5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 375
гр. София, 19.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2064 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Г. И., Д. Г. И. и Н. Б. Б., представлявани от адв. С. Ч., срещу решение № 1342 от 30.05.2018г. по в.гр.д. № 1789/2018г. на САС, 14 състав в частта, в която е потвърдено решение от 05.07.2017г. по гр.д. № 5166/2015г. на СГС, І-16 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторите против ЗК „Лев Инс” АД искове по чл.226 КЗ /отм./ за сумите над 80 000 лева до пълните предявени размери от 200 000 лева, предявени от Б. Г. И. и Д. Г. И., и над 100 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, предявен от Н. Б. Б..
Касаторите излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради определянето на занижен размер на дължимото обезщетение. Твърдят, че въззивният съд не е съобразил в пълна степен нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие и икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта, макар формално да е посочил, че се е съобразил с тях. Считат, че въззивният съд не е отчел в пълна степен установените въз основа на гласните доказателства факти, свързани със степента и интензитета на причинените неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите излагат твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Твърдят, че въззивният съд се е отклонил от практиката, обективирана в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д .№ 299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба? Поддържат, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д № 2823/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 906 от 30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 1116 от 01.10.2008г. по гр.д. № 4876/2007г. на ВКС, V г.о.
3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение ППВС 4/68г., решение № 13 от 19.04.2017г. по гр.д .№ 50074/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 149 от 02.05.2011г. по гр.д. № 574/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 121 от 09.07.2012г. по т.д. № 60/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва касационната жалба. Възразява, че при произнасянето си въззивният съд е разгледал всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на дължимото застрахователно. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищците част, е обсъдил събраните по делото доказателства относно претърпените вреди от смъртта на пострадалия Г. И., причинена вследствие ПТП, настъпило на 24 .09.2013г. Приел е за безспорно, че пострадалият е съжителствал на съпружески начала с ищцата Н. Б. и е баща на ищците Б. И. и Д. И.. Въз основа на подробно обсъдените показания на свидетелите М. И., Б. М. и Л. К. въззивният съд е приел, че ищците са понесли тежко загубата на своя близък, който е бил в много добри отношения с тях, подкрепял ги е, грижел се е за тях и е сочен като стожер на семейството; че всички ищци не могат да превъзмогнат смъртта му и дъщерите му са преживели тежко неочакваното трагично събитие, макар свидетелските показания да не сочат точно кои лица са получавали спешна лекарска помощ непосредствено след инцидента; че според показанията на свидетеля И. най-тежко се справя ищцата Н. Б., която останала абсолютно сама, докато останалите ищци имали своите съпрузи, отчитайки обаче, че според показанията на всички свидетели заедно с тази ищца са съжителствали и другите членове на семейството. Взел е предвид и установеното от показанията на свидетеля И. обстоятелство, че в едната къща са живели ищцата Б. И. със съпруга си /свидетелят И./, ищцата Н. Б. и пострадалият, като останалите деца си имали други жилища, но е счел, че въз основа на всички показания може да се приеме, че пострадалият и останалите членове на семейството са имали такива отношения, че околните са възприемали семейството им като едно цяло, като общо домакинство. Отчел е, че пострадалият Г. И. е бил централна фигура, но неговите грижи, макар и спрямо всички, са били насочени най-вече към внуците, а издръжката на семейството не е била възложена изцяло на него, тъй като всички останали са работели.
Въз основа на тези съображения и като е взел предвид момента на смъртта на Г. И., обществено икономическите условия по това време, възрастта на загиналия, времето на съвместното му съжителство с Н. Б., възрастта на последната и тази на другите две ищци, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение, дължимо на спътницата в живота на пострадалия Г. И., възлиза на 100 лева, а на останалите две ищци – на 80 000 лева. Посочил е, че първата сума съставлява приблизително 320 минимални работни заплати за страната към момента на ПТП или възнаграждението за над 26 години, а втората сума – приблизително 260 минимални работни заплати за страната към същия момент или възнаграждението за над 21 години.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението си касаторите поставят въпроси 1 и 3, свързани с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на деликвента. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. §27 ПЗР КЗ /отм./. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставен е и въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди оплаквания и доводите във въззивната жалба и да изложи мотиви по тях. По този въпрос въззивният съд не е процедирал в отклонение от постоянната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото и произнасяне на доводите и оплакванията на страните във въззивните жалби и отговора, излагайки подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Поради това не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1342 от 30.05.2018г. по в.гр.д. № 1789/2018г. на САС, 14 състав, в частта, в която е потвърдено решение от 05.07.2017г. по гр.д. № 5166/2015г. на СГС, І-16 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторите против ЗК „Лев Инс” АД искове по чл.226 КЗ /отм./ за сумите над 80 000 лева до пълните предявени размери от 200 000 лева, предявени от Б. Г. И. и Д. Г. И., и над 100 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, предявен от Н. Б. Б..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: