2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
гр. София, 24.04.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1983 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /със старо наименование [фирма]/, [населено място], представлявано от адв. З. Д. срещу решение № 228 от 24.01.2017г. по т.д. № 570/2016г. на САС, 5 състав, с което след отмяна на решение от 28.07.2015г. по гр.д. № 1388/2014г. на СГС, ГО, I-16 състав, са отхвърлени предявените от касатора против Е. Ц. В. и Г. М. Ц. искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК за установяване, че Е. Ц. В. и Г. М. Ц. дължат на [фирма] сума в размер на 200 000 лева, ведно със законната лихва от 31.01.2013г. до окончателното изплащане на вземането, предмет на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 3842/2013г. на СРС, 34 състав, и касаторът е осъден да заплати на Е. Ц. В. и Г. М. Ц. по 6 000 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК, а по сметка на ВКС – сумата 4 000 лева, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Поддържа, че представеният запис на заповед, издаден от [фирма] и авалиран от ответниците, има всички необходими законови реквизити, предвидени в чл.535 ТЗ. Поддържа, че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен ако са страна по него, като счита, че в решението си въззивният съд не е разграничил авала от поръчителството. Счита за неправилен и противоречащ на правната природа на авала и извода на въззивния съд за необходимост от предявяване на записа на заповед първо на издателя, за да бъде ангажирана отговорността на авалиста. Сочи още, че въззивният съд не е взел предвид обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на каузално правоотношение, доказана по безспорен начин, както и че срещу издателя са издадени изпълнителни листове и заповедите за изпълнение са влезли в сила, с оглед на което иск по чл.422 ГПК срещу издателя би бил недопустим, без това да рефлектира върху възможността поемателят да реализира правата си спрямо авалистите. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Каква би следвало да бъде последователността при предявяването на записа на заповед на издателя и на авалиста/авалистите?
2. Може ли поемателят да си търси правата срещу авалиста/авалистите, ако не е предявил записа на заповед на издателя? Вземането изискуемо ли е? С оглед самостоятелната и абстрактна природа на авала и неговата необвързаност към правоотношението, което обезпечава, задължението за плащане на авалиста по ценната книга обусловено ли е от поканата за плащане и до издателя?
3. Когато записът на заповед е издаден като обезпечение по каузално правоотношение и по него има издаден изпълнителен лист срещу издателя и влязла в сила заповед за изпълнение, необходимо ли е предявяването на записа на заповед срещу него?
4. Недопустим ли е иск по чл.422 ГПК срещу издател по запис на заповед, по който вече има издаден изпълнителен лист и влязла в сила заповед за изпълнение по същото вземане, но на друго основание?
Касаторът твърди, че материалноправните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 25 от 13.01.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 61 от 30.01.2009г. по гр.д. № 6485/2007г. на ВКС, ГК, IV г.о. и ТР № 1 от 28.12.2005г. по т.д. № 1/2005г. на ОСТК на ВКС, както и в противоречие с практиката на съдилищата – решение № 142 от 29.06.2011г. по в.т.д. № 289/2011г. на ВАС, решение № 215 от 23.07.2014г. по в.т.д. № 103/2014г. на ВАС, решение от 06.12.2013г. по гр.д. № 11216/2012г. на СРС и решение от 22.07.2013г. по в.т.д. № 380/2013г. на ВАС. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като произнасянето по тях ще доведе до отстраняване на непълнотите, неяснотите по конкретните правни норми и до усъвършенстване на правоприлагането.
Ответникът Е. Ц. В. оспорва касационната жалба. Счита, че само първите два въпроса имат отношение към обжалваното въззивно решение, но изложените съображения в подкрепа на предложения от касатора отговор са изцяло погрешни и основани на стара и неприложима съдебна практика, която влиза в противоречие с трайната практика на ВКС. Счита, че по отношение на тези въпроси не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1–т.3 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът Г. М. Ц., представляван от адв. Г. Д., оспорва касационната жалба. Поддържа, че в изложението си касаторът не е формулирал ясно и точно материалноправен или процесуалноправен въпрос, който де е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на съда. Счита още, че представените от него съдебни актове не установяват различно разрешаване от друг съдебен състав на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, служебно е констатирал допуснати от първоинстанционния съд нарушения по прилагане на императивни материалноправни норми, а именно разпоредбата на чл.486, ал.1 и чл.485, ал.1 ТЗ. Приел е за установено, че на 10.09.2007г. в полза на [фирма] е издаден запис на заповед от [фирма] за сума в размер 521 300 лева с падеж на предявяване, което следва да бъде извършено в срок 62 месеца от датата на издаване, както и че записът на заповед е бил джиросан на [фирма] на 22.01.2010г. Посочил е, че са представени доказателства за предявяване през 2012г. на ценната книга за плащане на физическите лица, посочени в нея като поръчители, които факти следва да се субсумират по нормата на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ и чл.485, ал.1 ТЗ. Изложил е съображения, че правната последица от изявлението на авалиста, е че за него се поражда задължение, което по вид, съдържание и предпоставки за принудително осъществяване е функция на обезпеченото вземане, т.е. определя се от него, като авалистът не може да направи възражение, че първо на него е предявена за плащане ценната книга, нито възраженията, които издателят има по каузалната сделка. Приел е, че авалистът следва да се счита отговорен тогава, когато спрямо главния длъжник е възникнало и станало изискуемо вземането по ценната книга, като при ненастъпил падеж авалистът не следва да се счита отговорен.
Въззивният съд, съобразявайки посочения в записа на заповед падеж, е приел, че поемателят е длъжен да предяви ценната книга на главния длъжник – издателя [фирма], за да падежира вземането си. Посочил е, че ценната книга може да бъде предявена за плащане и на авалистите, но само като израз на кредиторовото съдействие за получаване на плащане, тъй като в случая задължението не е носимо, а търсимо, без това предявяване да може да замести липсата на предявяване на главния длъжник с цел падежиране на вземането. С оглед на това при приложение на чл.486, ал.1 и чл.485, ал.1 ТЗ и като е взел предвид липсата на доказателства за предявяване на записа на заповед на издателя, е достигнал до извод за липса на изискуемост на вземането по ценната книга, предмет на предявения иск, поради което е счел исковете за неоснователни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроса се отнасят до необходимостта от предявяване на запис на заповед с падеж на предявяване на издателя като условие за възникване изискуемостта на задължението и на авалиста. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но по тях е формирана постоянна практика на ВКС – определение № 349 от 04.05.2012г. по ч.т.д. № 135/2011г. на ВКС, ТК, II и определение № 45 от 13.01.2014г. по ч.т.д. № 2880/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Съгласно тази практика, предявяването на записа на заповед на длъжника, без значение дали принудително изпълнение кредиторът би предприел първо спрямо него или съвместно с такова и против авалиста или би предприел директно само срещу авалиста, е условие за настъпване на изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Авалистът отговаря, както длъжникът, т.е. и считано от момент на изискуемост на задължението, противопоставим на длъжника, което не би могло да стане по друг начин освен с предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника. С оглед на това е прието, че предявяването на ценната книга на длъжника във всички случаи е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста, а предявяването на ефекта нему единствено би обусловило отговорността му за забава в изпълнение на задължението. При наличие на създадена по поставените въпроси постоянна съдебна практика, която настоящият състав споделя и от която въззивният съд не се е отклонил, не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Последните два правни въпроса, формулирани в изложението, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника Г. М. Ц. следва да се присъдят разноски за настоящото производство, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 6 700 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 228 от 24.01.2017г. по т.д. № 570/2016г. на САС, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. З. Д. да заплати на Г. М. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес] сумата 6 700 лева /шест хиляди и седемстотин лева/ – адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: