О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 353
гр. София, 05.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1918 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. Н. и И. С. М., представлявани от адв. Р., срещу решение № 80 от 20.04.2018г. по в.т.д. № 55/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 730 от 10.11.2017г. по т.д. № 259/2017г. на Варненски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение касаторите са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД сумата 116 203,12 евро, представляваща дължима поради настъпила предсрочна изискуемост главница по договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008г., допълнително споразумение от 25.01.2010г., допълнително споразумение от 25.06.2010г. и допълнително споразумение от 30.06.2010г. за периода 27.02.2012г. – 27.03.20143г., представляващи само част от цялата дължима неплатена главница за посочения период в общ размер от 116 798,73 евро, на основание чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.1, ал.2 вр. чл.18 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 28.02.2017г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД; сумата 28 818,12 евро, представляващи дължими и изискуеми поради настъпила предсрочна изискуемост възнаградителни лихви по същия договор за кредит и допълнителни споразумения за периода 27.02.2014г. – 21.02.2017г., представляващи само част от целите дължими неплатени възнаградителни лихви за периода 27.01.2011г. – 21.02.2017г. в общ размер от 57 851,55 евро, на основание чл.430, ал.2 ТЗ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.1, ал.2, чл.3, ал.1 вр. чл.18 от договора; сумата 2 288,61 евро, представляващи дължимо поради виновно неизпълнение обезщетение за забава /наказателна лихва/ поради просрочване на плащането на анюитетни вноски по същия договор за кредит и допълнителни споразумения за периода 27.02.2014г. – 21.02.2017г., представляващи само част от цялото дължимо обезщетение за забава за периода 27.05.2011г. 0 21.02.2017г. в общ размер от 2 524,08 евро, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, чл.1, ал.2 и чл.3, ал.3 от договора; сумата 17,90 евро, представляващи дължими банкови такси за периода 27.02.2014г. – 21.02.2017г., представляващи само част от всички дължими банкови такси за периода 28.12.2010г. – 21.02.2017г. в общ размер от 442,44 евро, на основание чл.4 вр. чл.10, т.1 от договора и Тарифата за условията, лихвите и таксите и комисионните; сумата от 71,75 евро, представляващи дължими застраховки за периода 26.02.2014г. – 21.02.2017г., представляващи само част от всички дължими застраховки за периода 18.11.2011г. – 21.02.2017г. в общ размер от 353,28 евро, на основание чл.14 от договора; сумата 594 лева, представляващи претърпени вследствие неизпълнението на договора вреди, изразяващи се в извършени от ищеца разноски във връзка с уведомяване на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, формирани от заплатени нотариални такси за изготвяне на нотариални покани, на основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД, както и сумата 21 201,70 лева, представляваща направени разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение и тълкуване на материалния закон, нарушение на съдопроизвоствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд е достигнал до извод за липса на представителна власт на лицето, извършило действия от името на банката, в противоречие с практиката на ВКС по приложение на законовата презумпция на чл.301 ТЗ, като не е съобразил наличието на достатъчно факти за прилагане на тази презумпция. Излагат съображения, че установените по делото факти сочат на безспорния извод, че към датата на образуване на ч.гр.д. № 18940/2011г. на ВРС, инициирано по искане на банката, за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, длъжниците многократно по различен повод и начин са били уведомени от страна на банката по отношение на факта, че отпуснатият им банков кредит е обявен за предсрочно изискуем, но въззивният съд не е разгледал тези факти и твърденията на страните в тяхната съвкупност. Поддържат още, че изграждането на изводи в съответствие с т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е в противоречие на основен принцип на правото и практиката на ВКС по въпроса, тъй като към 2011г., когато банковият кредит е обявен за предсрочно изискуем и са извършени действия за събиране на вземането по него, това тълкувателно решение не е било прието и въззивният съд е следвало да вземе предвид възприетото от правната доктрина и съдебната практика по този въпрос към посочения момент. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, поддържат наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
I. В противоречие с решение № 57 от 07.06.2011г. по т.д. № 463/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 89 от 12.06.2013г. по т.д. № 431/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 57 от 07.06.2011г. по т.д. № 546/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 103 от 25.07.2014г. по т.д. № 2994/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 51 от 20.02.2012г. по гр.д. № 962/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 57 от 11.09.2017г. по т.д .№ 3444/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 103 от 25.07.2014г. по т.д. № 2994/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 118 от 05.07.2011г. по т.д. № 491/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 06.02.2012 по т.д. № 87/2011 на ВКС, ТК, II т.о. са решени въпросите:
1. Прилагането на установената от закона презумпция по чл.301 от ТЗ обусловено ли е от противопоставянето на търговеца на извършените действия без представителна власт, което противопоставяне следва да е извършено веднага след узнаването? Разпоредбата на чл.301 ТЗ цели ли да се прекрати относителна висяща недействителност на договори/правни действия и да се създаде сигурност и стабилност в отношенията между страни по такива договори/действия и с нея отнема ли се възможността на недобросъвестни търговци след продължителен период да се позовават на недействителност на договори/действия, сключени или извършени от тяхно име без представителна власт?
2. С чл.301 ТЗ въведена ли е законова презумпция, че ненадлежно представляваният търговец е потвърдил предприетите от негово име действия, ако веднага след тяхното узнаване не се е противопоставил на извършването им? За да се приложи чл.301 ТЗ, достатъчно ли е да се докаже, че търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат? Потвърждава ли търговецът действията на лице, действало от негово име без представителна власт, ако веднага след тези действия не им се противопостави, предвид и разпоредбата на чл.301 ТЗ?
3. Какво е правното значение на фактически действия, изразяващи се в изпращане на уведомително писмо за обявяване на банков кредит за предсрочно изискуем от лице, което не е имало представителна власт от името на търговеца да извършва подобни уведомления, но след който момент от името на търговеца е започната съдебна процедура за събиране на вземането именно по обявения за предсрочно изискуем банков кредит, за която съдебна процедура от името на търговеца в съдебното производство е упълномощено да го представлява именно лицето, изпратило уведомителното писмо до длъжника, с оглед разпоредбите на чл.301 ТЗ?
4. Принципното становище по приложението на чл.301 ТЗ приложимо ли е и към договорите за банков кредит и посочената законова презумпция предполага ли изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал за действията и се ползва от тях?
5. В хипотезата на чл.301 ТЗ обвързано ли е незабавното противопоставяне от страна на търговеца на извършено без представителна власт действие или извършено такова при превишаване пределите на представителната власт с момента на узнаване на действието? Има ли въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава действието? При обявена предсрочна изискуемост на банков кредит от лице без представителна власт или превишаващо нейните предели, ако впоследствие при образувано заповедно производство в представените към Заявлението за издаване заповед за изпълнение документи е приложено извлечение от счетоводните книги на банката – търговец с отразено обявяването на банковия кредит за предсрочно изискуем и последиците от това обявяване, това представлява ли способ за узнаване за действието и за постигнатия правен резултат с него от страна на търговеца? При възражение от страна на търговец за извършени действия без представителна власт или превишаващи нейните предели, следва ли търговецът да докаже извършеното противопоставяне и че това е направено веднага след узнаването?
II. В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д .№ 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., е решен следният процесуалноправен въпрос: „Трябва ли съдът да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?“ Твърди, че въззивният съд не е взел предвид изложените твърдения и ангажираните доказателства, че лицето, от което изхожда изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разполага с представителна власт и че банката е считала кредита за предсрочно изискуем.
III. В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 95 от 17.06.2013г. по гр.д. № 1387/2012г. на ВКС, ТК, III г.о., е решен следният правен въпрос: „При постановяване на тълкувателно решение от страна на ВКС приетото в него тълкуване действа ли назад във времето или намират приложение общите принципи за действие на закона във времето? Основен принцип ли е, че законът действа занапред, като обратното действие е изключение и трябва да бъде изрично предвидено?“
IV. В противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., е решен следният процесуалноправен въпрос: „Пълно доказване може ли да се осъществи и само при косвени доказателства, стига същите да са установени, достоверни и да са в такава връзка с други обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт?“.
Ответникът „Юробанк България“ АД, представляван от адв. Г. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че: 1/ въпросите по прилагането на чл.301 ТЗ касаят съществото на спора, доколкото са свързани с конкретни данни по делото, а от друга страна, не са разглеждани от въззивния съд и по тях липсват мотиви в решението; 2/ въпросът за задължението на съда да изложи собствени мотивите по възраженията на страните и доказателствата по делото не удовлетворява изискването за правен и касае правилността на решението, а от друга страна, въззивният съд подробно е обсъдил представените писмени доказателства и приетите свидетелки показания и въз основа на съвкупната им преценка е достигнал до решаващите си изводи; 3/ формулираният въпрос по т. III е бланкетен и по него не е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 4/ въпросът по т. IV не обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като, за да бъде даден отговор на въпроса, касационната инстанция следва да разгледа по същество твърдените отделни косвени доказателства, както и да направи преценка в тяхната съвкупност с всички обстоятелства по делото относно главния факт, което е въпрос по правилността на решението. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно установено, че по силата на сключения на 10.03.2008г. между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 32204 кредитополучатателите Г. Н. и И. М. солидарно са се задължили да върнат предоставения им от банката заем в размер на 130 000 евро в срок от 420 месеца; че кредитът е усвоен; че общият размер на извършените по него погашения е 34 186,10 евро, както и че от края на 2010г. ответниците са спрели изпълнението на задълженията, като първата незаплатена вноска е с падеж 27.11.2010г..
Въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на банката, с който е свързано и релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Посочил е, че твърдението на ответниците, поддържано и във въззивната жалба, е че вземането на банката е направено предсрочно изискуемо, считано от 27.01.2011г., за което те са били уведомени още през 2011г. с нарочно писмо, подписано от адв. А. К. Б. – Д., а при условията на евентуалност – че предсрочната изискуемост е настъпила на 24.11.2011г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Посочил е, че процесуалната позиция на банката включва твърдението, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена през 2011г., тъй като визираните в т.18 от ТР № 4/2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за това не са налице, а през 2016г., евентуално – с получаване на препис от исковата молба.
Взел е предвид, че в подаденото от банката на 24.11.2011г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение като основание на вземането е посочен чл.18 от договора за кредит, по силата на който за цялото вземане е настъпила автоматична предсрочна изискуемост поради неплащане на три последователни месечни вноски, а в приложеното извлечение от счетоводните книги на банката изрично е посочено автоматично настъпване на предсрочна изискуемост съгласно договора на 27.01.2011г. поради неплащане на 7 броя погасителни вноски по главницата и 12 броя погасителни вноски по лихвата. Приел е, че дори и да се възприеме тезата на ответниците за инкорпорирано в извлечението признание от страна на банката на неизгоден за нея факт – обявяване на кредита за предсрочно изискуем към 27.01.2011г., фактическият състав на предсрочната изискуемост не е завършен, тъй като, за да е налице обявяване на кредита за предсрочно изискуем от посочения момент, е необходимо и уведомление до длъжниците за обявяване на предсрочната изискуемост. Посочил е, че писмото за обявяване на предсрочна изискуемост, на което се позовават ответниците, е оспорено от банката с твърдението, че не е подписано от адв. А. Б. – Д. и че няма доказателства същата да е имала представителна власт по отношение на банката, както и да е разполагала с правомощието да прави волеизявление от нейно име за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Като е обсъдил събраните по делото доказателства – съдебно-почеркова експертиза и гласни доказателства за установяване унищожаването на оспореното писмо не поради умишлена вина на ответниците, а поради небрежното им поведение, както и за установяване съдържанието на този документ, е приел за неуспешно проведено направеното от банката оспорване на авторството на документа при липса на въведени от тази страна твърдения за наличието на т.нар. „кражба на подписа“. Въззивният съд е приел обаче за основателно възражението на банката, че адв. Б. не е разполагала с правомощие от нейно име да прави волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като с представеното нотариално заверено пълномощно с рег. № 1786/09.06.2011г. същата е била упълномощена с правото да подписва от името на банката и изпраща покани за доброволно изпълнение до длъжници – физически лица, сключили с банката договори за потребителски кредит, докато процесният кредит не е потребителски по смисъла на легалната дефиниция на това понятие в действащия към момента на сключването Закон за потребителския кредит /кредитът е на стойност над 40 000 лева и е обезпечен с ипотека/. Приел е, че предсрочна изискуемост не е настъпила и с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, тъй като с разпореждане от 01.12.2011г. същото е отхвърлено и предвид този изход на заповедното производство волеизявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не е стигнало до длъжниците.
Въззивният съд е приел, че длъжниците са уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита с нотариални покани № 108, том 1, рег. № 2136/2016г. на нотариус Б. В., с рег. № 124 в регистъра на НК и № 70, том 2, рег. № 6859/2016г. на нотариус К. Р. с рег. № 513 в регистъра на НК, връчени по реда на чл.47 ГПК, като по-късно връчената е на 30.09.2016г., и от тази дата кредитът следва да се счита за предсрочно изискуем. Поради това въззивният съд е счел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. Обсъдил е и счел за неоснователно възражението за ненадлежно връчване на нотариалните покани с уведомленията за предсрочна изискуемост на кредита, като е посочил, че в поканите изрично е отбелязано, че адресите и на двамата ответници са посетени 4 пъти през различни интервали от време, лицата не са намерени на адреса и не са намерени лица, които да ги получат вместо тях. Позовал се е на показанията на самите връчители и е приел, че показанията на свидетелите М. и Н. не опровергават изложените в нотариалните покани факти относно официално удостовереното връчване по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
Въззивният съд е приел, че твърдението за установяване с гласни доказателства на факта на съставяне на протоколи от проведените срещи между банката и длъжниците не дерогира формирания правен извод, тъй като съждението, че в тези протоколи се съдържат данни за неизгодни за банката факти е общо и не е свързано с посочване на конкретни дати, факти и произтичащи от тях правни последици.
Въззивният съд е обсъдил и поддържаното възражение за недействителност на клаузите на чл.3, ал.4 и чл.6, ал.3 от договора за банков кредит поради тяхната неравноправност и го е счел за неоснователно. Изложил е съображения, че посочените клаузи съставляват част от договора за кредит, а не са включени в Общи условия, изготвени предварително и едностранно от банката, върху които ответниците не са могли да влияят, както и че кредитополучателката Н. упражнява адвокатска професия и при полагане на дължимата грижа е била в състояние да се запознае подробно с клаузите на договора и прецени тяхната изгодност за себе си и съпруга си. Посочил е още, че договорът е изпълняван до 27.10.2010г. и съгласно чл.293, ал.3 ТЗ в този случай страната не може да се позовава на неговата нищожност, тъй като от поведението й може да се направи извод, че не е оспорвала действителността на изявлението си за встъпване в облигационната връзка. Посочил е, че доколкото в чл.6, ал.3 от договора не е посочено, че изменението на БЛП на банката ще бъде само в посока на увеличаването му, в случая не е налице неравнопоставеност на страните, респ. липсва основанието по чл.143, т.10 ЗЗП, а от друга страна, доколкото кредитът е дългосрочен и за избягване попадането на банката в по-неблагоприятна позиция в резултат на естествените инфлационни процеси, е икономически обосновано рискът от промяната на пазарните условия да бъде понесен от двете страни. Взел е предвид методологията за определяне на БЛП, приложена по делото и налична на интернет страницата на банката и е приел, че независимо от посочената от вещото лице липса на точна формула, в която са включени посочените в методологията компоненти, влияещи на трансферната цена на ресурса и на буферната надбавка, се налага изводът, че тези фактори са обективно съществуващи и не зависят от волята на банката, поради което не е налице хипотеза на уговорена неравноправна клауза, позволяваща на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Приел е, че към процесния случай е приложимо изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП.
Въззивният съд е обсъдил и е счел за неоснователно и оплакването срещу претенциите за извършени разноски за изготвяне и изпращане на нотариални покани и уведомления за действия, а твърдението за недължимост на застраховката на имота за периода от 2011г. до 2017г. е приел за преклудирано.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросите по т.I, свързани с прилагането на чл.301 ТЗ, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. При произнасянето си по направеното от касаторите възражение за изтекла погасителна давност въззивният съд е достигнал до извода си относно момента на настъпване на предсрочна изискуемост на кредита след обсъждане на наведените от страните доводи и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Въз основа на това е приел, че в подаденото от банката на 24.11.2011г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение като основание за изискуемост на вземането е посочена настъпила автоматична предсрочна изискуемост и с оглед отхвърлянето му и липсата на уведомяване на длъжника не е изпълнен фактическия състав на предсрочната изискуемост. Приел е, че изявленията за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, подписани от адв. А. Б. – Д., които по твърдение на касаторите са получени от тях през октомври и ноември 2011г., изхождат от лице, което не е разполагало с правомощие от името на банката да прави волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и с оглед на това е счел, че и към този момент не е била настъпила твърдяната от касаторите предсрочна изискуемост на кредита. Видно е, че изводите на въззивния съд не са обосновани със съображения във връзка с приложението на чл.301 ТЗ, а и такива доводи не са били наведени във въззивното производство.
Процесуалноправният въпрос по т.II се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди оплакванията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с тях. Този въпрос е важен, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по прилагането на чл.236, ал.2 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и произнасяне по доводите и оплакванията на страните във въззивната жалба и отговора, излагайки мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства и отговаряйки на доводите на страните. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не може да обуслови допускане на касационно обжалване, а представлява оплакване за неправилност на решението, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
По отношение на въпроса по т.III също не е изпълнена общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същият не обуславящ изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че ТР № 4/2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС има обратно действие, а в съответствие с чл.130 ЗСВ е разрешил висящия правен спор, съобразявайки даденото с постановеното тълкувателно решение задължително тълкуване на приложимия закон. Не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в посоченото от касаторите решение № 95 от 17.06.2013г. по гр.д. № 1387/2012г. на ВКС, ТК, III г.о. този въпрос не е обсъждан.
Въпросът по т.IV не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл възможността пълно доказване да бъде осъществено само въз основа на косвени доказателства, а изводите на съда относно момента на настъпване на предсрочна изискуемост на кредита са основани на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, въз основа на която е прието за недоказано осъществяването на фактическия състав на предсрочната изискуемост към сочения от касаторите момент. Предвид изложеното този въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора на касаторите не следва да се присъждат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 20.04.2018г. по в.т.д. № 55/2018г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: