11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
гр. София, 30.05.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3012 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д. М. С. от [населено място], представляван от адв. И. И. – С., и [фирма], [населено място] срещу решение № 1330 от 12.06.2017г. по гр.д. № 481/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с коeто са потвърдени решение № 4682 от 07.06.2016г. по гр.д. № 8263/2014г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 7 състав и две определения от 10.09.2016г., постановени по реда на чл.248 ГПК, и всеки от касаторите е осъден да заплати на ЗАД [фирма], [населено място] сумата от по 275 лева – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от [фирма], конституирано в производството на основание чл.26, ал.4 и чл.227 ГПК, против ЗАД [фирма] иск с правно основание чл.134, ал.1 ЗЗД вр. чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на сума в размер на 37 000 лева по застрахователна полица № [ЕГН] 0307К6002137659 от 23.05.2013г., ведно със законната лихва върху обезщетението от завеждане на исковата молба в съда, считано от 12.06.2014г. до окончателното му изплащане, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 4 088,95 лева – мораторна лихва за забава върху претендираното обезщетение за периода 12.05.2013г.– 11.06.2014г. включително, по исковата молба на Д. М. С., и всеки от касаторите е осъден да заплати на ответното дружество сумата от по 1 282,60 лева, представляваща разноски за първоинстанционното производство, включително и възнаграждение за един адвокат. С потвърдените първоинстанционни определения са оставени без уважение молба с вх. № 80244/30.06.2016г. на [фирма] и молба с вх. № 89962/01.07.2016г. на Д. М. С. за изменение на първоинстанционното решение в частта относно разноските.
Касаторът Д. М. С. поддържа, че въззивното решение е незаконосъбразно и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил оплакването, съдържащо се във въззивната жалба, за нарушение на императивна правна норма, извършено с първоинстанционното решение, и е извършил нарушение, като не е приложил същата императивна правна норма. Твърди липсата на произнасяне по оспорване на частен документ /предложение – декларация от 2008г./. Счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.266 и чл.269, изр. 2 ГПК, изразяващо се в неангажиране на доказателства от застрахователя след указаната му доказателствена тежест и служебно назначаване от въззивния съд на съдебна – техническа експертиза. Касаторът поддържа, че обжалваното решение не отразява действителното правно положение между страните; липсата на обективност в същото се дължи на непълнота и превратно тълкуване на доказателствата; няма логическа връзка между фактическите констатации на съда, основаващи се на събраните доказателства, и правните изводи, довели до постановяване на съдебния акт. Сочи като необоснована и неподкрепена от събраните в процеса доказателства оценката на съда за причинната връзка между поведението на застрахования и произлязлата от застрахователното събитие вреда. Твърди още, че въззивният съд неправилно е приел наличието на изключващо застрахователната отговорност обстоятелство, позовавайки се на липсата на доказателства за субективния елемент – съзнателно неточно обявяване на преддоговорна информация от застрахования. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните въпроси:
1. Въпрос относно задължението на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните. Твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 222 от 31.07.2014г. по гр.д. № 5394/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2016г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о.;
2. Въпрос относно задължението на въззивния съд да осигури служебно прилагането на закона и да приложи императивна правна норма. Счита, че по този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;
3. Въпрос относно правото и задължението на въззивния съд да назначи съдебна експертиза при липса на искане за допускането й от страната, на която е указана доказателствената тежест за установяване на обстоятелствата, на които основава възраженията си. Поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 255 от 11.07.2011г. по гр.д. № 587/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
4. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? Твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение № 12 от 16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 191 от 25.07.2013г. по гр.д. № 63/2013г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о.;
5. Предположение за наличие и неправомерна употреба на втори ключ или главно и пълно доказване на тези факти са необходимо и достатъчно условие за обосноваване на извод за недобросъвестно поведение на застрахования? Счита, че по този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 207 от 13.01.2017г. по т.д. № 3394/015г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 147 от 06.02.2017г. по т.д. № 2481/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.;
6. При наличието на няколко поредни едногодишни полици за застраховане на имущество, приети от съда за отделни договори, всеки от които със самостоятелно значение и действие, дали отговорите на въпросите по чл.188, ал.2 КЗ /отм./, дадени при сключване на първата полица, следва да се приемат за неразделна част от сключения пет години по – късно, пети по ред, застрахователен договор; дали декларацията по чл.188, ал.2 КЗ /отм./, относима към договор от 2008г., е неразделна част от договор, сключен през 2012г., за който няма изискана и респ. попълнена нова декларация за съществените условия, увеличаващи риска? Поддържа, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № III – 82 – 11 от 30.03.2015г. по гр.д. № 18715/2014г. на Софийски районен съд, потвърдено с решение № 1720 от 26.02.2016г. по в.гр.д. № 6119/2015г. на Софийски градски съд;
7. Какво е значението на съществените въпроси по смисъла на чл.188, ал.2 КЗ /отм./ и необходимо ли е да се поставят при сключване на застрахователен договор? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 173 от 22.12.2013г. по т.д. № 727/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.;
8. Кое обстоятелство е съществено и значително за риска на застрахователя, какви са критериите за това? По този въпрос касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с решение № 102 от 10.02.2012г. по т.д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 15 от 12.04.2012г. по т.д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 211 от 06.12.2012г. по т.д. № 1029/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 32 от 11.08.2014г. по т.д. № 1262/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие с решение № III – 82 – 11 от 30.03.2015г. по гр.д. № 18715/2014г. на Софийски районен съд, потвърдено с решение № 1720 от 26.02.2016г. по в.гр.д. № 6119/2015г. на Софийски градски съд;
9. Възможно ли е влезлият в сила застрахователен договор, по който е заплатена дължимата застрахователна премия, да не осигурява покритие за уговорения застрахователен риск; има ли право застрахователят по имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие, като се позове на факт, който е съществувал преди сключване на застрахователния договор, за чието съществуване е знаел, могъл е и/ или е бил длъжен да го узнае и провери към момента на сключване на договора? Сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК – поради противоречие с решение № 173 от 22.11.2013г. по т.д. № 727/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие с решение № 302 от 04.10.2016г. по в.гр.д. № 382/2016г. на Окръжен съд – Враца, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;
10. Въпрос относно субективния елемент при неточно обявяване на обстоятелства пред застрахователя по имуществена застраховка преди сключване на договора и какви са последиците за застрахования, респ. правата на застрахователя при несъзнателно невярно деклариране. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 173 от 22.11.2013г. по т.д. № 727/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.;
11. Въпрос относно необходимостта при отказ на застрахователя от изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка да се установи и докаже пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования, визирано в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие; застрахователят по имуществена застраховка може ли да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие, ако поведението на застрахования не е рефлектирало неблагоприятно върху проявлението на риска, върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите или върху техния обем? По този въпрос касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК – поради противоречие с решение № 15 от 12.04.2012г. по гр.д. № 454/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 102 от 02.10.2012г. по т.д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 4 от 04.02.2014г. по т.д. № 23/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 173 от 22.11.2013г. по т.д. № 727/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 207 от 13.01.2017г. по т.д. № 3394/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 147 от 06.02.2017г. по т.д. № 2481/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие с решение № III – 82 – 11 от 30.03.2015г. по гр.д. № 18715/2014г. на Софийски районен съд, потвърдено с решение № 1720 от 26.02.2016г. по в.гр.д. № 6119/2015г. на Софийски градски съд;
12. Може ли застрахователят по имуществена застраховка да откаже плащане на застрахователно обезщетение само въз основа на констатирано неточно обявяване броя на ключовете на застрахования автомобил? Поддържа, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № III – 82 – 11 от 30.03.2015г. по гр.д. № 18715/2014г. на Софийски районен съд, потвърдено с решение № 1720 от 26.02.2016г. по в.гр.д. № 6119/2015г. на Софийски градски съд и решение № 1020 от 17.02.2014г. по гр.д. № 16550/2012г. на Софийски градски съд.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че направените от въззивния съд фактически изводи не кореспондират със събраните по делото доказателства и страдат от вътрешно противоречие, а направените от него правни изводи противоречат на закона и задължителната съдебна практика. Твърди още, че допуснатите от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила се изразяват в необсъждане на наведените във въззивната жалба твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, непроизнасяне по направените в хода на първоинстанционното производство оспорвания на документи по делото /предложение – декларация/ и липсата на изводи относно тяхната достоверност /непроизнасяне с нарочен акт относно истинността на оспорения документ/. Сочи, че въззивният съд е въвел собствени твърдения от името на ответника, които последният не е навеждал като доводи в защитната си теза по делото, както и че не е обсъдил в пълнота и цялост всички събрани по делото доказателства. Поддържа, че въззивният съд е приел наличието на невярно деклариране, без да изследва въпроса дали неточното деклариране от застрахования е съзнателно или несъзнателно. Излага и довод за липсата на доказана причинно – следствена връзка между неизпълнение на задължението и настъпилото застрахователно събитие като основание за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд, при постановяване на решението си, в мотивите си да обсъди всички относими и събрани по делото доказателства и наведените от страните доводи? Трябва ли съдът да се произнесе с нарочен акт относно откритото производство по оспорване истинността на документ? Поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1 от 30.01.2015г. по т.д. № 52/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 548 от 06.12.2010г. по гр.д. № 119/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 43 от 04.06.2014г. по т.д. № 213/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.;
2. Представлява ли част от договора за застраховка, валиден за периода 2012г. – 2013г., предложение – декларация за сключване на договор за застраховка, валиден за периода 2008г. – 2009г.? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 224 от 20.07.2015г. по т.д. № 4554/2013г. на ВКС, ТК, I т.о.;
3. Всяко неизпълнение на договорно задължение ли води до изключване отговорността на застрахователя и представлява ли неточното попълване на броя на ключовете в „предложение – декларация“ към договор за застраховка „Каско“ неизпълнение на договора, което е значително, с оглед интереса на застрахователя и дали това отговаря на изискванията да е било предвидено в закон или в застрахователния договор? Счита, че по този въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с решение № 102 от 02.10.2012г. по т.д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.;
4. Обусловено ли е приложението на чл.211, т.2 от КЗ от установяване на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение и настъпването на застрахователното събитие? Съдът служебно ли следи за наличието на причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение и настъпването на застрахователното събитие или това следва да е твърдяно от застрахователя и доказано от него обстоятелство, за да е законосъобразен отказът му за заплащане на обезщетение? Твърди, че изводите на въззивния съд по този въпрос са в противоречие с решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 207 от 13.01.2017г. по т.д. № 3394/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.
Касаторът Д. М. С. изразява становище, че поддържа касационната жалба на [фирма].
Ответникът ЗАД [фирма], [населено място] не представя отговор по касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е констатирал, че между [фирма] /с предишно наименование „И Еф Д. А. лизинг”/, в качеството на лизингодател, и Д. М. С., в качеството на лизингополучател, е сключен договор за финансов лизинг, с който лизингодателят се задължава да придобие и достави на лизингополучателя за използване употребяван автомобил Ауди А 4; в качеството на лизингодател [фирма] е сключвал пет поредни години от 2008г. до 2012г. договор за застраховка на лизинговия автомобил със ЗАД [фирма], като последният е обективиран в комбинирана застрахователна полица за застраховки каско и злополуки; на 05.03.2013г. Д. М. С. се прибрал от чужбина и установил, че процесният автомобил е откраднат от мястото, на което е бил паркиран, за което уведомил лизингодателя и застрахователя. Констатирал е още, че в предложение – декларация за сключване на първия застрахователен договор от 2008г. за оборудване на МПС е посочено изрично наличието на два броя оригинални ключа и два броя дистанционни управления. След като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, решаващият състав е приел за безспорно установено, че лизинговият и застрахователният договор са сключени при наличие само на един контактен ключ, надлежно представен на застрахователя при завеждане на щетата за настъпване на застрахователното събитие. Изложил e съображения, че нова декларация е необходима само при промяна на съществените условия, при които е сключена, и е посочил, че за 2012г. няма изискана и попълнена такава. С оглед на това въззивният съд е приел, че заявлението – декларация от 2008г. е неразделна част от сключения пет години по – късно застрахователен договор, обективиран в полица от 2012г., както и че в същата са декларирани неверни данни по смисъла на чл.14.8 от Общите условия. Счел е същите за съществени, като е изложил съображението, че ако застрахователят е знаел за тях, не би сключил застрахователния договор. Отбелязал е предвиденото в т.14.8 от раздел IV. “Изключени рискове” на Общите условия, че застрахователят не покрива пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, причинена от или вследствие на заблуда на застрахователя чрез предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС или застрахователното събитие и е приел, че отказът от заплащане на обезщетение е обусловен от поведението на застраховащия собственик или негов представител, което следва да е несъвместимо с общото изискване на чл.63 ЗЗД за добросъвестно изпълнение на задълженията по договора и да се намира в причинна връзка с произлязлата от застрахователното събитие вреда. Като е посочил констатацията на вещото лице, според която при наличието на така наречения интелигентен ключ е невъзможно лекият автомобил да бъде въведен в движение на собствен ход без него или с друг ключ, макар и от същата марка автомобил, тъй като всеки ключ е компютърно индивидуално програмиран само за един автомобил, въззивният съд е споделил становището на първата инстанция, че вторият ключ е послужил за кражбата на лекия автомобил. Достигнал е до извода за обоснован отказ на застрахователя да изплати дължимото обезщетение с оглед недобросъвестното поведение на застрахования, изразяващо се във въвеждане на застрахователя в заблуда чрез предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС, за което е приел, че е доказано пълно и главно от застрахователя и се намира в причинна връзка с настъпване на риска и увеличаване на вредите.
За да потвърди постановените по чл.248 ГПК първоинстанционни определения, решаващият състав е изложил съображения, че отговорността за разноски не е свързана с материалноправната легитимация на страните, а с тяхното процесуално поведение. Посочил е, че ищците са задължителни необходими другари, като лизингополучателят е причина за образуване на производството, а лизингодателят се е присъединил и е изразил становище, че поддържа исковете. С оглед на това е споделил извода на първоинстанционния съд, че предвид еднаквото процесуално поведение на ищците отговорността за разноски следва да бъде поделена по равно.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните единадесети и дванадесети въпроси от изложението на касатора Д. М. С. и трети и четвърти въпроси от изложението на касатора [фирма] следва да бъдат уточнени по следния начин: „Всяко неизпълнение на договорно задължение ли води до изключване отговорността на застрахователя или приложението на чл.211, т.2 КЗ /отм./ е обусловено от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, предвидено в Общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от него?“. В останалата им част въпросите се отнасят до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, с оглед на което не може да обосноват допускане на касационно обжалване. Така конкретизиран, въпросът е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. По отношение на същия е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения. По смисъла на цитираното от касатора решение № 102 от 02.10.2012г. по т.д. № 615/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. не всяко неизпълнение на договорно задължение води до изключване отговорността на застрахователя; Необходимо е да не е изпълнено задължение, което е предвидено в закона или договора и което е значително с оглед интереса на застрахователя; Става дума както за значителност на неизпълнението, така и на самото задължение с оглед на неговия вид и характер; Това е такова задължение на застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност. В този смисъл са решение № 207 от 13.01.2017г. по т.д. № 3394/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 04.08.2015г. по т.д. № 440/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 77 от 16.07.2015г. по т.д. № № 1048/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 185 от 05.03.2014г. по т.д. 350/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 49 от 29.07.2013г. по т.д. № 840/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 211 от 06.12.2012г. по т.д. № 1029/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, съгласно които прилагането на чл.211, т.2 КЗ е обусловено от установяването на пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в общите условия към застраховката като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. С оглед на изложеното следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване за проверка за съответствие на въззивното решение с посочената съдебна практика.
Първи въпрос от изложението на касатора Д. С. и първи въпрос от изложението на касатора [фирма] са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, и събраните по делото доказателства. Въпросите са формулирани във връзка с твърдения за необсъждане от въззивния съд на доводи във връзка с липса на основание за изключване на отговорността на застрахователя. Въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на страните във връзка с наличието на предвидено в общите условия основание за изключване на отговорността на застрахователя поради невярно деклариране от застраховане на обстоятелства, относими към риска и интереса на застрахователя, ценейки представената декларация от застрахования за автентичен документ, а несъгласието на касаторите с изводите на съда представлява оплакване за неправилност, по което съдът не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Вторият и петият въпроси, поставени от касатора Д. М. С., представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводстветните правила. Въпросите не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са относими към основанието за неговото касиране по чл.281, т.3 ГПК и по тях съдът ще се произнесе с решението си по съществото на касационната жалба.
Формулираният от касатора Д. С. трети процесуалноправен въпрос е свързан с приетото във въззивната инстанция заключение на СТЕ. Този въпрос не съответства на данните по делото, тъй като експертизата е допусната служебно от въззивния съд, но във връзка с установяване наличието на допълнително монтираната алармена сигнализация на застрахования автомобил, а не във връзка с приетото във въззивното решение основание за отказ да се изплати застрахователно обезщетение. Поради това този въпрос не е обуславящ изхода на спора и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Четвъртият въпрос от изложението на касатора Д. М. С. няма характеристиката на обуславящ правен въпрос по смисъла на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е извършил препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и е изложил собствени мотиви във връзка с твърденията и възраженията на страните и събраните по делото доказателства.
Отговорът на шестия въпрос, поставен от касатора Д. М. С., и на втория въпрос от изложението на касатора [фирма] зависят от установената по делото фактическа обстановка, с оглед на което не обосновават наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по тях съдът ще се произнесе с решението по същество на касационната жалба.
Въпроси седем, осем, девет и десети от изложението на касатора Д. М. С. не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК да са от значение за изхода на делото, тъй като са формулирани общо, не кореспондират с мотивите на обжалваното решение и не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.280, ал.1 КЗ. За да отхвърли иска, въззивният съд се е позовал на конкретна клауза в общите условия към сключения между страните договор за застраховка, предвиждаща правото на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение. Прилагайки тази клауза в смисъла, в който я е възприел, въззивният съд е отхвърлил иска, без да обсъжда значението на съществените въпроси по чл.188, ал.2 КЗ /отм./ за сключването на застрахователния договор и без да се произнася относно обстоятелството, което е съществено и значително за риска на застрахователя.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите Д. М. С. и [фирма] следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 821,78 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1330 от 12.06.2017г. по гр.д. № 481/2017г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
УКАЗВА на Д. М. С. и на [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена от всеки от тях по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационните им жалби съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 821,78 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационните жалби ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: