1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
гр. София, 16.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 163 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Д. Н. Н. от [населено място], приподписана от процесуален представител адв. Г. Г. М. срещу решение № 1943 от 11.08.2017г. по гр. дело № 562/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение № 3893 от 12.05.2016г. по т. дело № 1387/2014г. на Софийски градски съд, І ГО, 10 състав, с което на основание чл. 422 ГПК е признато за установено, че „Р. /България“ ЕАД, [населено място] има вземания към Д. Н. Н., както следва: вземане за сумата от 168 711,55 евро, представляваща неплатена част от получена сума по Договор за банков кредит от 05.12.2007г. между страните, изменен с Анекс № 1 от 24.11.2009г. към този договор, Анекс № 2 от 12.07.2010г. и Анекс № 3 от 08.07.2011г. заедно със законната лихва от 26.10.2012г. до окончателното плащане; сумата от 8 293,55 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.12.2011г. до 04.07.2012г. и сумата от 8 536,57 евро, представляваща наказателна лихва за неизпълнение на задълженията по договора и анексите за периода от 05.07.2012г. до 25.10.2012г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. 50 749/12 г., СРС, 75 състав, на основание чл. 430, ал. 1 от ГПК, и Д. Н. Н. е осъден да заплати на „Р. /България/“ ЕАД разноски в исковото производство 15 464,76 лв., разноски в заповедното производство 11 335,76 лв. и разноски във въззивното производство в размер 300 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и Съда на Европейския съюз:
1. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи? – противоречие с решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Каква е доказателствената сила на записванията в счетоводните книги и при оспорване следва ли да се ангажират доказателства в тази насока, включително и служебно от съда? – противоречие с решение № 187 по т. д. № 436/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 185 по т. д. № 813/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 44 по т. д. № 526/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 169 по т. д. № 664/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.
3. Следи ли служебно съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, за промяна на наведените с исковата молба факти и обстоятелства, характеризиращи процесното вземане, в сравнение с изложените такива от кредитора по заявлението и издадената заповед в заповедното производство – евентуално и какви са процесуалните му задължения? – противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 281/06.01.2016г. по гр. д. № 1589/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 50/29.06.2012г. по гр. д. № 716/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 71/03.07.2012г. по т. д. № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 412/05.02.2014г. по гр. д. № 2190/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о.
4. Има ли потребителски характер кредит над размер от 75 000 евро, съответно над 147 000 лева, който е обезпечен с ипотека? – противоречие с определение № 788/03.12.2012г. по д. № 169/2012г. на ВКС и практиката на С. по преюдициални запитвания във връзка с прилагане на Директива 93/1З/Е. от 05.04.1993г., обективирана в решенията по дело С-415/11, дело С -397/11, дело С -92/11, дело С – 618/10, дело С – 137/08.
5. Достатъчно ли е наличието на обективно обстоятелство в спорната клауза, за да приложи съдът изключението по чл. 144, ал. 3 З., или той следва да извърши обстоен анализ относно начина на формиране на едностранно променената лихва, включително наличие на обвързаност и съответствие на увеличения размер на лихвата с увеличението на обективния критерий? – противоречие с решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о.
6. Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем? – противоречие с решение № 106/20.06.2017г. по т. д. № 60152/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТТК, I т. о., решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, I т. о.
Ответникът „Р. /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. А. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на въпросите относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, поддържа, че не са разрешени в противоречие със задължителна практика на ВКС, тъй като в мотивите на постановеното решение съдът се е произнесъл по спорния предмет на делото, като е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е обсъдил тезите на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК.
Относно четвъртия правен въпрос ответникът релевира доводи, че е решен от въззивния съд правилно и в съответствие с императивните правила, предвид размера на отпуснатия ипотечен кредит /180 000 евро/, поради което не са приложими разпоредбите на Закона за потребителският кредит и правилата на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит, но в същото време в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на императивните правни норми и във връзка с възражението на жалбоподателя за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, съдебният състав е проверил съответстват ли уговорените в договора клаузи, свързани с промяна на лихвените проценти за възнаградителната и наказателната лихва на разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка според ответника въззивният съд мотивирано е стигнал до извода, че няма основание за неприлагане на тези клаузи.
Според ответника поставеният от касатора въпрос относно уведомяването на длъжника за обявената предсрочна изискуемост на кредита не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като отговорът му е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело.
Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
След собствен анализ и обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за банков кредит от 05.12.2007г. за предоставяне на кредит в размер на 180 000 евро, от която сума 100 000 евро – за финансиране покупката на недвижим имот, изграден на етап „груб стоеж“ в новострояща се жилищна сграда в [населено място],[жк], [улица], и 80 000 евро – потребителски лимит за ремонт и довършителни работи, със срок за връщане на сумата 25.11.2022г., при уговорено връщане на 180 равни месечни вноски, всяка с размер 1 553,19 евро, дължими на 25-то число на съответния месец, считано от 25.12.2007г. до 25.11.2022г. с дължима приложима годишна лихва съгласно чл. 3.1. и Погасителен план, неразделна част от договора. Съдебният състав е констатирал, че сумата е усвоена от кредитополучателя на 14.12.2007г. чрез захранване на посочена разплащателна сметка на Д. Н., а впоследствие страните са сключили анекси към договора /анекс № 1/24.11.2009г., анекс № 2/12.07.2010г. и анекс № 3/08.07.201г./, с които са установили съществуване на вземане на банката в конкретен размер по отношение на редовната главница и конкретен размер на редовната лихва, променили са размера на анюитетните вноски и крайния срок за връщане на сумите – 10.06.2023г. /с анекс № 1/, 10.06.2024г. /с анекс № 2/ и 10.06.2025г. /с анекс № 3/.
По отношение на възражението на ответника /настоящ касатор/ за неоснователност на иска поради това, че не са му известни Общите условия за делова дейност на Банката, въззивната инстанция е приела, че в отношенията между страните посочените Общи условия не намират приложение, тъй като такива не са предадени на кредитополучателя, но отношенията между кредитополучателя и банката се уреждат от сключените между тях договор за кредит и анекси към него.
По отношение на възражението за нищожност на клаузи от договора за възнаградителни и наказателни лихви поради неравноправност въззивният съд е посочил, че правилата на Закона за потребителския кредит и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит не намират приложение към процесния договор, тъй като кредитът не е потребителски съгласно легалната дефиниция на чл. 2, § 2 б. „в“, уговореният размер 180 000 евро е над посочения в директивата размер от 75 000 евро и над лимита от 147 000 лв., предвиден в чл. 3, ал. 5 З. от 2006г. /отм./ и З. от 2010г., и кредитът е обезпечен с ипотека.
Независимо от това обстоятелство, съдебният състав се е аргументирал защо счита, че приложение към процесния договор за кредит намират разпоредбите на Закона за защита на потребителите – поради това, че З. е приет за транспониране на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори в националното ни законодателство и необходимостта неговите разпоредби да се тълкуват с оглед регламентацията, дадена с посочената директива, и в светлината на правата на потребителите, гарантирани от нея.
Въззивният съд е обсъдил релевираното възражение за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради неравноправност на клаузите, свързани с промяна на лихвените проценти за възнаградителните и наказателните лихви в процесния договор за кредит и сключените анекси № 1/24.11.2009г., № 2/12.07.2010г. и № 3/08.07.2011г. и е направил извод, че условията за изменение на лихвите са индивидуално определени. Приел е, че посоченият в чл. 3.3 от договора и чл. 1 от анекси №№ 1, 2 и 3 механизъм е ясен, въззивникът /ответникът по иска/ е имал ясна и детайлна информация, която му е послужила, за да приеме конкретното увеличение на лихвения процент с трите анекса.
Изводът за действителност на клаузите, свързани с промяна на възнаградителните и наказателните лихви е аргументиран също с обстоятелството, че изменението не е само в посока увеличение, като в анекс № 3/08.07.2011г. е предвидено, че лихвеният процент се намалява. Въззивната инстанция е изложила съображения, че изменението на договора не е едностранно, а е направено съвместно от страните; независимо, че е подготвено от банката, кредитополучателят в качеството му на потребител е направил информиран избор и е изразил съгласието си за приемане на условията и за настъпилата промяна.
Изводът на въззивния съд, че клаузите не са неравноправни, е направен и въз основа на изключението, предвидено в чл. 144, ал. 3 З., предвиждащо че не са неравноправни клаузите, посочени в чл. 143, т. 7 и 10 З., когато цената на услугата е свързана с изменение на борсови индекси. Съдебният състав е приел, че изменението в договорените лихвени нива по договора е осъществено на основание промяна на борсовите индекси съобразно изменението в анексите.
Според въззивната инстанция клаузите за изменение на лихвения процент не могат да се определят като неравноправни и поради това, че не отговарят на изискванията, предвидени в чл. 144, ал. 3 З.. Изменението не е недобросъвестно, защото обективно и въз основа на достъпни информационни носители, прозрачно може да се направи извод, че е наложително изменение на лихвените нива; изменението на лихвения процент е не само в посока увеличение, а и в посока намаление; изменението е въведено със съгласие на кредитополучателя, който е бил уведомен за размера на лихвения процент и се е съгласил с него.
Решаващият съдебен състав е приел, че изменението не е поставено от кредитодателя при господстващо положение и при невъзможност на кредитополучателя да се откаже от договора, а напротив, критериите за постигнатото между страните съгласие са в резултат на обективни фактори, предвидени първоначално в договора, и е предвидена първоначално възможност кредитополучателят да се откаже от договора при условията, предвидени в него /чл. 4.3 от договора/.
Въззивният съд се е аргументирал и с липсата на вреда за кредитополучателя, която да води до намаление на имуществото на потребителя по такъв начин, че да създава неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Изложил е следните съображения: кредитополучателят е получил заетата сума, срещу което по силата на закона на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ и с оглед същността на договора за кредит дължи заплащане на възнаградителна лихва; изменението на обективните фактори, влияещи достъпа до парични средства, води и до обективна необходимост от изменение на ползвания паричен ресурс; посочените обективни критерии от икономическата действителност като промяна стойността на ресурса посредством приетите финансови индекси, доказва обективната необходимост от увеличение на лихвените проценти, което изключва увреждането на потребителя и последният дължи възмездяване по определение на закона /чл. 430, ал. 2 ТЗ/ за предоставения му и ползван в уговорения срок ресурс.
Въззивната инстанция е съобразила направените изменения и уговорки с трите анекса, вкл. с анекс № 3 относно намалението на възнаградителната лихва след 08.07.2011г., предвиденото в чл. 10 от договора за банков кредит неизпълнение на задълженията като предпоставка за предсрочната изискуемост на кредита, отчела е уговорените в чл. 7 от анекс № 3 размер и срок за изпълнение на задължението за връщане на получената сума – на 156 равни месечни вноски всяка по 1766,54 евро, дължима на 10-то число на месеца, считано от 10.07.2012г. до 10.6.2025г., с годишна лихва съгласно чл. 3 от анекс № 3 и погасителен план, неразделна част от договора. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е констатирал, че след отчитане на извършените плащания и анекси усвоената и непогасена главница е в размер на 168 711,55 евро, редовната лихва – в размер на 8 293,55 евро, и наказателната лихва – в размер на 8 536,57 евро, като с оглед извършените плащания до 19.06.2012г. банката е погасявала задълженията по реда на тяхното възникване и с оглед уговореното между страните погасяване.
За да направи извод за основателност на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, решаващият съдебен състав след обсъждане на събраните доказателства /писмени доказателства и заключения на съдебно-счетоводна експертиза/ е приел, че няма доказателства, че задълженията на кредитополучателя са изпълнени, налице е неизпълнение на установените с анекс № 3 задължения за погасяване на вноски за лихви с падежи 10.01.2012г., 10.02.2012г., 10.03.2012г., 10.04.2012г., 10.05.2012г. и 10.06.2012г., поради което е заключил, че са налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Софийски апелативен съд, съобразно разясненията във връзка с приложението на чл. 60 ЗКИ в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и предвиденото в чл. 9.3 от договора за банков кредит изискване за уведомяване на кредитополучателя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и въз основа на представеното по делото изявление от банката и документ за получаване, е приел, че банката е отправила до кредитополучателя изявление за предсрочна изискуемост на кредита чрез пощенски оператор, което е връчено на 05.07.2012г. на Б. Н. – майка на Д. Н.. Направил е извод, че получаването на изявлението е удостоверено на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги, съгласно която разпоредба връчването е редовно, когато е осъществено на пълнолетен член от домакинството на получателя. Съдебният състав се е обосновал с Общите правила, приети на основание посочената правна норма и одобрени от Комисията за регулиране на съобщенията през 2010 г., отчел е полагането на подписи съгласно чл. 5, ал. 1 от получателя и от длъжностното лице служител на пощенския оператор, с които е удостоверено връчването, и се е позовал на практиката на ВКС в решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, І т. о.
Относно наказателната лихва въззивната инстанция е изложила съображения, че неизпълнението на задълженията за заплащане на погасителните вноски в срок, води до възникване на задължение за заплащане на наказателна лихва съгласно чл. 3.10. от договора – 8 пункта над договорната лихва върху неизплатената част от главницата, изменен с анекс № 3 на 10 пункта /чл. 8 от анекса/ наказателна надбавка.
Изводът за неоснователност на възраженията на въззивника /ответник по иска/ относно доклада е аргументиран с конкретното и ясно разпределение от първоинстанционния съд на доказателствената тежест.
Възражението за прекомерност на т. нар. неустойка – наказателна лихва за неизпълнение на задълженията по договора за кредит, е прието за неоснователно по съображения, че уговорката е в съответствие с целта на договора, с нея се предвижда възможност да се санкционира необосновано забавено изпълнение, като по този начин да се стимулира точно изпълнение; уговорената клауза не излиза извън присъщите й функции да възмезди евентуалните вреди от неточното изпълнение на задълженията на кредитополучателя да върне получената от него по договора за кредит сума.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два правни въпроса не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради липса на доклад по чл. 146 ГПК, неправилно установена фактическа обстановка при липса на официални писмени доказателства за размера на претенцията, недостатъци на изготвената справка от банката, неравноправни клаузи, липса на ГПР и необоснованост. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми, и е обсъдила релевираните от страните възражения и доводи.
По отношение на дължимостта на претендираното вземане изводите на въззивната инстанция са изградени не само въз основа на представеното от банката извлечение, но и въз основа на двустранно подписаните от страните договор за банков кредит, анекси, заключения на съдебно-счетоводна експертиза и представените от ответника /настоящ касатор/ доказателства. Заключенията на съдебно-счетоводната експертиза не са изготвени само въз основа на приложеното към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК извлечение от счетоводни книги, но също и въз основа на разплащателната сметка на кредитополучателя – ответник по иска, като вещото лице подробно в табличен вид е представило кога и какви плащания е извършвал кредитополучателят за погасяване на кредита. Ако ответникът по иска е считал, че е извръшвал и други плащания, е следвало да релевира съответните правопогасяващи възражения и да ги докаже със съответните платежни документи.
Посоченият от касатора в т. 3 от изложението процесуалноправен въпрос е свързан с допустимостта на иска, доколкото с исковата молба по реда на чл. 422 ГПК следва да се предявят същите вземания, за които е издадена заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В настоящия случай съдебният състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС при преценката за допустимост на иска, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК. Предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, което следва да съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК. Доколкото предметът на делото по иска по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК е вземането по представения документ – извлечение от счетоводните книги, в което се съдържат данни за неплатените суми по договор за кредит, за който се твърди, че е настъпила предсрочна изискуемост, не може да се игнорира сключеният между страните последващ анекс преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост на кредита. Независимо, че в заявлението са посочени договорът за кредит и първите два анекса, ако последващият трети анекс е сключен преди заявлението и предсрочната изискуемост на кредита и е относим към вземането по заповедта, същият следва да бъде съобразен при постановяване на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК. В този смисъл посочването в исковата молба и на анекс № 3, сключен на 08.07.2011г., не може да обоснове недопустимост на иска.
Ищецът поддържа тезата за настъпила предсрочна изискуемост, както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, така и в исковата молба по един и същ договор за кредит, претендираните суми са едни и същи по отношение на главница, възнаградителни и договорни лихви, посочени са еднакви периоди на възнаградителната и наказателните лихви, поради което се касае до идентичност на заявените по реда на чл. 417, т. 2 и чл. 422, ал. 1 ГПК претенции. Посочването в заявлението по чл. 417 ГПК на автоматична изискуемост на кредита и уточняването в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК на датата на уведомяване на кредитополучателя за предсрочната изискуемост на кредита не обуславят извод за недопустимост на въззивното решение, тъй като не се касае до различни вземания.
Формулираният от касатора в т. 4 от изложението правен въпрос е свързан с твърдението на касатора, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз относно прилагане на Директива 93/13/Е., обективирана в решенията по дело С – 415/11, дело С – 397/11, дело С – 92/11, дело С – 618/10, дело С – 137/08, националният съд следва да има възможност в производството по принудително изпълнение върху недвижими имоти да прецени неравноправния характер на определена договорна клауза. Въпросът по т. 4 от изложението е важен, но както и да се реши, не би променил изходът на спора, тъй като Софийски апелативен съд е обсъдил конкретните договорни клаузи във връзка с договорната и наказателната лихви по отношение на тяхната неравноправност и е приел, че същите не са неравноправни. Независимо, че съдебният състав е приел, че към процесния договор за кредит не намират приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Директива 2008/48/2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит, то преценката относно неравноправността на конкретните договорни клаузи е извършена съобразно разпоредбите на Закона за защита на потребителите, с който са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Посоченият в т. 5 от изложението правен въпрос също не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е важен, но неговият отговор не би променил изходът на спора поради това, че изводът на въззивната инстанция, че спорните клаузи не са неравноправни, е направен въз основа и на други аргументи: клаузите за изменение на лихвите са индивидуално уговорени; изменението не е само в посока на увеличение, но и в посока на намаление; изменението не е поставено от кредитодателя при господстващо положение и при невъзможност на кредитополучателя да се откаже от договора, а напротив, предвидена е първоначално възможност кредитополучателят да се откаже от договора.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по шестия материалноправен въпрос, посочен в т. 6 от изложението към касационната жалба. Въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително посочените от касатора съдебни актове. Въззивният съд е установил наличието на клауза за предсрочна изискуемост на кредита при неизпълнение на задължение при определени условия; констатирал е, че са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и че банката е упражнила това право преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като е уведомила длъжника; волеизявлението на банката е обективирано в писмен документ и съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 ЗКИ. В съответствие с избрания начин на уведомяване, съдебният състав се е съобразил с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги и Общите правила, приети от Комисията за регулиране на съобщенията.
Предвид изложените съображения и липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1943 от 11.08.2017г. по гр. дело № 562/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав.
ОСЪЖДА Д. Н. Н. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2 да заплати на „Р. /България/” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.