), при ј приета степен на съпричиняване от пострадалия и, като е съобразил извънсъдебното плащане на застрахователното обезщетение в размер на 15000 лв., е счел предявения иск за основателен за сумата от 18750 лв. (33750 лв. – 15000 лв.).
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Макар и непрецизно формулиран, настоящият състав намира, че е поставен материалноправен въпрос, отнасящ се до приложението на чл.52 ЗЗД и установения в него принцип на справедливост. Този въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика – ППВС № 4/1968г. и решения по чл.290 ГПК -решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания и прогнозите за отзвучаването им. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ вр. §27 ПЗР КЗ. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на формирана по приложението на чл.52 ЗЗД постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва проявление на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Направено е искане за допускане на касационно обжалване и по материалноправния въпрос за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, обосновано с твърдения за приет от въззивния съд принос от страна на касатора за настъпване на вредоносния резултат поради знанието му, че виновният водач е управлявал автомобила след употреба на алкохол. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивния съд, който е изложил подробни съображения за недоказаност на такова поведение на пострадалия и за неоснователност на направеното от ответника в тази връзка възражение за съпричиняване. Крайният извод на въззивния съд за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия е обоснован с установеното по делото обстоятелство, че същият е пътувал в автомобила без поставен обезопасителен колан и че при използването на такъв травматичното увреждане е щяло да бъде избегнато, както и с липсата на направени от ищеца оплаквания във въззивната жалба във връзка с тези изводи на първоинстанционния съд. Поради това настоящият състав намира, че не е налице основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос.
С оглед изхода на делото на касаторите не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 638 от 18.03.2019г. по гр.д. № 3833/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение от 31.05.2018г. по гр.д. № 2145/2017г. на СГС, I ГО, 10 състав в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Ю. Х. против „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 04.03.2016г. ПТП за разликата над 18 750 лева до 80 000 лева.
ОСЪЖДА А. Ю. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.3 да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: