1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
София, 21.11.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 833 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцитe Д. И. С. лично и в качеството му на баща и законен предствител на Г. Д. И., двамата от [населено място], чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 2201 от 27.10.2017г. по гр. дело № 4681/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 4628 от 22.06.2014г. по гр. дело № 1804/2012г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав е отхвърлено искането на Г. Д. И., действаща чрез нейния баща и законен представител Д. И. С., за присъждане на законна лихва върху сумата от 36 800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, за периода от 07.10.2009г. до 01.03.2012г.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновавност. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в молба вх. № 21375/14.12.2017г. поддържат становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси в противоречие с установената практика на ВКС /Решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о./ и на съдилищата /Решение № 1013/20.06.2012г. по гр. д. №793/2012г. на САС/ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „От кой момент застрахователят, респ. НББАЗ, действащо като представително в условията на европейски съюз /замества чуждия застраховател изцяло и получава всичко платено от чуждия застраховател/, изпада в забава за заплащане обезщетение за вреди и съответно, от кой момент се присъжда обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва?“
2. „Има ли основание за поставяне на НББАЗ в по-различен режим от този, при който са застрахователите, при отговорността му като представително – изцяло заместващо по делото чуждия застраховател?“
3. „Има ли законово основание НББАЗ, като представително да се поставя при различен режим от националните застрахователи относно началния момент на дължимост на лихви; предвид, че последното води до поставяне на чуждестранния застраховател при по – благоприятни условия, допустимо ли е това, тъй като липсва нормативна разпоредба, даваща изрична такава възможност?“
4. „От значение ли е завеждане на претенция пред НББАЗ при действието му като представително бюро, изцяло заместващо европейски застраховател и датата на завеждане на претенцията ли е от значение или завеждането на исковата молба?“
5. „Когато Бюрото действа като представително – замества изцяло чуждия застраховател, а не като компенсационен орган в условията на една обща полица за целия Европейски съюз, отговаря ли така, както би отговарял българският застраховател? Налице ли е основание чуждият застраховател да плаща при по-благоприятни условия от българския, при приложение на българското право, като се отчете и разпоредбата на действащата правна норма – чл. 258, ал. 3 КЗ, която предвижда изплащане на по-високото обезщетение?“
6. „При завеждане на щета пред застраховател, респ. НББАЗ, длъжен ли е увреденият да посочи точен размер на претенцията, предвид липсата на такова законоустановено задължение, видно от разпоредбата на чл. 272 КЗ, в която е въведено изискване за представяне на документи за установяване на обстоятелства във връзка със събитието и размера на вредите?“
Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решението е необосновано, предвид факта, че съдът приема като начална дата на дължимост на лихви датата на получаване на исковата молба от ответника, както и изрично задължение за увреденото лице да заяви точно по размер претенциите си пред застрахователя, без за увредения да е установено такова задължение. Допуснатата грешка при тълкуване и прилагане на правните правни норми и при формиране на вътрешното убеждение на съда е довела до постановяване на необосновано решение. Излагат доводи, че ЗГО е въведена в полза на увредените, поради което не може правните норми да се тълкуват разширително и допълнително да им се придават задължения, каквито законът изрично не предвижда.
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] чрез Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ чрез адв. Б. Н. оспорва касационната жалба и прави възражение за недопустимост на касационната жалба поради необжалваемост на въззивното решение, тъй като делото е търговско и размерът на законната лихва за претендирания период е 9 198,35 лв. Ответникът релевира и доводи за неоснователност на касационната жалба и липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част поради това, че изложените в нея аргументи са относими към случаи на непозволени увреждания от ПТП, по които имуществено отговорен е застрахователят на делинквента, какъвто не е настоящият казус. Поддържа, че посочените от касаторите Решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и Решение № 1013/20.06.2012г. по гр. д. №793/2012г. на САС са неотносими – решението на ВКС е по дело срещу застрахователно дружество, а решението на САС не обосновава предпоставките за допускане на касационно обжалване, предвид измененията на ГПК /ДВ, бр. 86/27.10.2017г./. Излага съображения, че решението е съобразено с практиката на ВКС – Решение № 207/15.01.2016г. по т. д. № 3234/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. по въпроса относно началния момент на дължимост на законна лихва върху размера на присъденото обезщетение.
Касационната жалба е редовна в частта, подадена от Г. Д. И. чрез нейния баща и законен представител Д. И. С. – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Касационната жалба в частта, подадена от Д. И. С. лично, е недопустима поради това, че посоченият касатор не е надлежно легитимиран да обжалва в лично качество въззивното решение в частта, с която е отхвърлено искането на Г. Д. И., действаща чрез нейния баща и законен представител Д. И. С., за присъждане на законна лихва върху сумата от 36 800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, за периода от 07.10.2009г. до 01.03.2012г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд се е позовал на отменителното решение на ВКС и е приел, че ответникът би изпаднал в забава след изтичане на 3-месечен срок от момента, в който ищцата е предявила искане да й бъде заплатено обезщетение за причинените й неимуществени вреди /аргумент от чл. 282, ал. 5 КЗ /отм./ във връзка с чл. 271, ал. 5 и ал. 1 КЗ /отм.//. Предвид адресираното от ищцата искане до СНББАЗ с вх. № 2-8936/22.12.2010г. само за заплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди при настъпване на процесното ПТП, но не и за заплащане на претендираното обезщетение за причинените й имуществени вреди – предмет на настоящото въззивно производство, съдебният състав е направил извод, че исковата претенция за заплащане на законна лихва върху главното парично притезание трябва да бъде уважена от 01.03.2012г. – момента, в който е получен препис от исковата молба, с която се предявява искането за заплащане на обезщетение за причинените от настъпване на процесния деликт имуществени вреди – за паричните вземания, чиято изискуемост е настъпила до този момент, до окончателното заплащане на главното парично притезание. За останалите главни парични задължение с продължително изпълнение законната лихва се дължи от деня, следващ месеца, през който е възникнала изискуемостта на съответната месечна парична вноска – обезщетение в размер на 200 лв. месечно, а конкретният размер на съответната законна лихва върху тези вземания ще бъде определен в изпълнителното производство, в случай че ответникът не заплати изискуемо парично задължение в срока.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в молба вх. № 21375/14.12.2017г. от т. 1 до т. 5 вкл. правни въпроси се отнасят до определяне на началния момент, от който Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ дължи законна лихва върху определеното обезщетение в случай, че действа като представително бюро във връзка с разпоредбата на чл. 282, ал. 5 КЗ /отм./. В този смисъл същите са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 207/2015 от 15.01.2016г. по т. д. № 3234/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 163/04.10.2016г. по т. д. № 3456/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. Факултативният касационен контрол по първото дело е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за произнасяне по въпроса кой е началният момент, от който Националното бюро на автомобилните застрахователи дължи обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва при изплащане на обезщетение, а по второто дело касационният контрол по същия въпрос е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради решаването му в противоречие с решението по т. дело № 3234/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. Съгласно формираната практика на ВКС Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изплаща обезщетение на претърпените от трето лице вреди, както и законната лихва върху сумата след изтичане на определения от закона /КЗ/ срок от деня на подаване на претенцията – в случая това е срокът по чл. 271, ал. 5 КЗ /отм./, към който препраща чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./. Настоящият съдебен състав възприема даденото тълкуване на посочените правни норми, поради което счита доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за неоснователен. Цитираното от касатора решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо, тъй като се отнася до иск, предявен срещу застрахователи, а не срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, предвид наличието на еднозначна трайноустановена практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Поради това позоваването на противоречие с Решение № 1013/20.06.2012г. по гр. д. №793/2012г. на САС е неоснователно.
По отношение на формулирания от касатора в т. 6 от молбата от 14.12.2017г. процесуалноправен въпрос не е изпълнена основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – въпросът е ирелевантен, защото не е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност на въззивния съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване е въведена с разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК /ДВ, бр. 87 от 2017г./. Очевидна неправилност по смисъла на посочената правна норма е налице, когато е допуснато видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен „extra legem”, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на НББАЗ направените от последния разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2201 от 27.10.2017г. по гр. дело № 4681/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 4628 от 22.06.2014г. по гр. дело № 1804/2012г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав е отхвърлено искането на Г. Д. И., действаща чрез нейния баща и законен представител Д. И. С., за присъждане на законна лихва върху сумата от 36 800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, за периода от 07.10.2009г. до 01.03.2012г.
ОСЪЖДА Г. Д. И. с ЕГН [ЕГН], действаща чрез нейния баща и законен представител Д. И. С. с ЕГН [ЕГН], да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], [улица], ет. 2 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ – направени разноски за касационното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба в частта, подадена от Д. И. С. лично срещу решение № 2201 от 27.10.2017г. по гр. дело № 4681/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 4628 от 22.06.2014г. по гр. дело № 1804/2012г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав е отхвърлено искането на Г. Д. И., действаща чрез нейния баща и законен представител Д. И. С., за присъждане на законна лихва върху сумата от 36 800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, за периода от 07.10.2009г. до 01.03.2012г.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от Д. И. С. лично, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС, ТК.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.