О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 756
гр. София, 27.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 692 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР“ ЕАД, представлявано от адв. Г. Х., срещу решение № 194 от 17.10.2017г. по в.т.д. № 316/2017г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 53 от 17.01.2017г. по т.д. № 994/2015г. по описа на Варненски окръжен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от касатора против „ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ“ АД искове с правно основание чл.59, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД и е прекратено производството по делото. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските, ведно с постановеното определение № 898 от 23.03.2017г. и касаторът е осъден да заплати на „ЕНЕРГО-ПРО МРЕЖИ“ АД сумата 140 679,62 лева, представляваща разноски за въззивното производство.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие на материалния закон, както и поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди, че между страните по делото няма сключен договор за пренос и плащане на цялото количество електрическа енергия, пренасяно от електропреносната към електроразпределителната мрежа, и липсва съгласие за извършване на такова плащане. Твърди, че в чл.104, ал.1 ЗЕ са уредени два вида договор за пренос – за преноса на количествата електрическа енергия, постъпили в мрежата, или за преноса на потребени от нея, като претенцията му е за плащане за пренос на цялото количество, постъпило в мрежата на ответника, а претендираната сума е разликата между платената от ответника цена за потребеното количество енергия и цената за пренос на цялото количество енергия, постъпило в мрежата му. Твърди, че ответникът отказва да плати по издадените фактури, оспорва основанието за плащане, отрича да има задължение да плаща разликата между цялото пренесено и постъпило в мрежата му количество и потребеното количество. Излага съображения, че по аргумент от чл.21, ал.1, т.16 ЗЕ договорът за пренос трябва да е писмен, но дори и да не е така, с оглед цената му, за неговото доказване са необходими писмени доказателства. Сочи, че по делото не са представени доказателства за писмено предложение, писмено приемане и писмено сключване на договор и дори и да се приеме, че издадените от ищеца фактури са такова предложение, то те не са приети от ответника. С оглед на това счита за неправилен извода на въззивния съд, че за установяване сключване на договор могат да се ползват и всички документи /протоколи, фактури, кореспонденция/, които отразяват косвено сключването и съдържанието му. Поддържа, че при липса на договор, претенцията му може да се предяви само на извъндоговорно основание. Позовава се на чл.29 от действащите през процесния период Правила за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/ от 2010г., съдържащ правило, кореспондиращо с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване на разпределителното за сметка на преносното дружество Твърди, че първоинстанционният съд не е разгледал претенцията по чл.29 ПТЕЕ, въпреки че в исковата молба и в изрично направеното уточнение в о.с.з. като самостоятелно основание за плащане на претендираната сума е посочен чл.29 от ПТЕЕ от 2010г., а въззивният съд също е отказал да разгледа тази претенция, като по този начин е допуснал процесуално нарушение.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Когато в закон е предвидено, че за определен вид дейност се сключва договор, възможно ли е тази дейност да се извършва и без наличието на договор? При липса на договор по какъв ред трябва да се уредят отношенията между лицето, извършило доставката, и лицето, което я е получило? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 179 от 18.05.2011г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. Когато между страните не е сключен договор, а получателят отказва да приеме и осчетоводи издадени фактури, които връща на доставчика с възражение за недължимост, може ли да се приеме, че договорни отношения възникват директно по силата на закона, ако доставката е извършена в изпълнение на лицензирана дейност или отношенията са извъндоговорни? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, обобщена с решение № 67 от 31.07.2015г. по т.д. № 631/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Когато според съда отношенията между страните са договорни и защитата на ищеца трябва да бъде по чл.79 ЗЗД, а не по чл.59, ал.1 ЗЗД, длъжен ли е съдът да квалифицира иска съгласно приложимото право или следва да приеме правната квалификация, дадена от ищеца и да се произнесе само по тази квалификация, като остави иска без разглеждане, тъй като го счита за недопустим и приема, че ищецът разполага с друг иск за защита на свое нарушено право? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, решение $ 70 от 05.04.2016г. по гр.д. № 5556/2015г. на ВКС, ГК, I г.о.
4. Може ли искът по чл.59 ЗЗД да се остави без разглеждане само на основание, че съгласно нормативен акт отношенията между страните трябва да се уредят с договор, но такъв договор не е представен и не е доказано сключването му? Твърди, че въззивното решение противоречи на трайноустановената практика на ВКС, като сочи решение № 196 от 22.06.2016г. по дело № 956/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 359 от 16.01.2014г. по гр.д .№ 1209/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 71 от 02.02.2010г. по гр.д. № 138/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 398 от 25.05.2010г. по гр.д. № 738/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 494 от 15.06.2010г. по гр.д. № 673/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 593 от 07.10.2010г. по гр.д. № 1484/2009г. на ВКС, IV г.о., решение от 20.02.2012г. по гр.д. № 658/2011г. на ВКС, II г.о., решение от 08.03.2011г. по гр.д. № 127/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение от 23.07.2010г. по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, IV г.о.
5. Когато срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба, съдържаща оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички направени искания, както и искане за произнасяне на въззивния съд по всички заявени искания и когато освен въззивната жалба въззивникът е подал и молба за допълване на първоинстанционното решение, която не е уважена и отказът на първоинстанционния съд да допълни решението не е обжалван, следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба в частта, с която се иска произнасяне по всички направени искания пред първоинстанционния съд или необжалването на решението по чл.250, ал.3 ГПК преклудира разглеждането на оплакванията във въззивната жалба относно непроизнасянето на първоинстанционния съд по претенция, за която е поискано да се допълни първоинстанционното решение? Твърди, че по поставения въпрос въззивният съд , като е приел, че при липса на обжалване на решението по чл.250 ГПК се преклудира възражението за наличието на обективно съединени искове, се е произнесъл в противоречие с решение № 475 от 09.01.2012г. по гр.д. № 1922/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 507 от 16.12.2011г. по гр.д. № 1575/2010г. на ВКС, IV г.о.
Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Когато е издадена лицензия за дейност и са определени цени от административен регулаторен орган, задължително ли е лицензиантът да сключва сделки за осъществяване на дейността или тази дейност може да се извършва и без сделки – само по силата на издадената лицензия? Извършване на лицензионна дейност по отношение на третите лица задължително ли налага сключване на договор и винаги ли отношенията между лицензианта и третите лица са договорни? В тази връзка счита, че въпросите, на които трябва да се даде отговор, са: 1/Може ли само по силата на факта, че преносното предприятие извършва лицензионна дейност, да се приеме, че извършването й винаги предполага сключване на договор между лицензианта и лицата, по отношение на които се осъществява дейността; 2/ Обеднява ли преносното предприятие и обогатява ли се разпределителното предприятие, ако едното по силата на нормативни актове и издадена лицензия пренася електрическа енергия до мрежата на другото, но по договор получава от него плащане само за потребеното количество енергия и обстоятелството, че крайните клиенти не са потребили цялата пренесена енергия, освобождава ли преносното предприятие от задължение да плати за пренос на разликата между пренесеното и потребеното количество; 3/ Ако съгласно чл.29 ПТЕЕ преносното предприятие има право да получи сумата за преноса на цялото количество енергия, на какво основание трябва да се претендира разликата между получената цена за пренос на потребеното и стойността /цената/ за пренос на цялото пренесено до мрежата на разпределителното предприятие количество.
Касаторът излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът „Електроразпределение Север” АД /с предишно наименование „Енерго-Про Мрежи” АД/, представляван от адв. А. Т., оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като формулираните от касатора въпроси не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа, че: по отношение на първия въпрос не е налице произнасяне от въззивния съд; вторият въпрос е общо теоретичен и не е обвързан с конкретните изводи на съда; исковата защита, основана на чл.59 ЗЗД, е изрично поддържана от касатора, а що се отнася до правомощията на въззивната инстанция, във връзка с които е третият въпрос, е налице постоянна тълкувателна практика, като преценката относно това дали въззивната инстанция е упражнила правомощията си съобразно тези постановки касае правилността на обжалваното решение; мотивите на въззивния съд за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД са в съответствие с възприетата в правната теория и практика постановка за субсидиарния характер на този иск; петият въпрос не е обусловил изхода на делото и не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС; по поставения въпрос, във връзка с който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не е налице произнасяне от въззивния съд, нито е обосновано значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач „Национална електрическа компания” ЕАД представя отговор, в който поддържа, че са налице обоснованите с касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е взел предвид изложените от ищеца твърдения в исковата молба и допълнителната искова молба, в първото по делото съдебно заседание, в пледоарията по същество на спора, в писмените бележки и във въззивната жалба, е приел, че се поддържа извъндоговорно основание на вземането. Посочил е, че ищецът поддържа липсата на облигационен договор, респ. извъндоговорен произход на претенцията, като излага твърдение, че между страните липсва писмен договор по смисъла на чл.21, ал.1, т.1 ЗЕ, че не разполага с писмени доказателства като единствено допустимо доказателствено средство за установяване на правоотношения на стойност над 5 000 лева, че при наличие на регулирани цени обезщетението по чл.59 ЗЗД следва да бъде определено въз основа на тях и че на основание чл.29 ПТЕЕ регулираните цени се дължат върху цялото количество измерена пренесена електрическа енергия. С оглед на това въззивният съд е приел, че е предявена осъдителна претенция, съставляваща обезщетение, претендирано по правилата на чл.59 ЗЗД. Посочил е, че във въззивната жалба е направено оплакване, че осъдителната претенция е обоснована и на отделно самостоятелно правно основание – чл.29 ПТЕЕ /в редакцията към релевантния период/, по което липсва произнасяне на съда. Приел е, че тези твърдения представляват оплаквания за непълнота на съдебния акт, по които е налице произнасяне на първоинстанционния съд с решение по реда на чл.250 ГПК, надлежно съобщено на ищеца и влязло в сила като необжалвано. Поради това е счел за преклудирано възражението на ищеца за наличието на обективно съединени главни искове, респ. за непълнота на обжалваното решение.
Въззивният съд е приел за безспорно, че през процесния период /01.09.2012г. – 31.07.2013г./ „НЕК” ЕАД, чийто правоприемник е ищецът, е изпълнявало дейността „пренос на електрическа енергия”, като е било титуляр на лицензия за дейността „пренос на електрическа енергия” № Л-147-04/17.12.2004г., че ответникът „Енерго-Про Мрежи” АД е разпределително предприятие по смисъла на ПТЕЕ, като по силата на издадената му от ДКЕВР лицензия осигурява разпределението на електрическа енергия през собствената си разпределителна мрежа с цел осигуряване на снабдяването на крайните клиенти и че през исковия период „НЕК” ЕАД е предоставял на ответника ежемесечно услугата „пренос на електрическа енергия” през електропреносната мрежа, изразяваща се в транспортиране на енергията до електроразпределителната мрежа /пар.1, т.44 ДР на ЗЕ/. Приел е, че съгласно чл.104, ал.1 ЗЕ ползвателите на съответната мрежа, с изключение на крайните клиенти, уреждат чрез сделка взаимоотношенията с оператора на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа за преноса на количествата електрическа енергия, постъпили в мрежата или потребени от нея, като редът, условията и съотношението в заплащането на цените от ползвателите на съответните мрежи се определят с ПТЕЕ /чл.104, ал.3 ЗЕ/. Позовал се е на чл.11, т.2 от ПТЕЕ /обн. ДВ бр.64/2010г./, предвиждащ, че договорът за пренос през електропреносната мрежа е вид договор на пазара на електрическа енергия, страни по него са преносното предприятие и разпределителните предприятия /чл.13, ал.2/, а престацията има възмезден характер и се заплаща по регулирани цени, определени с Решение на ДКЕВР № Ц-17/28.06.2012г.
Въззивният съд е изложил съображения, че действащото законодателство не предвижда квалифициран начин за обективиране на формата на договора за пренос, като релевантните законови и подзаконови актове не предвиждат писмена форма на договора като условие за неговата действителност.
Въззивния съд е приел за безспорно фактическото и трайно осъществяване на услугата „пренос” в исковия период, вкл. заплащането й според нетното, консумирано и използвано количество, което следва и от лицензионния статут на двете дружества. Счел е, че съвпадащите волеизявления относно транспортиране на енергията, респ. приемането й за разпределение и доставка на крайните получатели, е обективирано в множество писмени доказателства – двустранни протоколи за измерване, фактури и кореспонденция. Взел е предвид, че за периода 01.09.2012г. – 31.07.2013г. ответникът е заплатил цена за пренос за фактурирано количество в размер 4 807 284 920 KWh на стойност 58 931 289,26 лева. Достигнал е до извод, че тези обстоятелства сочат недвусмислено за възникването на възмездно договорно правоотношение за пренос с установено по закон съдържание. С оглед на това е приел, че спорният по настоящото дело въпрос относно това каква е дължимата от електроразпределителното дружество цена за преноса по валидно възникнал облигационен договор, е спор за базата, върху която се начислява регулирана цена – върху пълното количество пренесена енергия или само върху нетното, консумирано количество, който спор има договорен произход и може да бъде релевиран чрез иск, обоснован с договорно основание на дълга – чл.79, ал.1 ЗЗД. Излагайки съображения за субсидиарния характер на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, е достигнал до извод за неговата недопустимост поради наличието на предвидена в закона специална правна възможност за защита на договорно основание.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват касационно обжалване. Първи и четвърти въпроси по начина, по който са формулирани, са предпоставени от възприемане на твърдението на касатора, че не е налице сключен между страните договор и че сключването на такъв не е доказано по делото, противно на приетото от въззивния съд. Даденото от въззивния съд разрешение е обусловено от преценката му, основана на събраните по делото писмени доказателства, за наличие на сключен между страните договор, поради което следва да се приеме, че правните въпроси, които са поставени, не съответстват на мотивите на въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. Втори въпрос също не съответства на мотивите на въззивния съд, тъй като той не е излагал съображения във връзка с приемане или отказ на ответника да приеме и осчетоводи издадени от ищеца фактури и не е приел, че договорното отношение между страните е възникнало директно по силата на закона, а преценката му за наличие на сключен договор е основана на съвкупната преценка на събраните доказателства – двустранни протоколи за измерване, фактури и кореспонденция, като фактът на осъществяване от страните на дейност по пренос, респ. разпределение съобразно предоставен лиценз е посочен като допълнителен мотив. С оглед липсата на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на посочените въпроси.
Третият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с доводите на касатора за задължението на въззивния съд сам да определи правната квалификация на иска съгласно приложимото право. По този въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със сочената задължителна съдебна практика. Въззивният съд е определил правната квалификация на предявения иск, съобразявайки изложените от ищеца в исковата молба, в допълнителната искова молба и в първото заседание по делото твърдения и искания, които са поддържани и във въззивната жалба. Въззивният съд не е променил правната квалификация на иска, поради което посочената от касатора съдебна практика е неотносима. С оглед диспозитивното начало на гражданския процес въззивният съд не може да определи правната квалификация на иска съобразно установените по делото факти и относимите материалноправни норми, а дължи произнасяне по твърденията и исканията, така както са заявени от ищеца.
По петия процесуалноправен въпрос също не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Сочените от касатора решения са неотносими, тъй като касаят хипотезата на допусната очевидна фактическа грешка и необжалване на решение за поправката й и правомощията на въззивния съд при произнасяне по въззивна жалба срещу основното решение. В тази хипотеза, след влизане в сила на решението за поправка на очевидната фактическа грешка, първоинстанционното решение става едно цяло с решението, с което е допусната поправката, и се счита за постановено с поправеното съдържание от деня на постановяването му, а не от деня на поправката. В случая обаче не е налице допусната очевидна фактическа грешка на първоинстанционното решение, а с въззивната жалба е направено оплакване за непълнота на първоинстанционното решение поради липсата на произнасяне по един от предявените искове. При липса на решение за допълване на първоинстанционното решение, въззивният съд не дължи произнасяне по претенцията, по която няма произнасяне от първоинстанционния съд. По настоящото дело, наред с оплакването във въззивната жалба, с отделна молба е поискано допълване на първоинстанционното решение, като постановеното по тази молба решение на първоинстанционния съд, според което не е налице непълнота на решението, не е обжалвано. При липса на подадена въззивна жалба срещу този съдебен акт, въззивният съд не дължи произнасяне по въпроса дали е налице непълнота на първоинстанционното решение поради непроизнасяне по предявен иск.
Въпросите, поставени във връзка със соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Крайният извод на въззивния съд е обоснован с преценката му за наличие на доказателства, установяващи сключването на облигационен договор между страните във връзка с преноса на електрическа енергия, а не със съображения за липса на възможност тази дейност да бъде извършвана и без договор. По същите съображения не съответства на мотивите на въззивния съд и не е релевантен поставеният първи подвъпрос, а останалите два подвъпроса не са обсъждани в обжалваното решение. Поради това по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед липсата на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, е безпредметно да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна необоснованост на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 69 264 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 194 от 17.10.2017г. по т.д. № 316/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР” ЕАД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], бул. „Александър Стамболийски” № 130-132, ет.3, адв. Г. Х., да заплати на „Електроразпределение Север” АД, ЕИК[ЕИК], съдебен адрес: [населено място], ул. „Триадица” № 6, ет.2 сумата 69 264 лева /шестдесет и девет хиляди двеста шестдесет и четири лева/ – разноски за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: