7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
гр. София, 11.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 486 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. А. срещу решение № 1471 от 26.06.2017 г. по в. т. дело № 1859/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение № 44 от 07.11.2016 г. по т. дело № 7561/2012 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 13 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] иск по чл. 694 ТЗ за признаване за установено, че ищецът [фирма] има вземане срещу несъстоятелния длъжник [фирма] /в несъстоятелност/ в размер на 45 378 евро, произтичащо от договор за цесия от 05.10.2011 г., сключен между ищеца като цесионер и О. М. Х. в качеството му на цедент, представляващо вземане на основание развален предварителен договор за строителство и прехвърляне на недвижим имот, сключен с несъстоятелния длъжник на 30.10.2016 г., по който сумата е била платена авансово.
Касаторът прави оплакване за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъл на чл. 281, т. 2 ГПК, тъй като е постановено без участието на възразилите кредитори срещу включването на оспореното вземане в списъка с приетите вземания от синдика, които е следвало да бъдат конституирани като главни страни на ответника – необходими другари. Релевира и евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба и приложеното към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради това, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които, от една страна, са в противоречие с постоянната практика на ВКС, а от друга страна – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1. „При предявен положителен установителен иск по чл. 694 ТЗ от кредитор, чието вземане е било изключено по възражение на друг кредитор, следва ли възразилият кредитор да участва в исковото производство по чл. 694 ТЗ и ако да, в какво качество – като трето лице помагач на ответника – длъжник или като главна страна – съответник на длъжника в хипотезата на необходимо другарство?“ Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 185/10.12.2014 г. по т. д. № 3199/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 28/26.05.2015 г. по т. д. № 4569/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. „Когато в един договор за цесия е договорено, че цената, дължима от цесионера, ще се плати чрез прихващане на насрещно вземане в същия размер, което цесионерът има към цедента по друг договор, и този друг договор не е подробно описан в договора за цесия, но размерът на вземането е изрично посочен, това прави ли насрещната престация неопределена, респективно неопределяема?“
3. „Съществува ли знак за равенство между понятията „насрещна престация“ и „начин на плащане“ на насрещната престация?“
4. „Когато насрещната престация е договорена като парична сума с точно посочен размер, но съществува известна неяснота в начина на плащането ?, това води ли до извод, че насрещната престация като цяло е неопределена?“
5. „Липсата на конкретизация по отношение на начина на плащане на самата насрещна престация по договор за цесия, отразява ли се на валидността на договора или е относима само към изпълнението на произтичащите от договора задължения?“
6. „Нищожен ли е поради липса на основание договор за цесия, в който насрещната престация не е конкретизирана, при положение че вземането, което се прехвърля, е ясно, точно и подробно описано?“
7. „Неопределеността, респ. определяемостта на насрещната престация, представлява ли основание за нищожност по чл. 26 ЗЗД и ако да, в коя хипотеза – нищожност поради липса на основание или нищожност поради невъзможен предмет?“
8. „Каква е каузата на договора за цесия? Може ли да се приеме, че основанието за сключване на възмезден договор за цесия е насрещната престация, дължима от цесионера?“
Касаторът твърди, че по посочените въпроси от т. 2 до т. 8 вкл. е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросите, по които се е произнесъл САС са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
9. „Може ли уведомяването по чл. 99 ЗЗД и действителността на договора за цесия да се доказва чрез косвени доказателства?“
10. „Счетоводното записване на прехвърлянето на вземането към новия кредитор в счетоводството на длъжника представлява ли доказателство относно уведомяването му за договора за цесия и за действителността на самия договор за цесия, респ. за съгласието на цедента да прехвърли вземането си?“
11. „Уведомяването на длъжника по реда на чл. 99 ЗЗД представлява ли доказателство за съществуването на договора за цесия?“
По отношение на последните три въпроса касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че САС се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС, а именно: определение № 360/18.06.2014 г. по т. д. № 4311/2013 г., Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 430/23.02.1962 г. по гр. д. № 296/1962 г. на ВС, IV г. о.
Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] чрез процесуален представител адв. Ч. П. не оспорва касационната жалба и излага съображения за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените от касатора правни въпроси на твърдените основания.
Третите лица – помагачи С. Е. Ан Д., П. А. Л., Д. Т., Д. Д. Х. и Д. М. М., Р. А. С., Б. Г. Я., Д. М., Д. Р. А., К. Н., Н. П. Е., Д. Р. Г. и Д. С. У. чрез процесуалния си представител адв. В. К. Д. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговско отделение, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието ? отговаря на чл. 284 ГПК.
Предявеният от [фирма] иск е за установяване на вземане в размер на 45 378 евро, което е прието от синдика на [фирма] /в несъстоятелност/, срещу него е подадено възражение от кредиторите в производството по несъстоятелността в срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ и с определение от 17.10.2012 г. по гр. д. № 2443/2011 г. на СГС вземането е изключено от списъка на предявените и приетите вземания по чл. 688 ТЗ.
Ищецът е основал вземането си на предварителен договор за строителство и продажба от 25.02.2008 г. на апартамент № В4-20, находящ се в [населено място], с продавач дружеството [фирма] /сега в несъстоятелност/ и купувач О. М. Х., допълнително споразумение от 28.06.2011 г. между продавача и купувача по взаимно съгласие и поето от продавача задължение за връщане на направеното от купувача плащане на цената по предварителния договор в размер на 45 378 евро, договор за цесия, с който купувачът е прехвърлил на [фирма] като цесионер вземането си от [фирма] в размер на 45 378 евро, произтичащо от допълнително споразумение към предварителния договор, както и на уведомление от 29.10.2011 г. за цесията до длъжника, връчено му на 07.11.2011 г.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е приел, че спорното право с източник договор за цесия между О. М. Х. и [фирма] не съществува, като е изложил следните аргументи:
По делото не е доказано сключването и съществуването на договора за цесия поради липсата на данни за постигане на съгласие между О. М. Х. като цедент и [фирма] като цесионер за прехвърляне на спорното вземане за заплащане на 45 378 евро, дължима сума от [фирма] на О. М. Х. по прекратен предварителен договор за изграждане и прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот. Поради оспорване от третите лица – помагачи на автентичността на документа, материализиращ договора за цесия, от който се извежда спорното право, и на уведомлението от цедента до длъжника, както и с оглед липсата на ангажирани от ищеца доказателства за истинноста им, въззивният съд е приел, че не може да направи извод за подписване на документите от О. М. Х.. Съдебният състав е изложил и съображения, че с оглед отразената пред подписа на цедента О. Х. дата – 29.10.2011 г. на договора за цесия, е изключен изводът за постигнато взаимно съгласие към твърдяната от ищеца дата – 05.10.2011 г., съответстваща на поставената на първата страница на договора дата.
Въззивната инстанция е приела, че счетоводните записвания при длъжника за прехвърляне на вземането на новия кредитор и същите при ищеца също не биха могли да бъдат основа за извода досежно твърдяната цесия, тъй като не са източник на данни за конкретно постигнато съгласие на цедента – физическо лице и цесионера, в частност за прехвърленото вземане и насрещната престация на цесионера.
Въззивният съд е изложил и евентуални аргументи: в случай, че се приеме, че цесията е доказана, то същата не би могла да породи права за [фирма], тъй като липсва основание по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД – насрещна престация като причина за имущественото разместване. Посочил е, че договорът за цесия е очевидно възмезден, като основанието на сделката се разкрива от договорната клауза на т. 3, ал. 2, според която цената на прехвърленото вземане от 45 378 евро се счита изцяло платена чрез прихващане на вземането в същия размер, което цесионерът има към цедента, произтичащо от сключен между тях договор за продажба на акции. Съдебният състав е приел, че основанието на сделката е да се погаси задължението на цедента О. М. Х. към ищеца за заплащането на цената на прехвърлени акции, но поради това, че не са посочени дата на договора за продажба на акции, броя акции, номиналната им стойност и дружеството, от чийто капитал са тези акции, както и поради липсата на позоваване от ищеца на конкретен договор за продажба на акции и доказателства за сключването му, е направил извод за нищожност на договора за цесия поради липса на основание – липса на възникнало и съществуващо насрещно вземане на цесионера към цедента, произтичащо от договор за продажба на акции, неконкретизиран в договора за цесия, и годно да бъде погасено с прехвърленото вземане.
Допускането до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаването на възникналия между страните спор, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Правният спор по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основана на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора въпрос № 1 е процесуално правен и е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на него не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не се обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Въззивният съд е установил, че кредиторите, оспорили вземането на кредитора – ищец, не са би конституирани като главни страни – ответници по исковете и задължителни другари на несъстоятелния длъжник, а са участвали в делото като трети лица – помагачи на длъжника, в противоречие с постановеното в предходната редакция на чл. 694, ал. 1 ТЗ. Апелативният съд обаче е приел, че след изменението на разпоредбата на чл. 694 ТЗ /ДВ, бр. 105/2016 г./ по предявения от кредитора установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ досежно изключеното вземане с определение по чл. 692, ал. 4 ТЗ поради възражение на длъжника или друг кредитор, последният може да встъпи именно като трето лице – помагач на длъжника във висящото производство. Въз основа на посочените съображения въззивната инстанция е направила извод, че не се налага обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд, за да бъдат конституирани оспорващите кредитори като съответници, необходими другари на несъстоятелния длъжник, тъй като това би било в противоречие със сега действащото право – чл. 694, ал. 4 ТЗ. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, която въззивният съд е издирил и съобразил – решение № 252/11.04.2017 г. по т. д. № 2822/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. Следователно не е налице втората предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – решението да бъде постановено в противоречие с практиката на ВКС. Позоваването от касатора на решение № 185/10.12.2014 г. по т. д. № 3199/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 28/26.05.2015 г. по т. д. № 4569/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо в случая, защото съдебните актове са поставени съгласно отменената редакция на чл. 694 ТЗ, поради което се явяват неотносими.
Формулираните от касатора въпроси № 2, 4, 5, 6 и 7 не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Тези въпроси са важни, но както и да се решат, не биха променили изхода на спора, тъй като основните аргументи за неоснователност на иска са, че ищецът не е доказал сключването и съществуването на договора за цесия поради липсата на данни за постигане на съгласие между О. М. Х. като цедент и „Кристал С.“ ЕООД като цесионер за прехвърляне на спорното вземане 45 378 евро и липсата на ангажирани от ищеца доказателства за установяване автентичността на документа, материализиращ договора за цесия, от който се извежда спорното право, и уведомлението от цедента до длъжника, при направено от третите лица – помагачи оспорване на тяхната автентичност. Мотивите на въззивния съд относно нищожността на договора за цесия поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД са евентуални, само ако се приеме, че договорът за цесия е подписан от цедента, т. е. при установена автентичност, която в случая не е налице.
Посоченият въпрос № 3 е ирелевантен, тъй като не е обсъждан от въззивната инстанция и не е обусловил изводите във въззивното решение. Въззивният съд е приел, че процесната цесия е нищожна поради липса на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, защото липсвала насрещна престация като причина за имущественото разместване. За начина на плащане Софийски апелативен съд не се е произнесъл.
Поставените въпроси № 8 са хипотетични и не са отнесени към конкретните данни по делото. Договорът за цесия е каузална сделка и основанието може да бъде всякакво /напр. продажба, замяна, дарение, погасяване на дълг/. При различните договори във всеки конкретен случай основанието е различно, зависи от конкретните договорни клаузи, поради което не може да бъде даден еднозначен отговор, поради което не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Посоченият от касатора въпрос № 9 е ирелевантен, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси № 10 и № 11 по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК е неоснователен, защото цитираните съдебни актове решение № 430/23.02.1962 г. по гр. д. № 296/1962 г. на ВС, определение № 360/18.06.2014 г. по т. д. № 4311/2013 г., ІІ т. о. на ВКС и Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС са неотносими към посочените въпроси. В тях се приема, че цесията, за да има действие за длъжника, трябва да му бъде съобщена от кредитора /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/, без да се засяга проблемът, свързан с доказването на цесията чрез съобщаването ? на длъжника, респ. чрез осчетоводяването ? от длъжника.
Въз основа на изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдяните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1471 от 26.06.2017 г. по в. т. дело № 1859/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трети лица – помагачи С. Е. Ан Д., П. А. Л., Д. Т., Д. Д. Х. и Д. М. М., Р. А. С., Б. Г. Я., Д. М., Д. Р. А., К. Н., Н. П. Е., Д. Р. Г. и Д. С. У. чрез процесуален представител адв. В. К. Д..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: