О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр. София, 10.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪДна Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1264 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация С.” ЕАД, представлявано от юрисконсулт С. Д., срещу решение № 652 от 29.01.2019г. по гр.д. № 2077/2018г. на Софийски градски съд, ГО, II – В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 272520 от 29.11.2017г. по гр.д. № 47254/2012г. на Софийски районен съд, 156 състав в частта, в която касаторът е осъден да заплати на „СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД сумата 25 000 лева, частично от 33 151,39 лева, на основание чл.137, ал.2 ЗЕ вр. чл.59 ЗЗД, представляваща обезщетение за ползване за периода 13.03.2009г. – 08.10.2012г. на топлопреносно съоръжение /външно топлозахранване, абонатна станция присъединителен топлопровод/ в имот, описан в решението, ведно със законната лихва от 08.10.2012г. до окончателното плащане, и касаторът е осъден да заплати на „СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД разноски за въззивното производство в размер на 1300 лева.
Касаторът излага твърдения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и съдебната практика. Твърди, че ищецът не е доказал своята материалноправна легитимация – че е собственик на изграденото съоръжение към настоящия момент и че същото не е прехвърлено на етажната собственост. Поддържа още, че е в облигационни отношения с ищеца съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ /обн.ДВ, бр.107/09.12.2003г., изм. ДВ, бр.82 от 26.10.2012г./, както и във връзка с твърдението на ищеца за нарушение на чл.137 ЗЕ, че същият не е окомлектовал надлежно и представил документите, изчерпателно изброени в раздел 4 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването. Навежда и твърдение за липса на предпоставките на чл.137, ал.2 ЗЕ, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства, че проектът за изграждането на енергийните обекти е бил съгласуван с касатора, поради което счита, че в този случай цена за ползване на съоръженияа не следва да се дължи. Излага съображения, че процесното съоръжение е енергиен обект, който се включва в кръга на обекти, около които се създава сервитутна зона по смисъла на чл.64, ал.1 ЗЕ. Твърди още, че има задължение само да сключи договор за изкупуване на енергийния обект и то, само в предвидените от закона случаи, но не и да заплати определена еднолично от ищеца цена. Поддържа, че по делото не е доказано от страна на собствениците на енергийните обекти да е отправяно искане по §4, ал.4а от ПЗР /неправилно посочено от ДР/ на ЗЕ. Счита, че в случая, макар посочената материалноправна норма да действа занапред, когато новият граждански закон се прилага към заварени факти и правоотношения, но за в бъдеще, това е явление, различно от обратното действие, съгласно правната доктрина и не е изключение от правилото за действие на закона по време. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. Следва ли въззивният съд към момента на постановяване на решението си /29.01.2019г./ да се съобрази с промяна на Закона за енергетиката, а именно с §4, ал.4а от ПЗР /неправилно посочено от ДР/ на ЗЕ /Нова – ДВ, бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г./, която гласи: В случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал.4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал.1 да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението?
2. Следва ли енергийното предприятие да дължи цена за ползване съгласно чл.137, ал.2 ЗЕ в случай, че клиентът, изградил съоръженията, не предоставя необходимия набор от документи, за да се сключи договор за изкупуване на енергийния обект за присъединяване и с оглед разпоредба от Глава V, Раздел IV от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването?
Ответникът „СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като нито един от поставените въпроси не може да обоснове такова. Счита, че и двата въпроса касаят твърдян от касатора факт – че дружеството не е представило необходимият набор от документи, както и че е налице законодателна промяна, която обаче действа занапред и няма обратно действие, а по същество – не влияе върху правилността на решението, тъй като то не е в противоречие с тази промяна. Поддържа, че формулираните въпроси са и неотносими към предмета на обжалваното решение, доколкото касаят иск за изкупуване на съоръжението, а не процесния иск. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е споделил изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и е препратил на основание чл. 272 от ГПК към тях. Обсъдил е разпоредбата на чл. 137 ЗЕ в относимите й за спора редакции, според която при присъединяване на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите /ал. 2/. Посочил е, че тази разпоредба санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията /ал. 3 на чл. 137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
Въззивният съд е приел за безспорно и установено от събраните доказателства, че ищецът е изградил съоръженията за своя сметка и че са негова собственост до изкупуването им от ответника, както изрично е предвидено и в договора. Счел е за неоснователни твърденията на ответника, че съоръженията са били прехвърлени в собственост на отделните етажни собственици както предвид установеното от заключението от 24.10.2013г. на СТЕ /неоспорено от страните/, така и поради липсата на представени от ответника доказателства в тази насока, а също и защото топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция /разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е изградена/, не са обща част на сградата-етажна собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата. Посочил е, че обща част е сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването от 2007г. представлява съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии – т.е. само тръбната инсталация след абонатната станция е обща част на сградата, като в подкрепа на това разбиране се е позовал и на нормативната уредба в ЗС и в чл. 137 и 138 ЗЕ, предвиждащи изрично прехвърлянето на собствеността върху съоръженията на топлопреносното предприятие.
Въззивният съд е приел за доказано по делото, че въпреки отправяните покани от ищеца до ответника за изкупуване на съоръженията, ответното дружество не е изпълнило договорното си, а и законово вмененото му задължение. Преценил е като неоснователни доводите на въззивника, че не дължи обезщетение за ползването поради ненадлежното окомплектоване на необходимите документи и поради липса на съгласуване с него на проекта за изграждане на енергийния обект. В тази връзка е изложил съображения, че Наредба № 16-334 не съдържа раздел 4, а доколкото цитираните в отговора на исковата молба и в жалбата документи съответстват на предвидените в чл. 26, ал. 1 от Наредбата, то същите касаят сключването на предварителен договор за присъединяване. Взел е предвид, че не се установява по делото и при отправените от ищеца заявления и покани за изкупуване ответникът да е изискал допълнителни документи, а и нито в отговора на исковата молба, нито в жалбата се сочи конкретно кои точно документи не е представил ищецът. Посочил е, че изграждането на енергийния проект не само е съгласувано с ответника /видно от приетото и неоспорено предварително проучване за присъединяване на потребители от 24.07.2006г./, но е извършено в изпълнение на задълженията по предварителния договор за присъединяване. Счел е за напълно ирелевантни за основателността на иска по чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ уредените в чл. 64, ал. 1 ЗЕ сервитутни права.
Въззивният съд е приел за установено, че след приемането на строежа с Акт обр. 16, считано от 13.03.2009г. абонатната станция и топлопровода са въведени в експлоатация и ответникът ги ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата. Поради това е достигнал до извод, че са налице предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца-собственик. Позовал се е на заключението от 05.06.2014г. на СТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, от което се установява, че размерът на обезщетението за ползване на съоръженията за процесния период възлиза на 33 151.39 лв. Поради това въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявения като частичен иск за сумата 25 000 лв.
Възивният съд е приел, че вземането на ищеца не е периодично, поради което се погасява с изтичането на общата петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, с оглед на което е намерил за неоснователно и възражението на ответника за погасяване на вземането на ищеца с изтичането на кратката тригодишна погасителна давност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос е свързан с довода на касатора за приложимост на разпоредбата на §4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ /Нова – ДВ, бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г./ към разглеждания спор. По този въпрос липсва изрично произнасяне от въззивния съд. Дори и да се приеме, че въпросът е релевантен, по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По въпроса за действието на нормите във времето е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана и според която по принцип законовите правни норми, действат за напред (ex nunc) като гаранция за предвидимост на правния ред и като елемент от правната сигурност. Съгласно ясната разпоредба на чл.14 от ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Поради това, като не е приложил новата норма на §4, ал.4а от ДР на ЗЕ /Нова – ДВ, бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г./ към правоотношението, възникнало от изграждането на процесните съоръжения от ищеца за негова сметка и ползвани от ответника според предназначението им за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата през периода 13.03.2009г. – 08.10.2012г., въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика.
Вторият материалноправен въпрос е предпоставен от възприемането на твърдението на касатора, че ищецът не е предоставил необходимия набор от документи, за да се сключи договор за изкупуване на енергийния обект за присъединяване, което е счетено за неоснователно от въззивния съд въз основане на събраните по делото доказателства. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а предполага произнасяне по оплакването на касатора за неправилност на изводите на въззивния съд, което е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция в размер на по 2000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 652 от 29.01.2019г. по гр.д. № 2077/2018г. на Софийски градски съд, ГО, II – В въззивен състав.
ОСЪЖДА „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на „СТИЛ ПРОЕКТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица] – Търговски дом, вх.Б, ет.3, кантора 313, адв. Р. А. и адв. К. Г. сумата 2000 лева /две хиляди лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: