О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София, 28.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1020 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Н. и Ф. Т. М., представлявани от адв. В. Х и адв.Д. Д. – К., срещу решение № 95 от 23.11.2018г. по в.т.д. № 217/2018г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 221 от 11.07.2018г. по т.д. № 517/2017г. на Бургаски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторките искове за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им Т. С. П., настъпила на 01.03.2016г. поради ПТП, за разликата над 32 000 лева до претендираните от всяка от тях 71 000 лева.
Касаторките поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на чл.52 ЗЗД с оглед неправилно определен размер на дължимото им се обезщетение, равностойно на претърпените от тях вследствие загубата на баща им неимуществени вреди. Твърдят, че при постановяване на решението си въззивният съд е очертал непълно обема на релевантните за определянето на обезщетението обстоятелства и неправилно е оценил значението на важни правнорелевантни факти, поради което е приложил неточно въведения с чл.52 ЗЗД критерий за справедливост. В тази връзка сочат, че въззивният съд не е отчел значението на следните обстоятелствата: че ищците са загубили внезапно единствения си родител; че ищцата Ф. М. през целия си живот е споделяла един и същи дом с баща си до смъртта му; че ищците са били в известност на претърпените приживе от баща им болки и страдания по време на настъпване на ПТП и непосредствено след него и съпричастността им към тях, което е придало изключителен интензитет на претърпените от самите тях болки и страдания. Считат, че съдът неправилно е оценил и значението на важни правнорелевантни факти – зрялата възраст на пострадалия и на ищците и обусловената от това по-голяма продължителност на емоционалната им връзка. Твърдят, че въззивното решение е постановено и в нарушение на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.108, ал.1 и чл.113 ЗДвП по отношение на приетото от въззивния съд наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. Излагат и доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост на обжалваното решение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторките обосновават искането си за допускане на касационно обжалване с твърдение с наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:
1. Материалноправният въпрос за приложението на законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД; за начина и критериите на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с постановките на ППВС № 4/2968г., както и на решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 59 от 29.04.2017г. по т.д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 03.02.2017г. по гр.д. № 50292/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 225 от 11.12.2017г. по т.д. № 645/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 199 от 29.10.2018г. по гр.д. № 363/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 215 от 03.02.2017г. по т.д. № 2908/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 178 от 12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 178 от 12.11.2013г. по т.д. № 458/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 205 по по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение по т.д. № 1919/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 232 от 22.01.2018г. по гр.д. № 60404/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.
2. Материалноправният въпрос за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с т.7 на ТР № 1 от 22.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, решение № 67 от 15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 153 от 31.10.2011г. по т.д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., ТР № 1 от 23.12.2015г. по тълк.д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС.
3. Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства, имащи значение за приложението на принципа на справедливост, установен в чл.52 ЗЗД. Считат, че въззивният съд е процедирал в противоречие с ППВС № 4 от 1968г. и решение № 199 от 29.10.2018г. по гр.д. № 363/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Ответникът „Застрахователно дружество ЕВРОИНС” АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди и определянето на съразмерността на съпричиняването на вредоносния резултат нямат характер на въпроси по прилагането на материалния закон, решението на които би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС, тъй като са обусловени от конкретни за всяко дело обстоятелства и тяхната преценка. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно установено, че с влязла в сила присъда по НОХД № 537/2017г. на Бургаския окръжен съд И. Д. Н. е признат за виновен по чл.343а, ал.1, б.“б“ във връзка с др. НК и е осъден за това, че на 01.03.2016г. при управление на МПС- товарен автомобил „О – К. В.“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл.40, ал.1 и ал.2 ЗДвП, като извършил маневра „движение назад“, без да се убеди, че пътят е свободен и няма да създаде опасност за преминаващ пешеходец, както и при невъзможност да наблюдава пътя зад превозното средство по време на маневрата, не осигурил лице, което да му сигнализира за опасност, при което допуснал ПТП с пешеходеца Т. С. П. и по непредпазливост причинил смъртта му. С оглед на това и като е съобразил наличието на застраховка „гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество за управлявания от виновния водач автомобил, е приел, че отговорността на застрахователя по прекия иск по чл.226 КЗ /отм./ в случая се явява доказана по своето основание.
Въззивният съд е посочил, че с въззивната жалба е оспорен размерът на присъдените обезщетения като занижени, с оглед основното твърдение за липса на съпричиняване от страна на пострадалия. Във връзка с това е обсъдил приетото в първоинстанционното производство заключение на автотехническата експертиза, според което причините за настъпилото произшествие са в действията на водача Н. и на пострадалия пешеходец П.. Приел е, че първият е спрял в зона на знак В 27 „З“, след което е потеглил на заден ход при ограничена видимост, а в същото време, при наличие на тротоар от двете страни, пешеходецът се е движил по пътното платно /или е пресичал извън пешеходна пътека/. Взел е предвид, че в съдебно заседание вещото лице автоексперт е пояснил, че не може да се прецени точно посоката на движение на пострадалия, но в момента на удара е бил изправен с лице към задната част на автомобила, намирал се е на пътното платно на около 1,20 от бордюра, като за времето на спиране на автомобила е бил в диаметър от около 2,5-3м. и е имал възможност да възприеме движението му.
При така изяснените действия на участниците в произшествието, въззивният съд е счел за доказано възражението за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалия, който с поведението си е допринесъл за настъпване на увреждането. Посочил е, че същият се е намирал на уличното платно, което е в нарушение на чл.108, ал.1 ЗДвП, предвиждащ задължение за пешеходците да се движат по тротоара или банкета на пътното платно, а само при липса на такива или при невъзможност да бъдат използвани, каквато хипотеза в случая не е налице, е допустимо движение по пътното платно /чл.108, ал.2 ЗДвП/. Приел е, че липсват категорични данни по делото пострадалият да е пресичал, а напротив, след като се е намирал с лице към автомобила, а не странично, това дава основание да се приеме, че се е движил надлежно по улицата по посока на [улица]. Изложил е съображения, че дори и хипотетично да се предположи, че движението на пешеходеца е било свързано с пресичане на улицата, то тогава той е в нарушение на чл.113, ал.1 ЗДвП, изискващ пресичане на пешеходна пътека, и доколкото такава наблизо е нямало, пострадалият е трябвало да върви по съответния тротоар до автобусната спирка /на [улица]/, без да пресича. Въззивният съд е достигнал до извод, че неправилното движение на пешеходеца е в причинно- следствена връзка с настъпилото произшествие и смъртта му, тъй като, ако се е движел по тротоара, не би настъпил ударът на пътното платно.
Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като се установи тежестта на претърпените от увредените лица болки и страдания. Обсъдил е показанията на свидетелите Ж. М., свекърва на ищцата Ф. М., и Т. Н., син на ищцата Д. Н.. Въз основа на тях е приел за установено, че въззивниците-ищци са понесла много тежко загубата на своя баща; загиналият е имал много близки и отношения и с двете си дъщери; Ф. е била малка, когато е починала майка им, като бащата е поел всички грижи за дъщерите си; живеели заедно в едно домакинство и със семейството на Д., а след като по-малката сестра Ф. се омъжила, Д. със семейството си се преместили на друго място; пострадалият е бил здрав и много им помагал, бил много грижовен към внуците си, гледал ги, когато родителите им били на работа, водел ги на сладкарница, на куклен театър, пазарувал, готвел; пострадалият ходел редовно и в дома на голямата си дъщеря; пострадалият имал къща на село, отглеждал зеленчуци, лозе и дръвчета. Въззивният съд е приел за установено, че при новината за трагичния инцидент ищците плакали, за тях това било голяма трагедия, а след това ходели всеки ден на гробищата.
При тези обстоятелства въззивният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд базово обезщетението за неимуществени вреди от по 90 000 лв. се явява справедливо, като съответстващо на вида и тежестта на претърпените от въззивниците вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания от загубата на баща. Съобразил е от една страна обстоятелството, че увредените са загубили внезапно своя баща, с когото са били в много близки и дълбоко емоционални отношения и който е бил тяхна опора и подкрепа, а от друга страна, че двете му дъщери са в зряла възраст, имат своите семейства, поради което липсата в бъдеще на бащини грижи, помощ и подкрепа не е в такава висока степен, както например ако бяха непълнолетни и все още несамостоятелни.
За определяне на размера на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия въззивният съд е взел предвид тежестта на нарушенията от страна на виновния за произшествието водач и е приел, че приносът на пострадалия като пешеходец е в значително по-ниска степен. Посочил е, че по-ниският размер на съпричиняване се обосновава от по-малката степен на виновност на увредения, който се е намирал на пътното платно в нарушение на правилата за движение по пътищата, но при двете нарушения на водача – неправомерно спиране и неправомерно извършена маневра на заден ход, основната причина за настъпилото ПТП е поведението на водача. Поради това е достигнал до извод, че съпричиняването се явява от порядъка на 10% и в този размер обезщетението следва да бъде намалено.
По тези съображения и като е взел предвид, че застрахователят е заплатил на увредените сумите от по 49 000 лева, които следва да се приспаднат от определеното обезщетение, е приел, че на ищците следва да се присъди разликата от по 32 000 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касаторите първи материалноправен и процесуалноправен въпроси са свързани с приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Те са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По прилагането на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение решение № 12 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. §27 ПЗР КЗ /отм./.
Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, а като е съобразил и момента на настъпване на ПТП, е взел предвид и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Въззивният съд не е счел възрастта на пострадалия и на ищците като самостоятелен критерий за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, а крайният му извод е обусловен от съвкупната преценка на всички установени по делото обстоятелства, включително на дълбоката и продължителна емоционална връзка между ищците и баща им. Въпросите са предпоставени и от твърдението на касаторките, че въззивният съд не е съобразил съпричастността им към претърпените приживе от баща им болки и страдания по време на настъпване на ПТП и непосредствено след него до настъпилата смърт, които са им били известни, каквито факти с оглед събраните гласни доказателства не са приети за установени от въззивния съд. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставеният втори материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, е релевантен за делото, тъй като от отговора му зависи изходът на спора. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касаторките за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Материалноправният въпрос е поставен във връзка с твърдението на касаторките за липса на причинна връзка между поведението на наследодателя им и настъпилото ПТП, противно на приетото от въззивния съд въз основа на заключението на автотехническата експертиза. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касаторките допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на касаторките не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 95 от 23.11.2018г. по в.т.д. № 217/2018г. на Апелативен съд Бургас.
ОСЪЖДА Д. Т. Н., ЕГН [ЕГН] и Ф. Т. М., ЕГН [ЕГН], двете със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. В. Х, да заплатят на „Застрахователно дружество ЕВРОИНС” АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: