3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
гр. София, 26.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2396 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „Л.- К. Д., [фирма], [фирма] и Х. Чакмак срещу определение № 2507 от 31.07.2017г. по ч. т. д. № 2662/2017г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 1889 / 23.03.2017г. по т.д. № 5023/2014г. на СГС, ТО, 21 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането им за допълване в частта за разноските на определение от 07.03.2017г. за прекратяване на първоинстанционното дело и след частична отмяна на определението по чл.248, ал.1 ГПК в полза на насрещната страна – [фирма], са присъдени разноски в размер на 21 739,72 лева.
Частните жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по частната жалба, [фирма], моли да се остави без уважение частната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която молбата по чл.248, ал.1 ГПК на частните касатори е оставена без уважение, въззивният съд е приел, че съдът е длъжен служебно да следи във всеки един етап на производството за наличието на отрицателни процесуални предпоставки досежно допустимостта на исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК. При наличие на оттегляне на възраженията срещу заповедта за изпълнение от частните жалбоподатели – ответници по исковете, администрирането на исковата молба за отговор до ответниците по исковете, както и последващите действия на съда по движение на делото, представляват процесуално нарушение, последиците от което не следва да бъдат възлагани на ищеца. Изложени са и допълнителни съображения, че част от ответниците по исковете – едноличен търговец и търговски дружества /юридически лица/, не могат да ползват безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Въззивната инстанция е приела за основателно искането на банката-ищец по предявените по реда на чл.422 ГПК установителни искове срещу частните касатори, като е мотивирала, че след като съдът е длъжен да уведоми заявителя по чл.415 ГПК за подаденото в срок заявление, по аргумент на по-силното основание той е длъжен да уведоми заявителя и за неговото оттегляне. Въз основа на това е направен извод, че при подаването на исковата молба от кредитора, преди да е получил съобщение от съда за оттегляне на възраженията, ищецът е упражнил добросъвестно дадените му от закона права, поради което предвиденото в чл.78, ал.2 ГПК изключение от общото правило за възлагане на разноските, не намира приложение.
Обжалваното въззивно определение е постановено в хипотеза на предявени срещу заповед за изпълнение възражения по чл.414 ГПК, които в срока за предявяване на иска от заявителя, преди подаване по реда на чл.422 на исковата молба, са оттегляни, вследствие на което исковото производство е прекратено като недопустимо.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК с произнасянето от въззивната инстанция по следните правни въпроси: „1/ Правилен ли е изводът на САС, че чрез тълкуване по аргумент от по-силното основание на чл.415, ал.1 и чл.416 ГПК, може да се приеме, че заповедният съд е длъжен да уведоми заявителя за оттегляне на подаденото от длъжника възражение по издадената заповед за изпълнение?; 2/ Ако съдът не е уведомил заявителя за оттегляне на възражението, това прави ли предявеният след оттеглянето му установителен иск от заявителя допустим?; 3/ Присъждат ли се разноски на ищеца при прекратяване на производството, поради недопустимост на иска?; 4/ Отказ за присъждане на разноски на ответници – физически лица в нарушение на чл.78, ал.4 и чл.38, ал.2 ЗА; 5/ Какъв е точният смисъл на разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА и дали законодателят като е записал „материално затруднени лица” е имал предвид само физически лица?”. Касаторите се позовават на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 по първите два въпроса и по последния въпрос. Твърдят, че произнасянето на въззивния съд по третия и четвъртия въпрос е в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като във връзка с последния въпрос сочат и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Вторият въпрос не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като не е обусловил изхода на делото. Липсва извод на въззивната инстанция, че ако съдът не е уведомил заявителя за оттегляне на възражението, това прави допустим предявеният след оттеглянето му установителен иск. Противно на твърденията на касаторите, решаващият състав е приел, че въпреки недопустимостта на иска, в очертаната по-горе хипотеза отговорността за разноските следва да се понесе от ответниците по исковете, подали оттегляне на възраженията срещу заповедта за изпълнение, за което ищецът не е бил уведомен до предявяването на установителните искове. Въпросът за приложението на чл.38, ал.2 ЗА също не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е приел, че ответникът по иска – физическо лице не е от кръга на лицата, които не могат да се ползват от безплатна адвокатска помощ. Последният въпрос отново не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на това, че решаващият мотив на съда е различен и е свързан с наличие на възражения от длъжниците срещу заповедта за изпълнение, за оттеглянето на които ищецът по чл.422 ГПК не е бил уведомен преди подаването на исковата молба, след като му са дадени указания от заповедния съд за предявяването на исковете във връзка с депозираните от касаторите възражения по чл.414 ГПК. По третия въпрос също не може да бъде допускано касационно обжалване на атакувания акт, предвид твърде общата му формулировка и неотчитане на спецификата от правна страна на конкретния случай. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК по посочените въпроси, настоящият състав на ВКС не обсъжда наведените във връзка с тях от частните касатори допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Въпреки, че първият въпрос се явява решаващ за изхода на спора, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, предвид неосъществяването на посочената в изложението допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същата е формално посочена, без касаторите да мотивират, в какво конкретно се изразява нейното проявление.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2507 от 31.07.2017г., постановено по ч. т. д. № 2662/2017г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.