11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
гр. София, 20.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1230 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. В. срещу решение № 350 от 14.02.2017г. по в. т. дело № 4625/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 1005 от 08.06.2016г. по т. дело № 4081/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 9 състав, поправено и допълнено с решение № 1428 от 09.08.2016г., са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 1 от Договор № 12ИЕ22200002/07.02.2012г. за продажба на електрическа енергия от комбинирано производство за сумата от 7 269 302,06 лв., съставляваща цената на произведена от [фирма] и предадена на [фирма] електрическа енергия от комбинирано производство за периода 10.09.2013г. – 31.12.2013г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 12.06.2015г. до окончателното плащане, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на мораторна законна лихва в общ размер на 1 115 584,97 лв. върху визираната главница до датата на подаване на исковата молба – 12.06.2015г., както припадащата се част от извършените в производството съдебни разходи и адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Представлява ли посоченото писмо предизвестие за прекратяване? – противоречие с правилата, утвърдени със задължителната практика /решение № 67/30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т. о, решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 156/16.06.2016г. по гр. д. № 6042/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 199/10.08.2015г. по гр. д. № 5955/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о./, съгласно която съдът при тълкуването на спорни клаузи следва да се съобрази с всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора и последващите изменения, като изясни изявената, а не предполагаемата воля на страните и не може да подменя в този процес нейното съдържание.
2. Счита ли се за подмяна волята на страната, тълкуване на съда, в което той придава такъв смисъл и значение на едностранно волеизявление, каквото авторът му не е въвел като твърдение в спора и процеса?
3. Може ли съдът да тълкува неспорен между страните документ, като допълва изразеното в него с предполагаемо съдържание?
4. Може ли съдът по своя инициатива да навежда твърдения, които страните не са въвели в процеса, да тълкува волеизявления, по които страните не спорят, както и да тълкува волеизявления в смисъл, който авторът на волеизявлението не твърди да е влагал?
5. Допустимо ли е въззивният съд по своя инициатива и за първи път в съдебния процес да разгледа едностранно изявление и да го приеме за предизвестие за прекратяване на договор, ако авторът на изявлението не претендира то да представлява предизвестие и съответно това обстоятелство не е въведено от страните като спорен въпрос в процеса?
6. Длъжен ли е съдът да вземе предвид и съобрази всички събрани по делото доказателства и цялостното поведение на страните, когато тълкува изявленията на страните, свързани с изпълнението на търговски договор и неговото действие?
7. Счита ли се за прекратен с едностранно волеизявление търговски договор за продажба при условие, че страната, отправила предизвестието, продължава без противопоставяне да получава договорената престация и след изтичането на предизвестието?
8. На какво основание следва да бъде реализирана отговорността за неизпълнение на страната, която продължава без противопоставяне да получава договорената престация след изтичането на предизвестието, за получената от нея след срока на предизвестието престация – на договорно основание или като неоснователно обогатяване?
9. Може ли договор да се счита за прекратен с едностранно изявление, чието значение в този смисъл е прогласено за първи път от съда във връзка със съдебен спор по неизпълнението му, без съответната страна да е въвела в процеса твърдение за прекратяване на договора с едностранно изявление /предизвестие/?
10. Следва ли между търговци предизвестието за прекратяване да съдържа в себе си основанието за прекратяването, да е ясно и разбираемо в този смисъл или намерението на страната може да бъде изведено и по тълкувателен път? В тази връзка необходимо ли е страната, към която се отправя предизвестие за прекратяване на договора, да е наясно с този факт или прекратяването настъпва само с факта на получаването на волеизявлението, независимо от неяснотата в него?
11. В търговските сделки при противоречие между писмено изразеното намерение за прекратяване на облигационните отношения и фактическите действия по реално продължаване на изпълнението договора, кое следва да бъде водещото и съответно основанието за уреждане на отношенията между страните?
12. Допустимо ли е волята за прекратяване на една облигационна връзка да бъде изведена по тълкувателен път от съда при условие, че реалните действия на страната, която го е отправила не са еднозначни?
13. Достатъчни ли са действията по връщане на фактурите, за да се приеме, че е налице воля за прекратяване на облигационната връзка?
14. Когато в договора между страните е предвидено, че при прекратяването на договора с предизвестие от една от страните, следва да се подпише двустранен протокол, който да отчете състоянието на договора до момента на прекратяването му и да уреди отношенията между страните във връзка с това, подписването на такъв двустранен протокол представлява ли елемент от фактическия състав на прекратяването на договора, който следва да бъде изпълнен, за да се счита договорът за прекратен? Съответно, ако подписването на такъв двустранен протокол не представлява елемент от фактическия състав на прекратяването на договора, то следва ли, при условие, че не е налице изрично волеизявление за прекратяване на договора, липсата/наличието на подписан двустранен протокол да се вземе предвид при тълкуването на волята на страната, която има основание да прекрати договора?
Касаторът поддържа становище, че посочените в т. 1 – т. 6 процесуалноправни и материалноправни въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а въпроси от т. 7 до т. 14 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид възникналите вследствие на изменението на чл. 162 от Закона за енергетиката /бр. 59 от 2013г., в сила от 05.07.2013г./ редица спорове и заведени дела, по които страни са Н. и Е. и които са висящи, при подобна или аналогична фактическа обстановка и практически идентични договорни отношения – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт С. Каладжиев оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че касаторът не е посочил в какво се състои противоречието между обжалваното въззивно решение и цитираните от него и приложени решения на ВКС, а относно приложимостта на чл. 280, ал. 1, т. З ГПК счита, че поставените осем въпроса нямат обуславящо значение за спора.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че ищецът има качеството на производител на електрическа енергия от комбинирано производство, включително в исковия период, съгласно издадена от ДКЕВР Лицензия № Л-268-03/26.06.2008г. и притежава сертификат по смисъла на пар. 1, т. 51 от ДР на ЗЕ, а ответникът – качеството на „обществен доставчик“ по смисъла на пар. 15 от ДР на ЗЕ съгласно издадена от ДКЕВР Лицензия за обществена доставка на ел. енергия IЛ-147-13/17.12.2004г. Установил е, че между страните е възникнало правоотношение въз основа на сключен между тях на 07.02.2012г. на основание чл. 162 ЗЕ договор за продажба на ел. енергия – комбинирано производство № 12ИЕ2220002 със срок на действие от 01.01.2012г. до 31.12.201Зг. /съгласно допълнително споразумение № 2 от 10.01.2013г./, с който страните са регламентирали отношенията си по повод продажбата на произведената от [фирма] по комбиниран способ нетна активна ел. енергия, която ответникът изкупува.
Съдебният състав е обсъдил представените 15 броя протоколи за измерена ел. енергия, подписани от представители на двете дружества през периода 01.08.2013г. – 31.12.2013г. и неоспорени от ответника, заключението на съдебно-техническата експертиза и разменената кореспонденция и въз основа на тях е установил, че ищецът е предал на ответника твърдените количества комбинирана ел. енергия, отчетени от ответника чрез поставените от него измервателни уреди. По отношение на въведеното от ответника с въззивната жалба възражение, че процесната ел. енергия е приета от него с оглед изпълнение на задълженията му по пренос на ел. енергия, които той има съобразно предоставената му лицензия по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗЕ, а именно за изпълнение на задълженията му като преносно предприятие по чл. 87, ал. 6 ЗЕ, въззивната инстанция е направила извод, че е преклудирано по силата на чл. 133, ал. 1 ГПК.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че независимо от отпадане на задължението за плащане на цената в размера, определен от компетентен държавен административен орган, считано от 05.07.2013г., ответникът по иска се явява обвързан от съществуващата облигационна връзка между страните и не е ограничен от конкретна императивна законова норма да закупи процесната електрическа енергия на цена равна на определената от ДКЕВР преференциална цена. Поради изразеното при сключване на договора съгласие, че отпадането на това задължение не съставлява прекратително условие по отношение на действието на договора, а юридически факт, въз основа на който да се породи правото на обществения доставчик да терминира договорната връзка, съдебният състав е заключил, че до отправяне на предвиденото в чл. 31, ал. 1, б. „в” от договора волеизявление и изтичане на уговорения срок за предизвестие договорът продължава да обвързва страните.
За да отхвърли частично иска за сумата 7 269 302,06 лв., представляваща цена на произведена от ищеца ел. енергия от комбинирано производство през периода 10.09.2013г. – 31.12.2013г., въззивният съд е приел, че договорът е прекратен от ответната страна, считано от 07.09.201Зг., когато е изтекъл едномесечният срок на предизвестието. Аргументирал се е с обстоятелството, че с отправеното от [фирма] и получено от [фирма] на 07.08.2013г. писмо с изх. № 91-Т./58/05.08.2013г., в което ответникът изрично е заявил, че няма задължение да изкупува при условията на чл. 162, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ произведената от ищеца ел. енергия, която надвишава консумираната енергия от основния им небитов клиент – [фирма] и уведомява производителя, че не следва да издава фактури за тази ел. енергия, ответникът е упражнил уреденото в чл. 31, ал. 1, б. „в“ от процесния договор потестативно право да прекрати договора.
Съдебният състав е заключил, че поради прекратяване на договора ответното дружество не дължи уговорената цена за количествата ел. енергия, предадени след 07.09.2013г. Посочил е, че претенцията за имуществено изравняване не може да бъде решена в рамките на процесното договорно правоотношение поради едностранното му прекратяване от ответника, а може да бъде разгледана само на плоскостта на извъндоговорната отговорност поради разместването на имуществени блага, предвид особения предмет на продажбата – вещ, която не може да се складира и съответно да се връща обратно на производителя, и безспорния факт, че това количество ел. енергия е преминало в преносната мрежа на обществения доставчик.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция има право да уточни или конкретизира изложените от касатора релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси.
Първият и вторият, посочени от касатора въпроси, не са правни, а фактически и отговорът им зависи от съдържанието на представеното писмо с изх. № 91-Т./58/05.08.2013г., поради което не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По начина, по който са формулирани, вторият, третият и четвъртият въпроси съдържат твърдение, че волята на страната – автор на писмото е променена от въззивната инстанция и в този смисъл направените оплаквания се отнасят до обосноваността/необосноваността на обжалвания съдебен акт и представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на решението. Преценката дали съдът е подменил волята на ответника по иска и дали е допълнил изразеното в посоченото писмо съдържание е обусловена от конкретните факти по делото и не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, а предполага проверка доколко при установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата са приложени правилно правилата на логическото мислене.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по процесуалноправните въпроси по т. 5 и 9 е неоснователен поради това, че изразеното в писмо с изх. № 91-Т./58/05.08.2013г. едностранно изявление не е разгледано за първи път от въззивната инстанция. С отговора на исковата молба ответникът по иска е релевирал възражения за недължимост на претендираните суми поради липса на задължение да изкупува електрическата енергия, която е потребявана от небитови клиенти, които не са на бюджетна издръжка и които производителят с преобладаващ топлинен товар за стопански нужди снабдява с топлинна енергия; тези количества електрическа енергия следва да бъдат приспаднати от произведената електрическа енергия от централата и не следва да бъдат фактурирани на обществения доставчик, предвид изменението на разпоредбата на чл. 162, ал. 1 ЗЕ /в сила от 05.07.2013г./; консумацията на електрическа енергия от основния небитов клиент многократно надвишава произведената от ищеца. На практика въпросът за преустановяване на договорната връзка по отношение на посочената част от произведената от ищеца електрическа енергия в резултат на изменение на чл. 162, ал. 1 ЗЕ е поставен в срока по чл. 131 ГПК. За установяване на твърдените от ответника по иска факти с отговора на исковата молба са представени множество доказателства, едно от които е процесното писмо с изх. № 91-Т./58/05.08.2013г. Посоченото писмо и направеното с него изявление са разгледани в първоинстанционното производство, тъй като са въведени в предмета на спора с отговора на исковата молба и допълнителната искова молба. Във въззивната жалба ответникът – въззивник отново твърди недължимост на сумата поради изменение в законодателството, противопоставил се е на изкупуване на процесната електрическа енергия като се е позовал на представените от него с отговора на исковата молба писма. С оглед обстоятелството, че въпросът дали общественият доставчик има право да откаже изкупуване на електрическа енергия е бил спорен пред САС, както и поради това, че и двете страни са изложили доводи във връзка с последиците на посоченото писмо и направеното с него изявление в двете съдебни производства, посоченият документ е обсъден, както от първоинстанционния, така и от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Преценката на правните последици на писмото и определянето на тяхната правна квалификация се осъществява от съда въз основа на неговото съдържание и събраните доказателства.
Поставеният процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и цялостното поведение на страните при тълкуване на техните изявления, свързани с изпълнението на договора и неговото действие, е от значение за решаване на спора, но по отношение на него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението.
Касаторът формулира въпроса си във връзка с твърденията, че въззивният съд се е произнесъл по обстоятелства, които не са спорни – няма твърдение от ответника за едностранно прекратяване на договора с посоченото писмо, както и че съдебният състав не е извършил преценка на всички доказателства по делото – последваща кореспонденция, протоколите за измерване и отчитане на електрическа енергия, нито е съобразил липсата на подписан между страните двустранен протокол, който да отчете състоянието на договора до момента на прекратяването му и да уреди отношенията между страните съгласно чл. 31, ал. 2 от договора. Тези твърдения не кореспондират със съдържанието на въззивното решение и мотивите на въззивния съд, съдържащи обсъждане на събраните по делото доказателства, и формираните въз основа на тях изводи относно приетите за установени правнорелевантни факти, както и правните изводи, до които съдът е достигнал след обсъждане на доводите на страните и при съобразяване с относимите разпоредби. Изводът за едностранно прекратяване на договора е направен в резултат на обсъждане на писмото с останалите доказателства и установяване на правните му последици поради представянето му като доказателство по делото с отговора на исковата молба. При тези данни въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика.
Формулираният в т. 7 от касатора въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, защото отговорът му е в зависимост от приетите за установени от съдебния състав обстоятелства.
По отношение на материалноправния въпрос по т. 8 не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е формирана трайноустановена практика, съгласно която след прекратяване на договорната връзка престираното за срока след прекратяване на договора не е дадено на основание прекратения договор.
Посочените в т. 10, 11, 12 и 13 правни въпроси не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
Посочените в т. 10, 11, 12, 13 и 14 въпроси са относими към приложението на чл. 20 ЗЗД спрямо волеизявленията на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на договорните правоотношения. Според постоянната практика, обективирана в решение № 80/08.05.2012г. по гр. д. № 1315/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., съгласно чл. 20 при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени и налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите. Правилото за тълкуване на договорите намира приложение и за тълкуването на волеизявленията на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на договорните правоотношения. В настоящия случай въззивният съд е изследвал волята на ответника по иска, изразена в писмо с изх. № 91-Т./58/05.08.2013г., като е обсъдил събраните по делото доказателства, конклудентните действия на ответника, целта на договора, особения характер на вещта – предмет на договора, и е направил извод, че изразената воля на [фирма] е за прекратяване на договорното правоотношение. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд е намерила израз в решението по съществото на спора чрез частично отхвърляне на претенцията. Произнасянето на въззивния съд относно прекратяване на договора от страна на ответника по иска е в резултат на извършена конкретна преценка на всички доказателствата по делото, относими към обективираната в горепосоченото писмо воля на ответното дружество страните. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните и конкретно действителната воля на ответника, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 300 лв., изчислено съгласно чл. 37 ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 350 от 14.02.2017г. по в. т. дело № 4625/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 1005 от 08.06.2016г. по т. дело № 4081/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 9 състав, поправено и допълнено с решение № 1428 от 09.08.2016г., са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 1 от Договор № 12ИЕ22200002/07.02.2012г. за продажба на електрическа енергия от комбинирано производство за сумата от 7 269 302,06 лв., съставляваща цената на произведена от [фирма] и предадена на [фирма] електрическа енергия от комбинирано производство за периода 10.09.2013г. -31.12.2013г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 12.06.2015г. до окончателното плащане, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на мораторна законна лихва в общ размер на 1 115 584,97 лв. върху визираната главница до датата на подаване на исковата молба – 12.06.2015г., както припадащата се част от извършените в производството съдебни разходи и адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], Индустриална зона [фирма] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.