1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
гр. София, 05.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2013 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Е. С. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. П. П. срещу решение № 61 от 17.03.2017г. по в. т. дело № 136/2016г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 128 от 07.11.2016г. по т. дело № 56/2016г. на Окръжен съд Добрич, Търговско отделение и Е. С. А. е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], [община] сумата 6 075,74 лв. – направени разноски във въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от Е. С. А. срещу [фирма] осъдителен иск за сумата 60 000 евро, представляваща заплатено капаро по предварителен договор, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 26.11.2014г. до окончателното й заплащане, и ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 6 075,74 лв. – съдебно-деловодни разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното с молба вх. № 3639/16.06.2017г. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е решил делото в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 436/06.02.2015г. по гр. д. № 4792/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 37/22.03.2011г. по гр. д. № 920/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 178/12.11.2010г. по т. д. № 60/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 706/30.12.2010г. по гр. д. № 1769/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., според които съдебни актове договор може да се развали и с исковата молба, както и в противоречие с решение № 203/30.01.2012г. по т. д. № 116/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., съгласно което при даване на подходящ срок за изпълнение и предупреждение за разваляне на договора длъжникът дължи връщане на даденото при отпаднало основание.
Ответникът [фирма], [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. К. К. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като е постановен при спазване на постоянната практика на ВКС. Излага съображения, че представените с касационната жалба решения не касаят идентични или аналогични на настоящия казуси, както е че твърденията на касатора не представляват правен въпрос, а оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Претендира присъждане на направените разноски – заплатено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между тях на 19.07.2010г. предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, собственост на ответното дружество, находящ се в [населено място], представляващ двуетажна жилищна сграда, построена в поземлен имот – дворно място с площ от 600 кв., идентификатор 53120.502.544 за сумата 175 000 евро. Констатирал е, че поетото от купувача задължение е да заплати първа вноска от договорената продажна цена в размер на 60 000 евро с функции на задатък към момента на сключване на предварителния договор, а остатъка от договорената цена в размер на 115 000 евро – в срок до сключване на окончателния договор. Установил е, че първата вноска в размер 60 000 евро е платена при сключване на предварителния договор и че в уговорения срок – 30.12.2011г. страните не са сключили окончателен договор в нотариална форма за прехвърляне на правото на собственост.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, съдебният състав се е аргументирал с липсата на предложено изпълнение на задължението за заплащане на остатъка от продажната цена от страна на купувача по предварителния договор – касатор в настоящото производство. Поради това е приел, че продавачът по договора – ответното дружество не е в забава по отношение на изпълнението на същественото задължение по предварителния договор да сключи окончателен договор, поради което и не са налице предпоставките за едностранно разваляне на договора от страна на купувача с предявяването на иска.
Поради това, че задължението за сключване на бъдещия договор е поето и от двете страни по договора – продавач и купувач, въззивната инстанция е заключила, че всяка страна може да иска сключване на окончателен договор, съответно при неизпълнение да постави в забава насрещната страна. Изложила е съображения, че купувачът следва да предложи изпълнение на своето задължение за заплащане на остатъка от продажната цена съобразно уговорката в договора „в срок до сключване на окончателен договор“, като това изпълнение следва да бъде извършено най-късно едновременно със сключването на договора в нотариална форма или в деня на изповядване на сделката. Доколкото паричните задължения са носими съобразно чл. 68, б. „а“ ЗЗД, купувачът следва да предложи изпълнение на своя кредитор – продавача на адреса на неговото управление.
Според въззивния съд липсата на предложено изпълнение от страна на купувача или изразена готовност за изпълнение от него на поетото задължение за плащане на продажната цена в деня на сключване на договора пред нотариуса представлява забава от негова страна. В този случай той е неизправна страна, поради което не може да развали договора поради неизпълнение на основното задължение на продавача по предварителния договор. Съдебният състав е обсъдил представената по делото нотариална покана от м. ноември 2014г. и е приел, че същата, дори да се приеме за редовно връчена, не съдържа изявление за изпълнение или за готовност за едновременно изпълнение на задължението за плащане на остатъка от продажната цена, поради което не поставя продавача по предварителния договор в забава.
Изложил е съображения, че релевантен момент, към който подлежи на преценка изправността на продавача по отношение на поетите с т. 5, 6 и 7 от договора задължения да не се разпорежда с правото на собственост върху имота, да не го обременява с тежести, да прехвърли имота чист от вещни тежести, да изготви необходимите документи, необходими за сключване на договора в нотариална форма, е моментът на прехвърляне на собствеността. Доколкото продавачът не е поканен и не е поставен в забава по отношение на изпълнението на основното си задължение да сключи окончателен договор, то и преценка за неговата изправност по отношение на тези задължения не може да бъде правена, поради което доказателствата във връзка с установяване на съществуването на необходимите за сключване на договора в нотариална форма документи са неотносими. Изпълнението на поетото с предварителния договор задължение за предаване на владението на имота е прието за ирелевантно към изпълнението на задължението на продавача да сключи окончателен договор за продажба.
Поради това, че страните са обвързани от предварителния договор от 19.07.2010г. и същият не е развален, въззивната инстанция е направила извод, че ответното дружество е получило сумата на правно основание и не дължи връщането й по реда на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК този въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, който според твърдението му е решен в противоречие с практиката на ВКС.
По смисъла на задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Направените в касационната жалба оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и в този смисъл се отнасят до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В.. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответното дружество направените разноски за касационното производство в размер 6 075,74 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 17.03.2017г. по в. т. дело № 736/2016г. на Апелативен съд В., Търговско отделение.
ОСЪЖДА Е. С. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 7, ап. 19 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община], [улица]
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.