10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 26.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2931 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А., Е. Д. Гурцова, всички от [населено място], и [фирма] със седалище и управление в [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Волева срещу решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-118-141 от 27.10.2016г. по гр. дело № 10475/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав и ищците /въззивници в производството пред СГС/ са осъдени да заплатят на ответника /въззиваем/ „Р. /България/“ ЕАД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 020 лв. – направени във въззивното производство разноски. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А., Е. Д. Гурцова и [фирма] срещу „Р. /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни и правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ – платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи, и ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 360 лв. – направени съдебни разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качество на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клузи в договора за кредит? – противоречие с решение по гр. дело № 2754/2015г. на ВКС, ТК, Първо отделение по отношение на А. Г. А. и Е. Д. Гурцова /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/ и противоречие с решение по гр. дело № 9366/2013г. на Районен съд Бургас, потвърдено от Окръжен съд Бургас /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.
2. Подлежи ли на пълно и главно доказване фактът дали действат извън рамките на търговската си дейност физическите лица – съдлъжници по договор за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице, както и функицоналната им свързаност с фирмата, съответно следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест в тази посока и в чия доказателствена тежест е? – поради това, че този процесуалноправен въпрос не е разглеждан до този момент в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, се поддържа допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
3. Задължена ли е банката да предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита независимо от качеството на кредитополучателя и солидарните длъжници – физически и юридически лица?
4. Задължението по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ приложимо ли е при договори за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице и солидарни длъжници — физически лица и следва ли по ясен и разбираем начин да е посочен метода за изчисляване на лихвата, изчерпателно посочване на компонентите, които участват при формирането на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита?
Според касаторите трети и четвърти въпроси са разрешени от въззиния съд в противоречие с решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о.
5. Допустимо ли е лихвен процент по договор за банков кредит да се определя въз основа на непредвидена в договора компонента и при липса на метод за нейното определяне?
6. Участващите компоненти и тяхната срочност при формиране на лихвен процент по договор за банков кредит следва ли да бъдат изрично посочени в договора между страните и допустимо ли е същите да бъдат уточнявани в хода на съдебно производство?
7. При наличие на различна срочност на компонентите формиращи лихва по договор за банков кредит /Юрибор, СРS на България/ следва ли същата да бъде изрично посочена в договора за банков кредит, съгласно изискването на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ?
8. Следва ли да е приложим по договор за банков кредит компонент СDS на България при формиране на лихвения процент при липса на изричното му посочване в договора?
По въпросите от т. 5 до т. 8 от изложението с оглед липсата на съдебна практика по поставения процесуалноправен въпрос се поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Ответникът „Р. /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Н. Н. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия материалноправен въпрос поддържа от една страна, че доводите и твърденията на касаторите са объркани и противоречиви, и от друга страна, въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС и С., като съдебният състав е изследвал и анализирал всички обстоятелства по делото от значение за установяване на качеството „потребител“ на физическите лица – съдлъжници, вкл. връзката им с юридическото лице – кредитополучател.
Относно втория процесуалноправен въпрос ответникът поддържа, че е некоректен и не покрива основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Излага съображения, че отговорът зависи от обстоятелствата по конкретното дело, твърденията и исканията на страните, както и че въпросът относно обхвата на доказването и разпределението на доказателствената тежест и приложението на чл. 153 и чл. 154 ГПК са изяснени в доктрината и практиката.
По отношение на третия и четвъртия правни въпроси ответникът релевира доводи за неотносимост на посочените от касаторите решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., защото касаят договори за банков кредит с потребители и разглеждат приложението на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ не самостоятелно, а в контекста на З.. Излага, че възизвното решение не изключва приложението на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ спрямо кредитополучателите – юридически лица, поради което не е в противоречие с цитираната практика.
Относно останалите въпроси по т. 5 – 8 вкл. ответникът поддържа, че са формулирани некоректно и не покриват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на всички направени в трите съдебни производства разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между „Р. /България/“ ЕАД и [фирма] като кредитополучател и Г. Д. Г., Д. Г. Г., М. Д. А., А. Г. А. и Е. Д. Гурцова като съдлъжници /солидарни длъжници/ е сключен договор за кредит от 29.08.2008г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 600 000 евро, част от която в размер 401 298,92 евро е отпусната за използване за предсрочно погасяване на кредита в други банки, ползвани от съдлъжниците по процесния договор /т. 1.2. от договора/, а останалата част до отпуснатия размер, т. е. 198 701 евро е отпусната с цел използването й от кредитополучателя за инвестиция в търговската му дейност. Съдебният състав е констатирал, че кредитът е усвоен, срокът за издължаване е до 05.09.2023г. и връщането на сумите е обезпечено с ипотека, сключена с нотариален акт от 02.09.2008г.
За да направи извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни, въззивният съд се е аргументирал с неприложимост на разпоредбите на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. спрямо конкретния договор за банков кредит по следните съображения: По отношение на кредитополучателя [фирма] е приел, че е юридическо лице, поради което не е „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ПЗР на З.. Относно петте физически лица съдлъжници е изложил, че мнозинството от тях /Г. Д. Г., Д. Г. Г. и М. Д. А./ са функционално свързани с юридическото лице – кредитополучател, тъй като са съдружници в него и са негови управители, а А. Г. А. е свързан с един от управителите на ЮЛ – М. А.. Във връзка с целевото предназначение на кредита въззивният съд е приел, че 1/3 от отпуснатата сума е предназначена изцяло за търговски цели и инвестиции, а останалите 2/3 от сумата – за предсрочно погасяване на кредити, ползвани от двама от управителите на ЮЛ – Д. Г. Г. и М. Д. А., като страните не са доказали, че сумите се отнасят за лични задължения или за задължения, които не са породени от търговска дейност. Съдебният състав е посочил, че А. Г. А. се е ползвал от кредитите, за чието предсрочно погасяване са отпуснати 2/3 от сумата, но същият е свързано лице с М. А. – управител на ЮЛ – кредитополучател.
Предвид качеството на кредитополучателя /юридическо лице – търговско дружество/, целевото предназначение на кредита /значителна част от кредита е предназначена за инвестиция за търговската дейност на кредитополучателя/, с оглед обстоятелството, че мнозинството от съдлъжниците – физически лица са функционално свързани с ЮЛ – кредитополучател, тъй като са съдружници в ЮЛ и негови управители, както и поради това, че страните физически лица не са доказали, че са действали при договорното си обвързване с банката извън търговското си качество като управители на ЮЛ, нито че са действали извън търговската дейност на самото ЮЛ, т. е. за цели, които не са търговски, съдебният състав е заключил, че разпоредбите на чл. 143, чл. 144 и чл. 146 З. не намират приложение.
По отношение доводите във въззивната жалба за нарушение на разпоредбата на чл. 58, ал. 1 ЗКИ въззивната инстанция с оглед правомощията си по чл. 272 ГПК е препратила към мотивите на решението на СРС и по този начин ги е направила свои собствени. В този смисъл съдебният състав е приел, че в договора за кредит и анексите към него са регламентирани всички съществени условия по кредита, вкл. лихвеният процент, методът на изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита /т. 3.1. и т. 3.3. от договора за банков кредит от 29.08.2008г., чл. 4 от анекс № 1/30.05.2010г. и чл. 2 от анекс № 7/04.09.2012г./, поради което е направил извод, че договорът за банков кредит и посочените два анекса към него отговарят на изискванията, предвидени в чл. 59 ЗКИ.
Първият осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на неоснователно платени лихви, считано от 29.08.2008г. до 11.03.2013г., поради това, че не били договорени, предвид нищожността на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от договора за кредит, е отхвърлен поради отхвърлянето на обуславящия иск по чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З.. Прието е, че страните са договорили изрично размерът на лихвата, нейното изчисляване, компонентите, от които е съставена и в какви срокове е следвало да се погасява при формиране на банковите вноски, а с анексите и споразуменията поотделно е констатирано към момента на тяхното сключване какъв е бил размерът на просрочените вноски и в какъв срок е следвало да се заплащат просрочените суми.
За да направи извод за неоснователност на евентуалната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на надплатените суми за уговорената лихва поради неправилно извършени изчисления на банката, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че вместо по-големите стойности на стойността на банковия ресурс /С./ за сумата 240 551.17 евро, банката е приложила по отношение на образуването на лихвата към договора за кредит по-малките стойности на посочения компонент, определила е дължим размер на лихвата 224 240.43 евро, но е успяла да събере само сумата в размер 95 150,75 евро до датата на първия анекс. В тази насока въззивният съд е кредитирал част от заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, като е изложил аргументи защо не кредитира част от повторната съдебно-счетоводна експертиза, и е направил извод, че няма разместване на имуществени блага, тъй като липсва надплащане.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос „физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качество на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клузи в договора за кредит“ е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 38/23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 84/20.07.2017г. по т. д. № 1934/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., по отношение на [фирма] като кредитополучател и Г. Д. Г., Д. Г. Г. и М. Д. А. като съдлъжници.
Съгласно практиката на С. и постоянната практика на ВКС физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. За да установи качеството „потребител“ на съответното физическо лице, съдът е длъжен да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например участва в неговото управление или има мажоритарно участие в същото. В настоящия случай съдебният състав на СГС е извършил конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“, установил е, че кредитополучателят е юридическо лице – търговско дружество, както и че съдлъжниците Г. Д. Г., Д. Г. Г. и М. Д. А. са действали поради функционалната връзка, която имат с кредитополучателя – съдружници и управители на [фирма].
По отношение на съдлъжниците А. Г. А. и Е. Д. Гурцова обаче съдебният състав е посочил единствено, че А. Г. А. е свързано лице с М. А., която е управител на юридическото лице – кредитополучател, а спрямо Е. Д. Гурцова не е изложил аргументи защо счита, че разпоредбите на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. не намират приложение по отношение на нея. При тези данни въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта по исковете на А. Г. А. и Е. Д. Гурцова на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК за проверка за съответствие, респективно противоречие на посочения първи материалноправен въпрос с постоянната практика на ВКС.
Основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК не е налице, тъй като по въпроса е формирана постоянна практика по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК е неоснователен, тъй като въпросът не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващият съдебен състав не е обсъдил този въпрос в мотивите, нито във въззивната жалба са релевирани оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилно разпределена доказателствена тежест за установяване на факта дали физическите лица – съдлъжници по процесния договор за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице действат извън рамките на търговската си дейност и дали са функционално свързани с юридическото лице – кредитополучател.
Посочените в т. 3 и 4 от изложението материалноправни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на твърдяното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК по отношение на касаторите [фирма], Г. Д. Г., Д. Г. Г. и М. Д. А. поради това, че въззивният съд не е отрекъл задължението на банката по чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ към договор за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице и солидарни длъжници – физически лица, както и поради това, че в цитираните от касаторите решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. въпросите са разгледани в посочените съдебни актове в контекста на преценката на неравноправни клаузи по чл. 143 З..
По отношение на втората част от формулирания в т. 4 от изложението материалноправен въпрос „следва ли по ясен и разбираем начин да е посочен метода за изчисляване на лихвата, изчерпателно посочване на компонентите, които участват при формирането на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита“ настоящият съдебен състав счита, че цитираните от касаторите решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. обосновават наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по отношение на касаторите А. Г. А. и Е. Д. Гурцова. Отговорът на този въпрос е в зависимост от отговора на първия материалноправен въпрос относно посочените касатори.
Формулираните от касаторите правни въпроси от т. 5 до т. 8 вкл. от изложението са относими към преценката за неравноправността на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от договора за банков кредит по чл. 143 З., поради което правилността на извода, че страните са договорили размера на лихвата, нейното изчисляване, компонентите, от които е съставена и в какви срокове е следвало да се погасява при формиране на банковите вноски, зависи от отговора на първия материалноправен въпрос по отношение на касаторите А. Г. А. и Е. Д. Гурцова и евентуално ще бъде проверена в производството по чл. 290 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищците – съдлъжници А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Р. /България/“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД частичен иск за сумата 5 000 евро – платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи, и посочените ищци са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените съдебни разноски за двете инстанционни производства. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер общо 471,16 лв. /всеки по 235,58 лв./. В останалата част въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите [фирма], Г. Д. Г., Д. Г. Г. и М. Д. А. трябва да заплатят на ответника сума в размер общо 680 лв., представляваща направени разноски за настоящото производство, изчислени съразмерно на недопуснатата част от въззивното решение до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № I-118-141 от 27.10.2016г. по гр. дело № 10475/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 118 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от ищците – съдлъжници А. Г. А. и Е. Д. Гурцова срещу „Р. /България/“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 и чл. 144 З. за прогласяване нищожност на т. 3.1. и т. 3.3. от договор за банков кредит от 29.08.2008г. като неравноправни и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 5 000 евро /предявена частично от 90 000 евро/ – платена без основание възнаградителна лихва по договора за периода от 29.08.2008г. до 11.03.2013г. поради нищожност на клаузите на т. 3.1. и т. 3.3. от него, евентуално като недължимо събрана от банката в нарушение на договорните клаузи, и посочените ищци са осъдени да заплатят на ответника „Р. /България/“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 360 лв. – направени съдебни разноски за първоинстанционното производство и сумата 1 020 лв. – направени във въззивното производство разноски.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса в размер общо 471,16 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5540 от 25.07.2017г. по гр. дело № 1600/2017г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в останалата част.
ОСЪЖДА Г. Д. Г. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], Д. Г. Г. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], М. Д. А. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплатят на „Р. /България/“ ЕАД с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Е. 2000, [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер общо 680 лв. /шестстотин и осемдесет лева/ – направени разноски за касационното производство, съразмерно на недопуснатата част от въззивното решение до касационно обжалване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.