5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
гр. София, 13.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на втори март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2391 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Р. А. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Д. срещу решение № 1098 от 31.05.2016 г. по в. гр. дело № 318/2016 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5319 от 20.07.2015 г. по гр. дело № 11608/2014 г. на Софийски градски съд само в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. А. Н. иск за заплащане сумата 47 100 евро, представляваща неустойка, уговорена като двоен размер на задатъка, даден по предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен между страните на 28.05.2009 г., за неизпълнение на задължението на ответника да предаде в срок до 31.10.2010 г. владението на недвижимите имоти, предмет на предварителния договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 30.07.2010 г., до окончателното плащане.
Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. А. Н. искове за заплащане на следните суми: сумата от 35 427,30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на главницата от датата на забавата – 31.10.2010 г., до датата на предявяване на исковата молба – 30.07.2010 г.; сумата от 100 000 лв., представляваща част от общата сума от 99 601.17 евро, представляваща цената на твърдяната като неизградена квадратура от 86.31 кв. м. от магазин № 2, предмет на предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен между страните на 28.05.2009 г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС: за приложението на разпоредбите на чл. 20 ЗЗД и прилагането от съда на въведените с тази разпоредба критерии за тълкуване на договорите, при наличие на спор между страните относно смисъла и съдържанието на конкретни уговорки, относно правната същност и последици на уговорените в договора санкции за неизпълнението им. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е предприел такова тълкуване на процесния предварителен договор като по този начин е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и се е отклонил от създадената по реда на чл. 290 ГПК постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 129/12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 157/30.10.2012г. по т. д. № 696/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. П. Н. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Поддържа, че касаторът не е формулирал релевантния правен въпрос, изявленията в касационната жалба се отнасят до спора по същество, а клаузата на чл. 5, ал. 3, предл. 2 от процесния договор е ясна по смисъл и съдържание.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между тях на 28.05.2009 г. предварителен договор за продажба, по силата на който ответникът [фирма] като продавач се е задължил да прехвърли на ищцата Р. А. Н. като купувач правото на собственост върху магазин, апартамент и две парко места в новострояща се жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] „а”, срещу заплащане на продажна цена в общ размер на 235 500 евро. С предварителния договор ответникът по иска е поел и задължението да изгради сградата със свои средства и труд, поради което съдебният състав е приел, че договорът е със смесен характер. Страните са предвидили, че окончателният договор е следвало да се сключи в двуседмичен срок след снабдяване на продавача с акт обр. 15, а срокът за изпълнение на строителството и предаване владението върху имотите е уговорен до 31.10.2010 г. Поради това, че в сключения на 12.02.2010г. окончателен договор не е отразено изявление на купувача, че му е предадено владението върху имотите, както и поради това, че продавачът не е представил доказателства, че е изпълнил това задължение в последващ момент, съдебният състав е заключил, че са налице формалните предпоставки за ангажиране отговорността на продавача за забавено изпълнение на задължението му за предаване на имотите.
За да направи извод за неоснователност на иска за присъждане на неустойка по чл. 92 ЗЗД във връзка с чл. 5, ал. 3, изр. 2 от предварителния договор, въззивната инстанция е обсъдила разпоредбите на чл. 5, ал. 3, изр. 2 във връзка с чл. 5, ал. 2 и ал. 3, изр. 1 от предварителния договор и е приела, че страните не са уговорили неустойка, която да се дължи за забавено изпълнение на задължението по чл. 5, ал. 2 от предварителния договор /за изпълнение на строителството и предаване на владението на имотите до 31.10.2010г./ в претендирания размер, а именно двойния размер на платения задатък по чл. 2. Изложени са и следните аргументи: предпоставка за връщане на задатъка в двоен размер е извънсъдебното разваляне на предварителния договор за продажба, което в случая не се твърди, че е настъпило като факт преди образуване или в хода на исковото производство; след сключването на окончателен договор за продажба не може да се постави въпроса за разваляне на предварителния договор. Предвид неоснователността на главния иск, акцесорния характер на претендираното обезщетение за забавено изпълнение и липсата на покана за изпълнение, въззивният съд е направил извод за неоснователност и на иска за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за претендирания период от време.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и предвидените в нея критерии за тълкуване на разпоредбите на договора е неоснователен. По този въпрос не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с постоянната пракитка на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – освен цитираните и приложени от касатора решения, също решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 40/13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. Създадената съдебна практика е в смисъл, че когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, съдът установява действителната им обща воля чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии – търси се действителната воля, отделните уговорки в договора се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай разпоредбите на чл. 5, ал. 3, изр. 1 и 2 от предварителния договор са точни и ясни и не е налице съмнение относно предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя за заплащане на неустойка съгласно посочените договорни клаузи и връщането на задатъка в двоен размер. При анализа на посочените договорни клаузи и обсъждане на доказателствата въззивният съд не е изменил поетите от страните с договора задължения, нито е приел, че са създадени права, които страните не са уговаряли. Връщането на задатъка в двоен размер заедно с всички изплатени суми /покупко-продажна цена/ може да се претендира при разваляне на договора за покупко-продажба и не е уговорен като неустойка.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не е налице твърдяната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сумата 7 400 лв. – направени разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1098 от 31.05.2016 г. по в. гр. дело № 318/2016 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5319 от 20.07.2015 г. по гр. дело № 11608/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. А. Н. срещу [фирма] иск за заплащане сумата 47 100 евро, представляваща неустойка, уговорена като двоен размер на задатъка, даден по предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен между страните на 28.05.2009 г., за неизпълнение на задължението на ответника да предаде в срок до 31.10.2010 г. владението на недвижимите имоти, предмет на предварителния договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 30.07.2010 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Р. А. Н. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 7 400 лв. /седем хиляди и четиристотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: