5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
гр. София, 14.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1856 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. В. Сабит, [населено място], [община], област Силистра, против решение № 88 от 26.04.2018г. по в.т.д. № 156 / 2018г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 7 от 12.01.2018г., постановено по т.д. № 62 / 2017г. на Окръжен съд -Силистра, с което е признато по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на „Уникредит лизинг” ЕАД, [населено място], спрямо Ш. В. Сабит в размер на 48 525,92 евро, произтичащо от неиздължена част от главница по запис на заповед № 86216, издаден на 31.10.2008г., ведно със законна лихва от 10.04.2013г. до окончателното й заплащане, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение № 148/11.04.2013г. по ч.гр.д. № 226/2013г. по описа на Районен съд – Дулово, като Ш. В. Сабит е осъден да заплати на ищеца и сумите от 5950,57 лева за разноски по делото и 3576,97 лева – разноски за заповедното производство.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон. Иска се неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените срещу него искове, ведно с присъждане на направените съдебно-деловодни разноски пред трите инстанции. Поддържа се възражението за настъпила погасителна давност в периода от 11.06.2013г. до 13.04.2017г. /датата на предявяване на исковата молба/ по отношение на претендираното вземане.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Уникредит лизинг” ЕАД, [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
От фактическа страна е изяснено, че ответникът Ш. В. Сабит се е задължил, като авалист по запис на заповед № 86216/31.10.2008г., издаден от „ШАНС-2004” ЕООД за сумата от 96 252,08 евро, платим на предявяване в срок до 61 месеца от издаването. Поемател по ценната книга е ищецът, „Уникредит Лизинг” ЕАД, който е предявил записът за плащане на 14.02.2013г. на дружеството – издател и на 5.02.2013т. лично на авалиста. Установено е, че плащане от дружеството – издател или от авалиста не е последвало, поради което със заявление по чл.417 ГПК на 10.04.2013г. е инициирано заповедно производство пред Районен съд – Дулово. С разпореждане по ч.гр.д. № 226/2013г. на районния съд на ищеца са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу задължените лица, които солидарно следва да му заплатят сумата от 48 525,92 евро, представляваща неиздължената част от главница по процесния запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.04.2013г. до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 3 576,97 лева, представляващи съдебни разноски за заповедното производство.
Спорно по делото е, дали е текла давност за дължимото от ответника –авалист вземане в периода от 11.06.2013г., когато е подадена молбата за образуване на изпълнително дело срещу него, основано на процесния изпълнителен титул, до 13.04.2017г., когато е подадена исковата молба по реда на чл.422 ГПК.
За да потвърди първоинстанционно решение, възизвният съд е приел, че давност относно вземането не е текла за времето от 11.06.2013г. – датата на подаване на молбата за образуване въз основа на заповед на изпълнение № 148 от 11.04.2013г. на Районен съд [населено място] по ч.гр.д. № 226/2013г. на изп.дело № 20137670400821 на ЧСИ Г. Г. с район на действие Окръжен съд – Силистра, с взискател – ищецът и длъжник –ответникът, до датата на подаване на исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК -13.04.2017г. Позовал се е на Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което искът по чл.422 ГПК се счита предявен към датата на подаване на заявлението до заповедния съд – 10.04.2013г., в резултат на което от тази дата давността относно вземането е била прекъсната. Приел е, че на основание чл. 115, б.”ж” ЗЗД е спряно течението на давността за периода от подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до приключване на прерастналото в исково заповедно производство.
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1/ Тече ли погасителна давност по отношение на вземането по запис на заповед на поемателя срещу авалиста за времето от издаване на заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед и на изпълнителен лист на основание чл. 418, ал.1, вр. чл.417, т.10 ГПК до предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК?; 2/ Заповедното производство по ГПК в случай на подадено възражение срещу заповедта за изпълнение и предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК прераства ли в исково производство или е част от изпълнителния процес?; 3/ Приложим ли е чл.115, б.”ж” ЗЗД /давността не тече докато трае съдебния процес относно вземането/ за заповедното производство?” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като визира Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първият формулиран в изложението въпрос, тече ли погасителна давност по отношение на вземането за времето от издаване на заповедта за изпълнение въз основа на запис на заповед и на изпълнителен лист на основание чл.418, ал.1, вр. чл.417, т.10 ГПК до предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, с оглед предмета на делото, наведеното възражение за погасителна давност и мотивите на въззивната инстанция, е обуславящ изхода на спора. Независимо от осъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, въпросът не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като не са налице наведените от касатора допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противовес на постановките на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на т.11в от същото е посочено, че доколкото съществуването на вземането в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес и с оглед приетото, че приложение намира нормата на чл.235, ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, това предопределя допустимостта на въвеждането и задължението на исковия съд да разгледа правопогасяващите възражения за плащане и за прихващане на ответника. «Допустимо е релевирането на правопогасяващи възражения, чийто ефект е настъпил, както преди подаване на заявлението, така и след депозиране на заявлението и до приключване на съдебното дирене в исковото производство. Освен възраженията за доброволно плащане на задължението и за прихващане е допустимо въвеждането и на други правопогасяващи възражения, като например: за погасителна давност; за даване вместо изпълнение; за опрощаване. Съдът не съобразява единствено принудително събраните суми по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.418, ал.1 ГПК по съображенията по т.9 от тълкувателното решение». От цитираните мотиви не може да се изведе, че е «допустимо релевиране на възражение за погасителна давност, чийто ефект е настъпил след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и до приключване на съдебното дирене», въз онова на което да се направи извод, че давността тече по време на заповедното производство и за времето от подаване на заявлението до извършване на действие на принудително изпълнение или започване на установително производство по чл.422, ал.1 ГПК. В тълкувателното решение са очертани общи положения – относно релевирането на правопогасяващи възражения, независимо дали ефектът им е настъпил преди или след подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение; съответно е направено примерно изброяване на различни видове правопогасяващи възражения. Липсва обаче произнасяне на ВКС относно това ефектът на кои от примерно изброените правопогасяващи възражения настъпва преди или след подаване на заявлението. Ето защо, доколкото цитираното тълкувателно решение на ВКС не съдържа произнасяне, дали давността тече по време на заповедното производство и за времето от подаване на заявлението до извършване на действие на принудително изпълнение или започване на установително производство по чл.422, ал.1 ГПК., нито такова разрешение може да бъде изведено от мотивите на същото, неоснователно е твърдението на касатора, че даденото във въззивния акт тълкуване на чл.115, б. «ж» ЗЗД вр. чл.422, ал.1 ГПК противоречи на посочената задължителна практика на ВКС.
От друга страна, приетото от апелативния съд относно приложението на чл.115, б. «ж» ЗЗД – спиране на течението на погасителната давност за периода от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, е застъпено в практиката на ВКС – решение №182 от 11.01.2018г. по т.д. № 577/2017г. на I т.о. на ВКС и решение № 195 от 29.06.2016г. по т.д. № 665/2016г. на IV г.о. на ВКС. Следва да се има предвид, че след изменението на ГПК с ДВ бр.78/2017г., „практика на ВКС” по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е всяко произнасяне на ВКС по съответния правен въпрос, независимо дали касационното обжалване е допуснато именно по този въпрос или произнасянето е в казуалната част на акта, като и в двата случая дадените разрешения на правните въпроси в решенията по чл.290 ГПК не формират задължителна практика на ВКС.
С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че въззивният акт не противоречи на посочената от касатора задължителна практика на ВКС и е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, не е налице наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на безпротиворечива практика на ВКС по въпроса и липсата на законодателни или обществени промени, обуславящи необходимост от промяната й, изключва проявлението и на втория допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който се е позовал жалбоподателят.
Вторият въпрос, дали заповедното производство е част от изпълнителния процес, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като съдът е посочил, че заповедното производство с предявяването на иска по чл.422 ГПК «прераства» в исково производство, поради което липсва съждение, че заповедното производство не е част от изпълнителния процес или че по характер то е исково. В мотивите си по същество, въззивната инстанция се е позовала на връзката между заповедното производство и обусловеността на иска по чл.422 ГПК от него. В разяснителната част на т.14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е спазен срокът по по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК. Ако искът не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 (сега ал.4) ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Мотивите на обжалвания акт не влизат в противоречие с посоченото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че заповедното производство е част от изпълнителния процес. Нещо повече, те са в съответствие с отразеното в разяснителната част на цитираното тълкувателно решение, в което е прието, че предявяването на иска по чл.422 ГПК има обратно действие към момента на заявлението, когато е спазен срокът за предявяването му.
Въпросът, приложим ли е чл.115, б.”ж” ЗЗД за заповедното производство, също не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като даденото разрешение от апелативния съд почива на разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, съобразно която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на издаването на заповедта за изпълнение, ако е спазен срокът по чл.415, ал.4 (преди изменението от 2017г. – ал.1) ГПК, и е за периода след издаването на заповедта за изпълнение до предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК, който период не е обхваща от въпроса.
Липсата на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно произнасянето относно допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с последните два въпроса.
С оглед на изложеното, касационното обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 88 от 26.04.2018г. по в.т.д. № 156 / 2018г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.