3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр. София, 03.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2677 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Г. С. срещу решение № 205 от 04.07.2018г. по в.т.д. № 303 / 2018г. на Апелативен съд -Пловдив, с което е потвърдено решение № 132, постановено по реда на чл. 422 ГПК на 13.03.2018г. по т.д. № 514/ 2017г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от касаторката иск срещу Н. В. К. за сумата от 25 000 евро, като дължима на основание запис на заповед, издаден на 23.02.2013г.
Касаторката атакува постановеното решение като недопустимо, алтернативно като неправилно, поради и необоснованост, постановяване в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че в хода на делото не се е изяснило категорично наведеното твърдение за плащане на процесната сума от ответника. Поддържа се, че апелативният състав е присъдил разноски, за които не е представен списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по жалбата и по делото, Н. В. К., в писмения си отговор изразява становище за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно сочи доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за настоящото производство, като прилага списък по чл. 80 ГПК за сумата от 2 500 лева, изплатена съгласно договор за правна защита и съдействие от 26.09.2018г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В мотивната част на атакуваното решение въззивният състав е приел, че представеният запис на заповед е издаден на 23.02.2013г. за сумата 25 000 евро, с падеж 30.06.2013г. Като негов издател е посочен Н. В. К.. С писмо, връчено с обратна разписка от 07.02.2017г. записът на заповед е предявен за плащане на издателя. След анализ на записа на заповед от външна страна, апелативният съд е достигнал до извода, че документът, представен със заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ.
За да потвърди постановеното от първоинстанционния съд отхвърлително решение, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника по делото, че вземането по записа на заповед е погасено по давност. Аргументирал се е, че тригодишният давностен срок, в който съгласно чл. 531, ал.1 ТЗ могат да бъдат упражнени исковете по менителничните ефекти, е започнал да тече от падежа на задължението – 30.06.2013г. и съответно е изтекъл на 30.06.2016г. В случая, заявлението за издаване заповед за изпълнение по записа на заповед е подадено на 13.03.2017г., поради което правата по него се явяват упражнени след изтичане на срока на погасителната давност.
Същевременно, съдът е посочил, че не са ангажирани доказателства за установяване на наведеното каузално правоотношение – че от ищцата е бил предоставена на ответника заем в размер на 25 000 евро срещу задължението на ответника да върне сумата до 30.06.2013г., като обезпечение по който заем да е издаден процесният запис на заповед.
В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че мотивите на обжалвания акт противоречат на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 6/2013г. по тълк.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС относно присъдените разноски. Излага, че в постановеното съдебно решение въззивният съд се е произнесъл по съществен материално правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Относно въпроса, касаещ предявяване на запис на заповед и прилагането на чл. 487, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 537 ТЗ се твърди, че решението противоречи на трайната практика на ВКС и на решенията по в.гр.д. № 1063/2013 на ПАС и т.д. № 933/2014г. на САС, които не са представени.
При извършената служебна проверка настоящият състав на ВКС не констатира пороци на въззивното решение, водещи до негова вероятна недопустимост, поради което формално наведеното от касаторката твърдение за наличието й е неоснователно.
Въпросът за предявяване на записа на заповед и за прилагането на чл. 487, ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 537 ТЗ е неотносим към спора, тъй като решаващият състав е приел за начален момент на течението на погасителната давност падежа на вземането, който е на определен ден, а не е свързал неоснователността на иска и течението на погасителната давност с датата на предявяване на менителничния ефект, доколкото последният не е с падеж на предявяване. С оглед на това, единственият формулиран от касаторката въпрос не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Даденото разрешение от апелативния съд относно обуславящия изхода на спора въпрос за течението на погасителната давност при запис на заповед с падеж на определена дата е в пълно съответствие с постановките на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 28.12.2005г. по тълк.д. № 1/ 2004г. на ОСТК на ВКС. С оглед изложеното, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Относно оплакванията на касаторката за неправилност на въззивното решение в частта, касаеща произнасянето по разноските, настоящият състав на ВКС намира, че в тази част жалбата има характер на молба по чл. 248, ал. 1 ГПК. Компетентен да се произнесе по нея е съдът, постановил въззивното решение, а именно – Апелативен съд – Пловдив, на който молбата следва да се изпрати.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 2500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 205 от 04.07.2018г. по в.т.д. № 303 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Ю. Г. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Н. В. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата от 2 500 лева – разноски за настоящото делото.
ИЗПРАЩА делото на Апелативен съд – Пловдив за произнасяне по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, инкорпорирана в касационната жалба на Ю. Г. С. и изложението към нея.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.