7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
гр. София, 26.04.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2023 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. В. И., представляван от адв. Ч. Д., срещу решение № 1299 от 08.06.2017г. по т.д. № 4859/16г. на САС, 3 състав, с което е потвърдено решение № 5169 от 20.06.2016г. по гр.д. № 66616/2015г. на СГС, ГК, I-1 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1 вр. чл.430, ал.1 и 2 ТЗ сумите 143 239,38 лева- главница, договорна лихва в размер на 13 876,50 лева за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г., наказателна лихва в размер на 13 372,28 лева за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г., както и заемни такси в размер на 95 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 26.08.2011г. до окончателното изплащане на сумите, на основание неизпълнение на договор за ипотечен кредит от 28.09.2007г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като едновременно с предявения по реда на чл.422 ГПК иск е предявен и евентуален осъдителен иск за същото вземане при същите страни в същия размер и на същото основание – настъпила предсрочна изискуемост и тъй като не е била внесена в пълен размер дължимата по този иск държавна такса. Твърди, че предявеният евентуален осъдителен иск, предвид факта, че се явява идентичен с предявения установителен иск, е недопустим поради законовата забрана в чл.299 ГПК за разглеждането му като по-късно заведен. Поддържа още, че при обжалване на разпореждането за издаване на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл.419 ГПК СГС е отменил разпореждането за издадената заповед, като е разпоредил обезсилване на изпълнителния лист, и с оглед на това правният интерес от водене на установителен иск не е отпаднал при наличие на заповед за незабавно изпълнение, която не е обезсилена. Предвид изложеното счита за недопустимо в исковото производство по чл.422 ГПК да се преминава от установителен към осъдителен иск. Поддържа, че в едно съдебно решение има две противоречиви взаимно изключващи се решения – влязло в сила решение в частта по главния иск и решение по евентуален осъдителен иск. Твърди още, че въззивното решение в обжалваната му част е и неправилно поради незаконосъобразност на изводите на съда относно направеното искане за обявяване на нищожност на чл.7 от договора за кредит от 28.09.2007г. и чл.9.1 от ОУ. Сочи, че клаузите, даващи възможност банката да изменя едностранно БЛП, рефлектират върху размера на анюитетните вноски и по този начин банката е формирала „изкуствено просрочие“. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Редовна ли е искова молба, по която не е заплатена дължимата държавна такса по предявения осъдителен иск в условията на евентуалност, въпреки че касаторът е възразил с отговора на исковата молба?
2. Допустимо ли е предявяване на осъдителен иск в условията на евентуалност в производството по чл.422 ГПК на същото основание между същите страни и за същия размер на претендираните суми, за които е била издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, продължение на което се явява настоящото произвоство?
3. Допустимо ли е да се разглежда осъдителен иск в условията на евентуалност между същите страни, на същото основание и за същите суми при влязло в сила решение по идентичния главен установителен иск по реда на чл.422 ГПК, с което решение има формирана сила на пресъдено нещо и според което не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането и това вземане на ищеца е отречено? Следва ли съдът да следи служебно и как това обстоятелство кореспондира с чл.299 ГПК?
4. Допустимо ли е в условията на евентуалност в производството по чл.422 ГПК да бъде разглеждан евентуален осъдителен иск, идентичен с този по главния установителен иск, по който заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК не е обезсилена, и този факт представлява ли процесуална пречка за воденето на осъдителен иск в условията на евентуалност?
5. Във връзка с изложените в касационната жалба обстоятелства, налице ли са изключенията, посочени в чл.144 ЗЗП /неправилно посочено ЗПП/ спрямо клаузи от договор за банков кредит? Следва ли потребителят да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може да промени едностранно цената?
6. Следва ли въззивната инстанция да приложи изключението, посочено в чл.144 ЗЗП /неправилно посочено ЗПП/ или следва да тълкува и обоснове приложението на материалния закон съобразно практиката на ВКС, обективирана в решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о.?
7. В случай, че бъде прието, че чл.7 от процесния договор за кредит и чл.9.1. от ОУ на [фирма] са нищожни и съобразно даденото заключение с първоинстанционното решение, че има само една просрочена вноска от 559,50 лева, може ли да се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по предявения осъдителен иск в условията на евентуалност?
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – определение № 147 от 13.03.2017г. по т.д. № 2099/16г. на ВКС, I т.о., решение № 246 от 11.01.2013г. по т.д. № 1278/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 105 от 12.03.2012г. по гр.д. № 512/11г. на ВКС, IV г.о., решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/15г. на ВКС, IV г.о., определение № 223 от 09.05.2016г. по ч.гр.д. № 1783/16г. на ВКС, IV г.о.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че исковете с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, предявени от кредитора в заповедното производство за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, са неоснователни. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че не е доказана твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита. Изложил е съображения, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за това. Приел е, че в случая правото на кредитора не е надлежно упражнено с волеизявление, достигнало до кредитополучателя преди подаване на заявлението, а обективният факт – неплащане на месечни погасителни вноски – не е достатъчен да обоснове изискуемост на вземането.
С оглед извода за неоснователност на предявените главни искове, въззивният съд е приел, че дължи произнасяне по предявените евентуални осъдителни искове. Приел е, че тези искове са процесуално допустими, като е изложил съображения, че при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК за ищеца е налице интерес да претендира вземането си на друго основание – чрез осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422 ГПК. Въззивният съд е приел, че, за разлика от установителното исково производство по чл.422 ГПК, в производство по осъдителен иск исковата молба има характера на уведомление и покана до длъжника за настъпването на предсрочната изискуемост, тъй като препис от нея се връчва на длъжника. Поради това е достигнал до извод, че нарочно волеизявление за отнемане на преимуществото на срока е достигнало до знанието на длъжника чрез предявяване на исковата молба и връчването на препис от нея на ответника.
След обсъждане на събраните по делото доказателства, в това число заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че на 28.09.2007г. между страните е сключен валиден договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 145 000 лева срещу задължението му да заплаща съответни месечни вноски при годишна лихва, уговорена в т.7, в размер на 8,29% и с краен срок за погасяване 360 месеца, считано от датата на първото усвояване на кредита – 12.10.2007г. Приел е за доказано, че кредитът е усвоен, но ответникът не е изпълнил паричното си задължение по договора за заплащане на месечните погасителни вноски, като е преустановил плащането им, считано от 12.05.2010г. – незаплатена вноска по договора в размер на 559,50 лева. С оглед на това е счел за осъществени предпоставките на чл.20.2 от Общите условия към договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като правото на кредитора да се възползва от тази възможност е упражнено с исковата молба, съдържащо такова изрично изявление. По тези съображения е достигнал до извод за основателност на осъдителния иск за главница в размер на 143 239,38 лева, както и за договорна лихва върху неплатените вноски за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г., които съгласно заключението на ССЕ са в размер на 13 876,50 лева, за наказателна лихва за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г. в размер на 13 372,28 лева и за заемни такси в размер на 95 лева.
Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията за нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит поради противоречие на чл.143 – чл.147 ЗЗП и на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. Изложил е съображения, че, за да е нищожна като неравноправна, клауза в договор, сключен с потребител, тя трябва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл.143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144 ЗЗП. Приел е, че процесните договорни клаузи – чл.7 от договора за ипотечен кредит и чл.9.1 от общите условия към него не са индивидуално уговорени, доколкото са част от стандартни, изготвени предварително условия на банката и ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Приел е обаче, че тези клаузи не осъществяват фактическия състав на чл.143, т.9 и т.14 ЗЗП, тъй като ответникът е имал възможност да се запознае с договорните клаузи преди сключването на договора, макар и да не е имал възможност да влияе на съдържанието им, както и поради факта, че в договора за кредит не е предвидено едностранно изменение без основание на предвидените в него характеристики на предоставяната финансова услуга, т.е. изменението е свързано с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Изложил е и съображения за неоснователност на твърденията, че лихвеният процент е променян неправомерно едностранно от банката, като е приел, че според Общите условия в чл.25.3 е уговорено право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателеля по подходящ начин, при наличие на някое от следните условия: При изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI); Въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или върху Банка Д.; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната Банка; Съществена промяна в паричната политика на Централната Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. С оглед на това е приел, че банката правомерно и в съответствие с нормативните си документи е променяла лихвения процент, а ответникът като кредитополучател се е съгласил с тези условия, подписвайки Общите условия.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите четири въпроса са свързани с допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част – в частта по предявения евентуален осъдителен иск. Не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса относно задължението на съда да събере държавна такса в размер на 4% върху цената на предявения осъдителен иск, тъй като въззивният съд е констатирал нередовността на исковата молба, изразяваща е в невнасяне на дължимата по този иск държавна такса, и е събрал държавната такса. Останалите въпроси по начина, по който са формулирани, са предпоставени от твърдението на касатора, че предявените установителни искове и съединените с тях при условията на евентуалност осъдителни искове са с едно и също основание. Това твърдение не съответства на конкретните факти по делото, тъй като осъдителните искове са основани на твърдение за настъпила след подаване на заявлението по чл.417 ГПК предсрочна изискуемост на вземането. Поради това, като е приел, че предявяването на исковете при условията на евентуално съединяване е допустимо, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и от разясненията, дадени в т.11б от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Посочените в изложението решения на ВКС и на съдилищата са неотносими, тъй като са постановени при различни факти, обусловили и различното произнасяне на съдебните състави.
Формулираните от касатора пети и шести въпроси са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд по възражението за неравноправност на клаузи от договора за кредит и общите условия към него и се отнасят до преценката за наличие на изключенията по чл.144 ЗЗП и необходимостта потребителят да получи достатъчно конкретна информация как банката може да промени едностранно цената. Тези въпроси са включени в предмета на делото и за обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По тях е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 205 от 07.11.2016г. по т.д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. и др. Поради това са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с посочената постоянна практика по материалноправния въпрос за прилагане на изключението по чл.143, ал.3, т.1 ЗЗП по отношение на неиндивидуално уговорена в договор за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент. Отговорът на седмия материалноправен въпрос е обусловен от отговора на предходните два въпроса и от конкретните факти по делото, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване, а по него съдът следва да се произнесе с решението си.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3 411,66 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1299 от 08.06.2017г. по т.д. № 4859/16г. на САС, 3 състав.
УКАЗВА на Ю. В. И. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 3 411,66 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: