7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 25.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1594 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Интерстрой – 2000” ООД и К. И. А., представлявани от адв. Н. Н., срещу решение № 327 от 08.02.2019г. по т.д. № 5766/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав в частта, в която е потвърдено решение от 07.09.2018г. по т.д. № 2673/2017г. на СГС, ТО, VI – 3 състав в частта, в която е прието за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторите „Интерстрой 2000” ЕООД и К. И. А. дължат при условията на солидарност на „Минералургия Консулт” ЕООД сумата 81 426,79 лева, представляваща незаплатена главница по договор за банков кредит № SB79110117/21.09.2012г., сключен между касаторите и „Уникредит Булбанк” АД, обезпечен с договор за учредяване на ипотека, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 11.06.2014г., и мораторна лихва върху главницата в размер на 20 308,36 лева, дължима за периода 22.09.2014г. – 05.01.2017г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 978/17г. на СРС, 125 състав.
Касаторите излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Твърдят, че не е допусната експертиза, необходима за доказване на предявения иск. Поддържат още, че въззивното решение е постановено при нередовна искова молба поради неизпълнение в срок на указанията на първоинстанционния съд за отстраняването им, като направеното от ищеца уточнение по същество е нов иск, приет за разглеждане в противоречие с процесуалния закон и без да им бъде дадена възможност да вземат становище по него. Твърдят, че отношенията им с ищеца са уредени, но за доказването на този факт не им е била дадена възможност. Сочат, че съдът не е изложил мотиви за солидарното им осъждане и за това кой е евентуалният главен длъжник и кой – гарант. Излагат и оплакване за необоснованост на въззивното решение, тъй като съдът не е коментирал сложния фактически състав на извършената продажба на вземане, а останалата част от мотивите му са преписани факти от изложението на страните. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочат следните процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото/
1. Следва ли при регламентирана процесуална забрана по чл.237, ал.3, т.1 ГПК, изразяваща се в ограничаване на диспозитивното начало при договаряне, съдът да игнорира императивна правна норма относно очевидна липса на реквизити на цесията?
2. Когато въззивният съд не е указал на ищеца по делото да изложи аргументи и пояснения по императивна норма, която описва процесуални правила, а ищецът не вземе позиция поради небрежност, то не следва ли съдът да мотивира решението си при спазване на точно тази норма, а бездействащият ищец да понесе последиците от недоказването? Сочат, че доводът им е по неправилна преценка на доказателствата и прилагане на закона.
3. Въззивният съд не подменя ли процесуалното правило за изчерпателност на доводите в исковата молба, респ. когато исковата молба има пороци, то следва ли са се санкционира процесуално противопоставящата се на исковата молба страна /жалбоподател/? Или по друг начин изложено: Неспазването на диспозитивното начало не премира ли ищеца, като се подминават съществуващи пороци в исковата молба?
Касаторите се позовават на определение № 294 от 27.06.2017г. по гр.д. № 5180/2016г. на ВКС, II г.о. и решение № 559 от 17.05.1993г. по гр.д .№ 1724/92г. на ВКС, ГК, IV г.о. /относно задължението на съда да търси чрез тълкуване на всички отделни уговорки на договора и при изявена неяснота или двусмислие/. Касаторите поддържат още, че е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, като излагат съображения във връзка със задължението на въззивния съд служебно да приложи императивна материалноправна норма и да поправи допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
Ответникът по касация „Минералургия Консулт” ЕООД, представляван от адв. С. З., оспорва касационната жалба. Счита, че въззивното решение не подлежи на обжалване, тъй като е постановено по търговско дело с цена на исковете под 20 000 лева, а именно с цена 5 710,02 лева, във връзка с които по същество са оплакванията в касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на доводите на касаторите за нередовност на исковата молба и за лишаването им от възможност да изразят становище по направените уточнения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Касаторите обжалват решението в „осъдителната му част“, т.е. в частта, в която предявените против тях искове са уважени. С оглед цената на тези искове, която надхвърля 20 000 лева, постановеното по тях въззивно решение подлежи съгласно чл.280, ал.3 ГПК на касационно обжалване.
Въззивният съд е посочил, че с исковата молба на „Минералургия Консулт” ЕООД против „Интерстрой 2000” ЕООД и К. И. А. са предявени искове за установяване, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност следните суми : сумата от 81 426,79 лева, представляваща незаплатена главница по договор за банков кредит № SB79110117/21.09.2012 г., сключен между ответниците и „Уникредит Булбанк” АД, обезпечен с договор за учредяване на ипотека, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 11.06.2014 г., сумата от 5 710,02 лева, представляваща възнаградителна лихва по чл. 4.1 и неустойка по чл. 4.2 и чл. 4.3 от същия договор, мораторна лихва върху главницата в размер на 22 506,93 лева , дължима за периода 22.09.2014 г. – 05.01.2017 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 978/17 г. на СРС, 125 състав.
Приел е за безспорно между страните, че по силата на договор за стандартен кредит за оборотни средства № SB79110117/21.09.2012 г. „Уникредит Булбанк” АД е предоставил на „Интерстрой 2000” ЕООД – кредитополучател и на К. И. А. – солидарен длъжник сумата до 100 000 лева за оборотни средства, с краен срок на усвояване до 20.12.2012 г. и краен срок на погасяване на главницата до 21.10.2013 г. по реда и в условията, посочени в чл. 7.2 от договора, като сумата по кредита е усвоена изцяло на 01.10.2012 г. , както и че вземанията на кредитодателя по договора са обезпечени с договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на „Интерстрой 2000” ЕООД. Приел е, че с договор за цесия от 11.06.2014 г. вземанията на „Уникредит Булбанк” АД, произтичащи от договор за банков кредит № SB79110117/21.09.2012 г., а именно главница в размер на 81 426,79 лева и дължима лихва в размер на 5 710,02 лева, са прехвърлени на ищеца „Минералургия Консулт” ЕООД, като съобщаването на цесията на длъжниците е безспорно между страните.
Във връзка допустимостта на първоинстанционното решение с оглед доводите на въззивниците, че с уточнителната молба от 27.04.2018 г. е предявен недопустимо нов иск, въззивният съд е приел, че с исковата си молба ищецът е посочил, че претендира установяване съществуването на вземането му спрямо ответниците , произтичащо от посочения договор за банков кредит в следните размери – главница в размер на 87 136,81 лева и мораторна лихва в размер на 22 506,93 лева, дължима за периода 24.06.16 г. до 06.01.17 г., както и че с издадената заповед за изпълнение от 12.01.2017 г. по ч.гр.дело № 978/17 г. на СРС, 125 състав двамата ответници са осъдени за заплатят на ищеца следните суми: сумата от 87 136,81 лева, представляваща незаплатена главница по договор за банков кредит № SB79110117/21.09.2012 г., сумата от 22 506,93 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, дължима за периода 24.06.16 г. до 06.01.17 г., и направените за водене на заповедното производство разноски в размер на 4 802,46 лева. Посочил е, че въпреки наличието на пълна идентичност в сумите, предмет на заповедта за изпълнение и предмет на установяване в исковата молба, както и липсата на петитум за установяване дължимостта на сума в размер на 5 710,02 лева, с разпореждане от 18.04.2108 г. първоинстанционният съд е оставил производството по делото без движение, като е дал указания на ищеца да уточни характера на претендираната лихва в размер на 5 710,02 лева. Посочил е, че претенцията за установяване дължимостта на договорна лихва и неустойка в сочения размер не е заявявана в исковата молба, нито по късно, горната сума не е присъдена и със заповедта за изпълнение от 12.01.2017 г. по ч.гр.дело № 978/17 г. на СРС, 125 състав. Поради това въззивният съд е приел, че депозираните на 27.04.2018 г. и 28.05.2018 г. уточнения на исковата молба се явяват лишени от предмет, тъй като същите излизат извън пределите на установителното производство по чл. 422 от ГПК, очертани от заповедта за изпълнение. По тези съображения е достигнал до извод за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, в която съдът се е произнесъл с изричен диспозитив и по установяване дължимостта на сумата от 5 710,02 лева, представляваща възнаградителна лихва по чл. 4.1 и неустойка по чл. 4.2 и чл. 4.3 от процесния договор за банков кредит, въпреки липсата на валидно предявен установителен иск за горната сума и липсата на предявен по надлежния ред осъдителен иск за нейното заплащане. Посочил е, че обстоятелството, че сумата от 5 710,02 лева представлява част от главницата от 87 136,81 лева, присъдена по процесната заповед за изпълнение, както и че съдът е установил дължимост на главницата за разликата от 81 426,79 лева, не може да обоснове извод за допустимост на решението в тази част, предвид различния размер и произход на двете суми. Поради това въззивният съд е приел, че обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта относно установяване дължимостта на сумата 5 710,02 лева, а производството в същата част – прекратено.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на въззивниците за недопустимост на решението поради постановяването му при съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в даване ход на делото по време на съдебната ваканция на 03.09.2018 г., като е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 329 ал.1 от ЗСВ съдебната ваканция обхваща периода 15 юли до 01 септември на всяка календарна година. Счел е за неоснователни и доводите на двамата въззивници за уреждане на отношенията между страните, като е взел предвид, че същите са неконкретизирани и не сочат на конкретен начин на погасяване на задължението – чрез плащане, прихващане или друг погасителен способ. Посочил е още, че тези доводи са наведени за първи път едва във въззивната жалба, поради което оплакването за липсата на предоставена възможност за установяване на същите се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел, че не са ангажирани доказателства за заплащане на претендираната главница по договора за банков кредит в установения от същия срок. Приел е, че размерът на незаплатените дължими суми, съвпадащ изяло с размера на процесните задължения и периода на тяхното начисляване, се установява по несъмнен начин от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните. Поради това е достигнал до извод за основателност на предявения иск за установяване дължимостта да главницата до размера на сумата 81 426,79 лева, а по отношение на претенцията за установяване дължимостта на претендираната мораторна лихва в пълен размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси са неясни и не кореспондират с фактите по делото и с мотивите на въззивния съд. Първият от въпросите съдържа позоваване на чл.237, ал.3, т.1 ГПК, отнасящ се до решение при признание на иска, каквото по настоящото дело не е постановявано. Първият и вторият въпроси са предпоставени от неуточнено твърдение за нарушение на императивна правна норма, като с оглед начина, по който е формулиран първият въпрос, може да се приеме, че въпросите са свързани с реквизите на договора за цесия. Въззивният съд е приел, че с договор за цесия от 11.06.2014 г. вземанията на „Уникредит Булбанк” АД, произтичащи от сключения с касаторите – ответници по иска, договор за банков кредит, са прехвърлени на ищеца „Минералургия Консулт” ЕООД, като не е приел, че липсват реквизити на договора за цесия. Доводи във връзка с липса на реквизити на сключения договор за цесия касаторите не са навеждали в първоинстанционното и във въззивното производство, нито такива са ясно изложени в касационната жалба и изложението. Поради това настоящият състав намира, че поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280 ,ал.1ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Третият процесуалноправен въпрос също е неясно и общо формулиран, но с оглед изложените в касационната жалба оплаквания може да се приеме, че се отнася до действията на съда и на ищеца, свързани с отстраняване на нередовности на исковата молба. В частта, в която въззивният съд е приел, че е предприето недопустимо предявяване на нов иск и е обезсилил първоинстанционното решение, въззивното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила. По отношение на останалата част от исковата претенция въззивният съд е приел, че е налице пълна идентичност в сумите, предмет на заповедта за изпълнение и предмет на установяване в исковата молба, т.е. е счел, че исковата молба не страда от недостатъци. Поради това поставеният трети процесуалноправен въпрос, предпоставен от твърдение за съществуващи недостатъци на исковата молба, не е обуславящ изхода на делото и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски в размер на 4277,64 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327 от 08.02.2019г. по т.д. № 5766/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
ОСЪЖДА „Интерстрой – 2000” ООД, ЕИК[ЕИК] и К. И. А., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, вх.Б, адв. Н. Н., да заплатят на „Минералургия Консулт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], [улица] сумата 4277,64 лева /четири хиляди двеста седемдесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: