6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
гр. София, 10.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2675 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата П. И. В., [населено място], срещу решение № 1727 от 05.07.2018г. по в.гр.д. № 5782/2017г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на решение № от 22.03.2017г. по гр.д. № 17497/2014г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният против ЗД „Лев Инс” АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 40 000 лева до 120 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП реализирано на 05.10.2012г., като са й възложени и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна и неясна въззивна жалба на застрахователя. Същевременно се твърди, че съдът не е направил анализ на доказателствата по делото относно фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилното приложение на принципа на справедливостта при определяне на размера на обезщетението. Посочва се, че пострадалата е получила вследствие на ПТП: 1/ разкъсно – контузна рана на долната челюст, разкъсно – контузна рана на челото и множествено охлузвания по лицето, довели до трайна и решителна промяна на нормалния лицеизраз, с което са причинили обезобразяване, а именно – средна телесна повреда, доказана с влязла в сила присъда; 2/ сътресение на мозъка, водещо до степенна промяна на съзнанието; 3/ счупване на дясната лопатка, причинило затруднение в движението на ръката за 2 – 3 месеца, явяващо се средна телесна повреда; 4/ счупване на ІІ-ІІІ ребра в дясно, довело до трайно затруднение на снагата за повече от 1 месец и представляващо средна телесна повреда; 5/ счупване на Х гръден прешлен, явяващо се средна телесна повреда и водещо до трайно затруднение на движенията за 12 месеца според наказателното производство, съответно 6-8 месеца период на възстановяване, според гражданското производство; 6/ деколман на лявото бедро – джоб от кръв и размачкани тъкани, констатиран като наличен и при прегледи от в.л. четири години след ПТП, като подутина е с размер на портокал, плътна и болезнена; 7/ множество охлузвания и кръвонасядания на гърба, двата крака и двете ръце; 8/ охлузвания и натъртвания на дясната седалищна област и дясното ходило, оказали отрицателно влияние и влошаване състоянието на вроденото изкълчване на двете тазобедрени стави; 9/ доказано отражение върху психиката на пострадалата, а именно – реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията; 10/ псориазис вулгарис – с доказана причинна връзка с процесното ПТП въз основа на заключението на СМЕ и представените медицински документи. Жалбоподателката прави и оплакване, че съдът не е отчел и лимита на отговорност на застрахователя през 2012г., който е бил 1 000 000 лева. Претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответната страна по жалбата и по делото, ЗД „Лев Инс” АД, в представения отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, като по същество намира жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В мотивната част на атакуваното решение въззивният състав се е позовал на влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 1115/2014г. на Районен съд – Казанлък, за да установи механизма на произшествието, противоправното поведение на делинквента Б. М., съставомерните телесни увреждания на пострадалата В. (счупване на дясна лопатка, счупване на 10 гръден прешлен, голямо ракъсно-контузна рана на лицето с оформен груб белег, причинила обезобразяването й и деколман на ляво бедро-джоб от кръв и размачкани тъкани), както и причинната им връзка с произшествието. Извън установените пред наказателния съд вреди ищцата сочи за причинени от произшествието множество охлузвания по цялото тяло, сътресение на мозъка , счупване на ІІ и ІІІ десни ребра, тежък стрес и разстройство в адаптацията и псориазис вулгарис. Проявлението на цитираните е прието за установено категорично от събраните по делото доказателства, а според вещото лице по съдебно – медицинската експертиза всички те са в причинна връзка с произшествието. Въз основа на кредитираното от него заключение на медицинската експертиза съдът е приел за установено, че след инцидента ищцата е хоспитализирана, хирургически обработена е рана на лицето й, а за счупването на лопатката е поставена обездвижваща превръзка. Отчел е факта, че пострадалата се е възстановила от охлузванията и счупванията в рамките на обичайния период от 6 до 8 месеца, като са налице остатъчни явления, изразяващи се в намален обем на движенията на дясната раменна става, трайни загрозяващи белези на лицето, средноголяма подутина в долната част на лявото бедро. След анализ на характера на травмата, липсата на оперативно лечение, протеклият без усложнения възстановителен период, времето и интензитета на търпени болки, сравнително краткия период на затруднение в битовото обслужване на ищцата (около 2 месеца), и наличието на трайни остатъчни явления, както и обстоятелството, че произшествието е само един от възможните фактори за проявилото се при ищцата заболяване „псероазис вулгарис”, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 40 000 лева. При определянето му съдът се е съобразил и с възрастта на ищцата към датата на ПТП – 52 години, икономическите условия в страната към 2012г., както и негативното отражение на травмата върху психиката на пострадалата.
В приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които според касаторката са от значение за изхода на спора: „1.1/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 1.2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане?; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 1.3/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”?; 1.4/ Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива, представлява ли нарушение на принципа на справедливост?; Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 1.5/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброяват уврежданията?; 2.1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата?; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за период 2004г.-2008г.), но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?; 2.2/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 2.3/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 2.4/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; 3/ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 4.1/ Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционния съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие?; 4.2/ Процесуалноправният въпрос за дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания размер и за необходимост от преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него по т.1 на чл. 280 ГПК практика –т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.; 4.3/ Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни, които в отделния случай са релевантни за определянето му?; 5/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 6/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативните емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?” Позовава се на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предложение последно ГПК, като цитира следните актове: решение № 124/11.11.2010г. по т.д.№ 708/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 88/17.06.2014г. по т.д.№ 2974/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 88/09.07.2012г. по т.д.№ 1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 27/15.04.2015г. по т.д.№ 457/2014г. на ІІ т.о на ВКС, решение № 184/08.11.2011г. по т.д.№ 217/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 28/09.04.2014г. по т.д.№ 1948/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д.№ 1154/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г. на ІІ т.о на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т.д.№ 619/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014г. по т.д.№ 2998/2013г. на І т.о. на ВКС, решение № 28/09.04.2014г. по т.д.№ 1948/2013г. на ІІ т.о на ВКС, решение № 157/28.10.2014г. по т.д.№ 3040/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д.№ 1154/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г. на І т.о. на ВКС, решение № 163/04.10.2016г. по т.д.№ 3456/2015г. на І т.о на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д.№ 566/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 111/01.07.2011г. по т.д.№ 676/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 177/27.10.2009г. по т.д.№ 14/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д.№ 1154/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 157/28.10.2014г. по т.д.№ 3040/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г. на І т.о на ВКС, решение № 7/23.01.2015г. по гр.д.№ 4351/2014г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 14/07.02.2014г. по т.д.№ 1130/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 43/04.06.2014г. по т.д.№ 213/2012г. на ІІ т.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване, предвид следното:
Във всички въпроси на касатора, макар и под различни формулировки се поставя въпросът за критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт телесни повреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Голяма част от въпросите представляват твърдения за изгодни за задалата въпроса страна факти, които не съответстват на приетото от въззивната инстанция. Не е налице поддържаната по същество във въпросите: липса на анализ и съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД; отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнориране на съществени такива; невземането предвид на всички увреждания; неизвършването на задълбочено изследване на общите и специфични факти; непосочване и неотчитане в пълнота на задължителните критерии; липса на посочване и анализ, вкл. на конкретните за делото факти, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД; наличие само на формално изброяване на фактите. Ето защо, въпроси от № 1.1. – до № 1.5 вкл., както и въпроси № 3, и от № 4.2. до № 6 вкл. не покриват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация в обжалвана част. Присъждането в съдебните актове на различни по размер обезщетенията за неимуществени вреди се дължи на разликата в конкретните факти, установени по делата, които са от значение за определянето на размера на обезщетението, поради което въпрос № 4.1 също не е обуславящ за изхода на делото и не предпоставя допускането на касационния контрол. Решаващият състав е постановил решението си в пълно съответствие с ПП на ВС № 4/68г., като е съобразил посочените в него критерии, които формират съдържанието на понятието справедливост, извършил е съвкупна преценка на доказателствата и конкретните обстоятелства по делото, поради което въпросите, съдържащи се в изложението, не обуславят наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като съобразяването на задължителната практика на ВКС и липсата на основание за промяната й изключва наличието на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Въпроси от № 2.1 до № 2.4 вкл. от изложението са поставени във връзка със значението на застрахователните лимити при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди и макар да са обусловили изхода на спора, те не могат да предпоставят допускането на решението до касация в обжалваните части, тъй като въпросите са разрешени в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, според която лимитите са индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което имат опосредено значение за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо, по отношение на тези въпроси не е осъществена предпоставката по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като уеднаквяването на практиката от ВКС и липсата на необходимост от промяна на практиката на ВКС сочи и на липса на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика
Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1727 от 05.07.2018г. по в.гр.д. № 5782/2017г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.