2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр. София, 17.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 990 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата М. И. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. срещу решение № 100 от 02.11.2018г. по в. т. дело № 215/2018г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 54 от 04.04.2018г. по т. дело № 403/2017г. на Окръжен съд Бургас в частта, с която е признато за установено, че „Предел“ ООД, „Предел Експорт“ ЕООД, Юмджегюл С. А. Ч., Е. Д. Н. и М. И. Н. дължат солидарно на „Търговска банка Д“ АД на основание договор за земеделски кредит срещу субсидии № 2529.0616/04.07.2016г. и договор за поръчителство № 2529.0616-АЗ/04.07.2016г. сумата общо в размер 253 921,59 лв., от които сумата 250 000 лв. – главница /176 878,28 лв. – главница напълно неиздължена вноска от 22.12.2016г. и 73 121,72 лв. – главница, изискуема на основание предсрочна изискуемост/; сумата 243,74 лв. – възнаградителна договорна лихва съгласно чл. 3.1.3. от договора за кредит, считано от 28.02.2017г. до датата на настъпване на предсрочната изискуемост 01.03.2017г.; сумата 3 435,45 лв. – наказателни лихви за просрочени главници до 16.03.2017г., от която сума наказателна лихва по чл. 3.1.7. от договора за кредит за периода до датата на настъпване на предсрочната изискуемост 01.03.2017г. в размер 1 768,78 лв. и наказателна лихва по чл. 3.1.7. от договора за кредит за периода от датата на настъпване на предсрочната изискуемост 01.03.2017г. до 16.03.2017г. вкл. в размер 1 666,67 лв.; сумата 242,40 лв. – разходи относно пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ; законна лихва върху главницата, считано от 17.03.2017г. до окончателното плащане; в частта, с която М. И. Н. е осъдена да плати на „Търговска банка Д“ АД сумата 5 528,43 лв. – разноски за първоинстанционното производство, а с въззивното решение сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Следва ли съдът да се произнесе по изрично въведено във въззивната жалба възражение, основаващо се на императивна правна норма? Преклудирано ли е правото на страната да въведе правен аргумент във въззивната жалба, след като го е заявил в проведено открито заседание в първоинстанционния съд и длъжен ли е въззивният съд да го обсъди? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.
2. Банката следвало ли е при получаване на запорно съобщение от ЧСИ да преведе сумата без да установи нейния характер и ако установи нейната несеквестируемост следвало ли е да я преведе на ЧСИ? Какъв е бил характерът на получената по банковата сметка на кредитополучателя „Предел“ ООД на 22.12.2016г. сума в размер 176 878,28 лв. и същата секвестируема ли е? – по този въпрос касаторът се позовава на решение № 143/25.10.2017г. по гр. д. № 4666/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 27/14.02.2018г. по в. гр. д. № 56/2018г. на АС Пловдив, решение по в. ч. гр. д. № 117/2017г. на АС Варна, решение № 216/15.06.2016г. по в. гр. д. № 359/2016г. на ОС Хасково, решение от 22.08.2016г. по в. гр. д. № 460/2016г. на ОС Враца, решение № 401/08.10.2015г. по в. гр. д. № 607/2015г. на ОС Хасково, решение № 26/23.01.2015г. по ч. т. д. № 6/2015г. на АС Бургас.
3. При липса на основание за изпълнение на получения от ЧСИ запор получената по банковата сметка на кредитополучателя „Предел“ ООД на 22.12.2016г. сума в размер 176 878,28 лв. погасява ли задълженията му, предвид изричната уговорка в чл. 5 от договора, според който кредитополучателят учредява в полза на банката първи по ред особен залог по реда на ЗОЗ върху всички свои настоящи и бъдещи вземания от ДВЗ – РА в размер на 284 322,45 лв. с изрично посочени отделни програми и фондове, от които „Предел“ ООД има или в бъдеще ще има вземания? – по отношение на този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът „Търговска банка Д“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. П. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевира и доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 120 лв.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че на основание договор за земеделски кредит срещу субсидии № 2529.0616/04.07.2016г. ищецът „Търговска банка Д“ АД е предоставил на кредитополучателя „Предел“ ООД стандартен целеви кредит за оборотни средства, предназначени за финансиране на земеделски производители в размер на 250 000 лв. Обслужването на кредита е обезпечено от солидарно отговорните наред с кредитополучателя съдлъжници Юмджегюл С. А. Ч., Е. Д. Н. и М. И. Н., поръчител „Предел експорт“ ЕООД по договор за поръчителство № 2529.0616-АЗ/04.07.2016г. и чрез учредяване на особен залог от кредитополучателя по договор № 2529.0616-А1/04.07.2016г. върху всички свои настоящи и бъдещи вземания от ДФ „Земеделие“ и върху вземанията си по всички настоящи и бъдещи банкови сметки, открити при “Търговска банка Д“ АД, включително и сметката на кредитополучателя в същата банка, по която получава субсидиите и помощите, очаквани от ДФ „Земеделие“, изплащани по схемите за подпомагане на земеделските кампании, подкрепяни и финансирани от Европейския фонд за гарантирането на земеделието /ЕФГЗ/, от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/ и от държавния бюджет /ДБ/ за периода 2016г.- 2020г. вкл. Съдебният състав е констатирал, че особеният залог в полза на банката е първи по ред в размер от 284 322,45лв. /чл. 5/, като условието по чл. 5 от договора за кредит не освобождава кредитополучателя и/или съдлъжниците му от задължението да осигурят собствени средства за плащане на сумите по чл. 3.1.3 от договора. Посочил е, че кредитополучателят е дал изрично съгласие банката служебно да извършва всички погашения по кредита от постъпленията в конкретно посочена негова банкова сметка, открита при ищеца. Въззивната инстанция е установила, че крайната дата на падежа на кредита е 30.06.2017г., ако не е постъпил превод на суми от ДФ „Земеделие“ по-рано; в чл. 4.2, ал. 2 от договора е уговорена поредността на погасяване на разноските, лихвите и главницата по кредита; в чл. 4.6 е уговорено право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем до размера на усвоената част, ведно с лихви, такси и комисионни, при неплащане на която и да е вноска по главницата, начислената лихва и/или комисионна, както и при неизпълнение на което и да е друго задължение по договора за кредит, включително и произтичащо от обезпеченията и/или при неизпълнение на което и да е от условията по чл. 5 от договора, от което и да е от задължените по него лица; в чл. 4.8 страните са постигнали съгласие задължението на кредитополучателя да се счита за погасено на датата на реалното постъпване на средства в посочените в същия договор сметки на кредитополучателя, открити в банката.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е констатирал, че усвояването на кредита е станало еднократно за цялата сума от 250 000 лв. на 08.07.2016г. чрез заверяване на банковата разплащателна сметка на кредитополучателя, посочена в договора за обслужване на кредита; на 22.12.2016г. по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката – ищец са получени средства от Държавен фонд „Земеделие“ в размер 176 878,28 лв.; с тази сума ищецът не се е удовлетворил по кредита, а я е превел на 21.03.2017г. по сметка на ЧСИ Я. Д. поради наложен по-рано /на 18.07.2016г./ от същия ЧСИ запор на захранената от ДФ „Земеделие“ разплащателна сметка на длъжника, по искане на друг кредитор-взискател по изпълнителното дело, образувано пред посочения съдия-изпълнител; усвоената главница не е погасена. Съдебният състав е приел, че предаването на сумата е извършено от банката в качеството й на трето задължено лице в изпълнение на задълженията й по закон – чл. 507 и чл. 508 ГПК.
Съобразявайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивната инстанция е приела, че възнаградителната лихва, изчислена на база на уговорения в чл. 3.1.3. от договора размер /формиран от стойността на едномесечния Софибор, увеличен с надбавка в размер на 4,5% , но не по-малко от 5% годишно, който към датата на сключване на договора е бил 0,011% и следователно лихвата по кредита е била в размер 5% годишно/, възлиза на 6 360,47 лв., от която сума до 05.02.2017г. е заплатена сума с общ размер 6 116,73 лв. и към 16.03.2017г. /към подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ е останал неплатен остатък в размер 243,74лв. По отношение на наказателната лихва, уговорена в чл. 3.1.7. от договора за кредит в размер на договорната лихва, увеличена с надбавка от 10% от датата на забава до датата на плащането /дължима при просрочие на главницата на падежа и в случай на неизпълнение на каквото и да е парично задължение на дължимата дата/, е установено, че към 16.03.2017г. е в размер общо 6 751,92 лв., от която сума до датата на последното погасяване /05.02.2017г./ са платени общо 3 316,47лв. и е останал непогасен остатък в размер 3 435,45 лв. Констатирано е, че ответниците не са платили и сумата в размер 242,40 лв., представляваща начислена такса за пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ заради липсата на доброволно изпълнение по кредита.
За да направи извод за основателност на предявения иск за главница, въззивният съд се е аргументирал с наличие на предпоставките за възникване на правото на банката – кредитор да обяви кредита за предсрочно изискуем и с надлежно упражнено извънсъдебно потестативно право – установил е, че длъжниците по кредита са лично или чрез представител уведомени от банката за упражняването на правото й да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем на 28.02.2017г. и 01.03.2017г. съгласно изискванията на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид превеждането от Държавен фонд „Земеделие“ по банковата сметка на „Предел“ ООД на сумата в размер 176 878,28 лв., съдебният състав е заключил, че това плащане определя падежа за погасяване на съответстващата на постъплението част от кредита, поради което сумата 176 878,28 лв. е станала изискуема на 22.12.2016г. Приел е, че въпреки постъпването на тази сума по банковата сметка на кредитополучателя, открита в банката-кредитор, кредитът не е погасен, защото банката я е превела на ЧСИ въз основа на наложения по-рано запор, като превеждането й на ЧСИ Д. не е неоснователно, а извършено в изпълнение на императивните разпоредби на чл. 507 и чл. 508 ГПК, защото в случая банката се явява в двойно качество – освен кредитор на ответниците, тя е и трето задължено към главния длъжник лице, тъй като съхранява паричните му средства, находящи се в разкритите при нея сметки. От момента на полученото на 18.07.2016г. запорно съобщение банката е само пазач на наличните суми, като удовлетворяването й при тези обстоятелства, т. е. като отклони постъплението по сметката на главния длъжник само в своя полза, би било равносилно на нарушаване на поставената й забрана за разпореждане, което влече нормативно предвидени санкции.
Въззивният съд е установил, че банката е заявила собствените си права на кредитор с участието си в изпълнителното производство, инициирано от друг взискател пред ЧСИ Д., обезпечила е удовлетворяването си с привилегия, произтичаща от учредения в нейна полза особен залог върху всички парични вземания на главния длъжник.
Поради това, че главницата не е била доброволно заплатена на ищеца до 17.03.2017г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК пред Бургаски районен съд /ч. гр. д. № 1864/2017г./, т. е. вземането на банката – предмет на иска по чл. 422 ГПК е съществувало, а последвалото изпълнение спрямо банката е в резултат от предприето от ЧСИ принудително изпълнение, след извършване на разпределение на предадените от банката на ЧСИ суми, преведени от ДФ „Земеделие“, съдебният състав е направил извод, че искът по чл. 422 ГПК не следва да бъде отхвърлен за принудително събраните от ЧСИ суми, като в тази насока се е позовал на мотивите на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на възражението на М. Н. за недължимост на процесната сума в контекста на несеквестируемост, защото е получена като плащане от ДФ „Земеделие“ /банката неправомерно е превела получените субсидии на ЧСИ, като не е съобразила, че тези суми са несеквестируеми средства по смисъла на чл. 444, т. 8 ГПК/, въззивният съд е посочил, че възражението е въведено несвоевременно – едва с въззивната жалба, поради което не следва да бъде обсъждано като недопустимо поради настъпила преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Независимо от това, съдебният състав е изложил и доводи в смисъл, че дори и да е своевременно заявено, възражението не е правно релевантно за разрешаването на повдигнатия по делото спор. Посочил е, че доводът би бил относим и представлява защитен аргумент за длъжника само в рамките на изпълнителното производство съгласно чл. 444 ГПК и от длъжника зависи дали да го въведе пред съответния ЧСИ.
Поради това, че ответницата М. Н. е съдлъжник на кредитополучателя, въззивният съд е направил извод, че тя отговаря пред кредитора му в пълен обем, за целия дълг, произтичащ от невръщането на паричния кредит в срок и от обявената в тази връзка предсрочна изискуемост, при условие на пасивна солидарност, и предявеният срещу нея иск по реда на чл. 422 ГПК е основателен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора правни въпроси с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два процесуалноправни въпроса /т. 1/ са поставени от касатора във връзка с направеното от него оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на възражението за несеквестируемост на преведаната от ДФ „Земеделие“ сума, по отношение на която е приложима императивната правна норма на чл. 444, т. 8 ГПК. По отношение на тези въпроси не е осъществена твърдяната от касатора предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, цитираните от касатора и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Независимо, че първоначално съдебният състав е посочил, че възражението за недължимост на процесната сума в контекста на несеквестируемост е въведено несвоевременно, впоследствие се е произнесъл по него, като е приел, че същото представлява защитен аргумент за длъжника в изпълнителното производство съгласно чл. 444 ГПК и от длъжника зависи дали да го въведе пред съответния ЧСИ.
Формулираните от касатора трети и четвърти въпроси /т. 2/ са материалноправни, но не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обосновали правния извод на въззивната инстанция. Съдебният състав не е отрекъл несеквестируемия характер на получената по банковата сметка на кредитополучателя сума от ДФ „Земеделие“, а се е аргументирал с доводите, че само длъжникът е носител на правото на възражение за несеквестируемост и че само той може да го релевира в съответното изпълнително производство пред съответния съдебен изпълнител. С оглед липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК наведените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да бъдат обсъждани.
Предвид формулировката на последния материалноправен въпрос, настоящият състав намира, че той също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи – въззивният съд не е приел, че липсва основание за изпълнение на наложения от ЧСИ запор.
Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер 120 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100 от 02.11.2018г. по в. т. дело № 215/2018г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение.
ОСЪЖДА М. И. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на „Търговска банка Д“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 120 лв. /сто и двадесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.