О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 723
гр. София, 13.12.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 952 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. П., [населено място], срещу решение № 2110 от 11.10.2017г., постановено по в.гр.д. № 2345 по описа за 2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 8463/22.11.2016г. на Софийски градски съд по гр.д. № 2533/2015 г. за отхвърляне предявеният от касатора срещу ЗК „УНИКА” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за присъждане на сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за неимуществени вреди от ПТП, осъществено на 14.01.2015г.
Касаторът намира атакуваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Счита, че презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е била оборена от ответника. Заявява, че при липса на данни, установени по реда на ГПК относно скоростта на пешеходеца и за ограничаване на видимостта на водача на лекия автомобил, изводът на вещото лице за непредотвратимост на удара се явява необоснован и неправилен. Твърди, че за нито едно от приетите от вещото лице изходни положения няма събрани доказателства – не е установен интензивен трафик, не е установено, че пострадалият е тичал през пътното платно, не става ясно защо е прието, че скоростта е 40 км.ч., поради което не са налице основания да бъде дадена вяра в пълнота на заключението на А.. Счита, че ответникът носи тежестта да ангажира доказателства относно обективната невъзможност на водача да възприеме достатъчно рано опасността на пътя (пешеходеца), което той не е сторил. Претендира разноски.
Ответникът по жалбата и по делото, ЗК „УНИКА” АД, в писмен отговор изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира разноски за процесуално представителство пред касационна инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да счете, че прекият иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е неоснователен, апелативния съд е достигнал до извода, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване противоправността в действията на водача на лекия автомобил при настъпването на ПТП.
С оглед разпределената още в първоинстанционното производство тежест на доказване, ищецът е ангажирал писмени доказателства – констативен протокол за посетено ПТП и показания на свидетеля С., който е бил в близост, но не е очевидец на ПТП. Пострадалото лице е слязло от сметопочистващ камион с включена светлинна сигнализация, пресякъл платното за движение в посока на движението на камиона и лявата лента на платното за насрещно движение, в която имало спрели автомобили, и при преминаване през дясната лента бил ударен от движещия се по нея автомобил „Опел”, застрахован при ответника. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за изяснено, че водачът не е имал възможност да възприеме ищеца, докато е пресичал през лявата лента за движение, тъй като видимостта към преминаващия през тази лента пешеходец е била ограничена от спрелите на платното автомобили. Възприел е заключението на СТЕ, съгласно което скоростта на лекия автомобил е била от 40 км/ч, тъй като изводът е аргументиран с деформациите по автомобила, степента на напукване на стъклото и травмите на ищеца. Посочено е, че от момента, в който водачът е могъл да го възприеме на платното за движение, до мястото на удара ищецът е преминал 2.9 метра. Скоростта му на движение е изчислена съобразно конкретната пътна обстановка – пресичане на четирилентов път на необозначено място при наличие на движещи се автомобили и съобразно възрастта и пола на пешеходеца. Заключил е, въз основа на СТЕ, че в момента, в който ищецът е бил видим за водача, автомобилът е бил на разстояние от мястото на удара, по-малко от опасната зона на спиране. Съставът на въззивния съд е посочил, че ищецът не е представил други доказателства за механизма на ПТП и по-конкретно за твърдението си, че водачът на застрахования автомобил е нарушил правилата за движение по пътищата, които го задължават да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, както и че не е съобразил поведението си с конкретната пътна обстановка. Счетени са за неоснователни доводите на ищеца, че водачът е бил длъжен да премине участъка с повишено внимание, поради наличието на сметосъбиращ автомобил с включена светлинна сигнализация, както и че ищецът нямал качеството на „пешеходец”, а бил „работник на пътя”. Ищецът е бил пешеходец, пресичащ четирилентов път на необозначено за това място при наличие на пешеходна пътека в близост – на кръстовището, и не е бил предвидима опасност на пътя.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни констатации, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Относно задължението на съда в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти в частност задължението на съда да обсъди експертното заключение наред с всички доказателства по делото и да цени неговата доказателствена стойност съобразно обосноваността му; 2/ Относно приложението на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и необходимостта, при преценка дали има виновно поведение на водача и нарушаване на тази разпоредба (чл. 20, ал. 2 ЗДвП), да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението.” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната практика на ВКС: решение № 3/15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 107/27.07.2015г. по гр.д.№ 4680/2013г. на І т.о. на ВКС, решение № 17/13.02.2017г. по гр.д. № 50230/2016г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 185/15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ІV г.о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Въззивната инстанция е разгледала всички наведени от страната доводи, изложени във въззивната жалба и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, като подробно е изложила мотиви във връзка с тях. Решаващият състав е ценил заключението на вещото лице по СТЕ именно във връзка с останалите писмени и гласни доказателства по делото. Ето защо, противното твърдение на касатора, съдържащо се в първия формулиран въпрос, не може да предпостави допускането на решението до касация.
Вторият въпрос също не обуславя допускането на касационния контрол. Съдът е изследвал въпроса за възможността да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението и на база на установената по делото конкретна фактическа обстановка е приел, че от момента на фактическата възможност да бъде възприет пешеходеца до удара, автомобилът е бил на разстояние от мястото на удара, по-малко от опасната зона на спиране. Именно въз основа на конкретните обстоятелства по делото относно пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца, е направен извод, че ищецът като пешеходец, пресичащ четирилентов път (вкл. насрещното платно) на необозначено за това място при наличие на пешеходна пътека в близост – на кръстовището, не е бил предвидима опасност на пътя. Ето защо, даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не може да бъде допуснато до касация, като на ответника по касацията следва да се присъдят, на основание чл.78, ал.8 ГПК, разноски за настоящото производство в размер на 150 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2110 от 11.10.2017г., постановено по в.гр.д. № 2345 по описа за 2017г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА А. И. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на основание чл.78, ал.8 ГПК, на ЗК „УНИКА” АД, ЕИК[ЕИК], сумата от 150 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.