5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр. София, 15.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 69 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Р. Д., Е. Р. Д. и Я. Р. Д., представлявани от адв. Е. У., срещу решение № 813 от 05.04.2018г. по в.гр.д. № 4202/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 10.04.2017г. по гр.д. № 8853/2016г. на Софийски градски съд, ГК, I-22 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против ЗАД „Армеец“ АД искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 42 000 лева до 110 000 лева.
Касаторите твърдят, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че определеното от съда обезщетение не е съобразено с действително понесените от тях неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос относно размера на обезщетението за низходящи на лице, починало в резултат на ПТП в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 410 от 20.11.2008г. по н.д. № 392/2008г. на ВКС, II н.о., решение № 410 от 29.10.2008г. по н.д. № 396/2008г. на ВКС, НК, I н.о., решение № 232 от 22.01.2018г. по гр.д. № 60404/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Ответникът ЗАД „Армеец“ оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, поради което е счел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователя – ответник по делото. Посочил е, че по делото е спорно дали обезщетението е определено правилно и дали е налице принос на пострадалия и в каква степен.
Въззивният съд е счел за доказани въз основа на свидетелските показания наличието на нормални и близки отношения между ищците и баща им, починал при процесното ПТП, както и обичайните мъка и болка от безвъзвратната загуба. Приел е за основателно оплакването във въззивната жалба, че ниското обществено положение на ищците и починалия не следва да обосновават по-ниско от присъжданите в подобни случаи обезщетение. Счел е за правилно определени останалите фактори, взети предвид от първоинстанционния съд: възрастта на починалия и неполагането на адекватна грижа от страна на ищците от баща им. В тази връзка е взел предвид, че всеки от ищците има отделно семейство и е водел живот, независим от живота на баща си. С оглед на това и при съобразяване на момента на настъпване на увреждането – през 2015г., въззивният съд е приел за справедливо обезщетение за всеки един от ищците в размер на 70 000 лева. В останалата им част до пълните предявени размери от 110 000 лева въззивният съд е счел исковете за неоснователни с оглед неблагоприятните перспективи за съвместен живот, които са имали ищците и починалият, както и с оглед констатираната липса на грижа на ищците за починалия им баща, който е водел изключително беден и неблагополучен живот на клошар.
Въззивният съд е счел за основателно възражението за съпричиняване от страна на пострадалия, като след обсъждане на заключението на САТЕ и показанията на свидетеля Ю. е приел, че пострадалият е предприел пресичане на необозначено за това място на пътя и в нарушение на чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, г.1 ЗДвП и че поведението му е изненадало водача на МПС, който е бил заблуден, че пешеходецът е спрял и няма да пресича. Взел е предвид, че според показанията на свидетеля И. пострадалият е имал проблеми със зрението и е получавал пенсия за това, което е налагало още по-голямо внимание от него при пресичане на трилентов булевард, бутайки голяма количка с багаж, без наличието на светофар или пешеходна пътека. Съобразявайки поведението на виновния водач и на пострадалия, въззивният съд е възприел определения от първоинстанционния съд принос на пострадалия в размер на 40%.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В изложението си касаторите не са формулирали кой е конкретният материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос, свързан с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента, по този въпрос не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По него е формирана постоянна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 год., както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о. и др. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл.226 КЗ /отм./ вр. §27 ПЗР КЗ /отм./. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 813 от 05.04.2018г. по в.гр.д. № 4202/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 10.04.2017г. по гр.д. № 8853/2016г. на Софийски градски съда, ГК, I-22 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Р. Д., Е. Р. Д. и Я. Р. Д. против ЗАД „Армеец“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 42 000 лева до 110 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: