5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
гр. София,24.07.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 28 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. М. – Никофорова и насрещна касационна жалба на С. П. Г. срещу решение № 1306 / 08.06.2017г. по в.т.д. № 3879/2015г. на Апелативен съд – София, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, на основание чл.124, ал.1 ГПК, е признато за установено по отношение на Н. И. М. – Н., че С. П. Г. не й дължи сумата от 103 500 лева по запис на заповед от 15.12.2007г.
Касаторът Н. И. М. твърди, че въззивното решение е неправилно и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Иска неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове или връщане на делото за повторно разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. Претендира съдебни разноски за всички инстанции.
Ответната страна по жалбата и ищец по делото, С. П. Г., счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира разноски за настоящото производство, включително и адвокатски хонорар, определен при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 ЗА.
С насрещна касационна жалба С. П. Г. заявява, че обжалваното решение на Апелативен съд – София се явява частично необосновано и незаконосъобразно, поради безспорно доказани непълноти и пороци в процесния запис на заповед. Навежда доводи за извършени процесуални нарушения по докладване на делото. Претендира разноски за настоящото производство, включително и адвокатски хонорар, определен при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 ЗА.
Ответната страна по жалбата и по делото, Н. И. М., счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол по насрещната жалба, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба на Н. М., с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Решаващият състав, на основание чл. т.1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013г., е намерил постановеното от Софийски градски съд решение за неправилно, поради неприлагане от страна на първоинстанционния съд на императивни правни норми. Съдът е приел, че е доказано, посредством СГЕ, СХЕ и СТЕ, относно видимата с просто око поправка на датата на падежа на менителничния ефект в частта за годината, че първоначалното съдържание на последната цифра от годината е „7”, поправена на „8”. Изложени са съображения, че правната уредба на менителничните ефекти е императивна, и при практическа липса на доклад по делото, въззивната инстанция е приела, че независимо от това, че с първоначалната си искова молба ищецът е релевирал само едно възражение срещу съществуването на изпълняемото право – неистинност на записа на заповед, и предвид факта, че делото е разгледано по реда на общия исков ред, а не по реда на търговските спорове, следва да се произнесе по релевираното след първото по делото заседание твърдение за поправка на датата на годината на падежа, видима с просто око. Вещите лица сочат, че не може да се установи кога във времето е извършена поправката на датата, както и дали поправката в датата е извършена със същата по състав химикална паста. Според първата тройна СГЕ, не може да се установи категорично от кого е изписана цифрата „8” в поправената дата „15.01.2008г.” в изследвания запис, но направеното изследване дава основание да се допусне, че тази цифра е изпълнена от друго лице, а не от ищеца по отрицателния установителен иск, който е написал останалия ръкописен текст в ефекта. Съдът е направил извод, че е невъзможно поправката в годината на падежа да е извършена от ищеца – издател след предаването на записа на заповед на ответника, доколкото последният го е държал през цялото време след това предаване. Допълнително е аргументирано, че ако поправката е извършена преди предаването на записа на заповед, ремитентът – ответник не би приел безспорно компрометиран относно доказателствената му стойност документ с оглед явната поправка в частта му за датата на падежа. Доколкото по делото не се установява категорично поправката на датата на падежа да е извършена от ищеца – издател (доказателствената тежест, за което установяване е на ответника, тъй като той се ползва от ефекта), е прието за недоказано обстоятелството, че ищецът е поправил датата на падежа на записа на заповед. С оглед на това е изведено, че поправката на годината в датата на падежа е извършена без знанието на ищеца – издател, съответно и без съгласието на същия да се задължи по менителничен ефект с дата на падеж 15.01.2008г. Предвид горното, апелативният съд е приел, че ищецът не се е задължил по процесния запис на заповед, като такъв с падеж на определена дата – поправената такава на 15.01.2008г., а първоначално вписаният, преди поправката, падеж – 15.01.2007г., като предхождащ обективираната в ефекта и неоспорена дата на издаването му, е правно и фактически обективно невъзможен, поради което процесният запис на заповед не съдържа валидно посочен (определен) падеж. Ето защо, е прието, че съобразно разпоредбата на чл.536, ал.2 вр. ал.1 ТЗ, записът на заповед, в който не е посочен падеж, се смята платим на предявяване. С оглед на това, е посочено, че предявяването е от значение за съществуването на изпълняемото право, обективирано и инкорпорирано в издадения с падеж на предявяване менителничен ефект, което именно е предмет на установяване по делото. Такова предявяване на ефекта на издателя му – ищец не само не се установява, но дори и не се твърди от ответника по делото, поради което отрицателният установителен иск е основателен. Изложени са съображения, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист по запис на заповед с падеж на предявяване, дори към нея да е приложен същия, не замества предявяването му, тъй като произнасянето по молбата става в закрито заседание, а освен това длъжникът би бил лишен от възможност да изпълни доброволно. За пълнота на изложението апелативният съд е посочил, че с оглед конкретните обстоятелства по делото, са изцяло ирелевантни за основателността или неоснователността на предявения иск обстоятелствата относно източниците и конкретните начини за снабдяването на ответника с парични средства, с оглед евентуалното им представяне на ищцата в заем, обезпечен с процесния запис на заповед.
По касационна жалба на Н. И. М.:
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, като значими за изхода на спора и обусловили правните изводи на съда: „1/ Какво е действието на неизпълнено задължение за предявяване за плащане на редовен /действителен/ запис за заповед – води до несъществуване на менителничните задължения по него и/или преклудира възможността за снабдяване с изпълнителен лист по реда на чл. 237, б „а” ГПК /отм./?; 2/ В хипотезата на чл.514, ал.1 ТЗ приносителят на редовен /действителен/ запис на заповед губи ли материалните си права и срещу платеца, който при записа на заповед се явява пряк длъжник –издател?; 3/ Какво точно е установителното действие на решението, с което съдът уважава отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, аналогичен на иска по чл. 254 ГПК /отм./ – установява липсата на самото менителнично задължение или установява липсата на задължението, за което е издаден изпълнителен лист въз основа на непредявен редовен запис на заповед, в който е поето това задължение?; 4/ Следва ли съдът да вземе предвид изискуемостта на вземането по изпълнителния лист, издаден по запис на заповед, настъпила към датата на постановяване на решението си по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който са предявени възражения срещу това вземане?; 5/ Преклудира ли се възможността на ищеца да въвежда други фактически възражения, на които основава иска си след първото по делото заседание, които не са нови по смисъла на чл.147 ГПК?; 6/ Длъжен ли е съдът да формира вътрешното убеждение след едновременно и поотделно обсъждане на всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства?”; Касаторът се позовава на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК, като цитира следната съдебна практика: ТР № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, решение № 1/01.03.2010 по т.д. № 520/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 25/13.01.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на І т.о. на ВКС, определение № 78/13.11.2008 г. по т.д. № 522/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС, определение № 880/17.11.2016 г. по т.д. № 1051/2016 г. на І т.о. на ВКС, решение № 49/12.03.2015 г. по гр.д. № 5062/2014 г. на І г.о. на ВКС и решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ІV г.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първи и трети въпрос, свързани с предмета на делото по отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издаден изпълнителен лист по чл.237 ГПК (отм.), не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл относно несъществуването на изпълняемо право по записа на заповед, предвид липсата на предявяване на ценна книга с падеж на предявяване.
По отношение на втория въпрос също не е осъществено общото основание за допускане на решението до касация, доколкото разпоредбата на чл.514, ал.1 ТЗ не е обусловила решаващите изводи на съда, които се основават на ненастъпил падеж на предявяване по записа на заповед, с оглед непредявяването му.
Четвъртият въпрос не може да обоснове допускането на касационното обжалване, предвид на това, че отговорът му е предпоставен от възприемане на съдържащото се във въпроса твърдение за настъпила изискуемост на вземането по записа на заповед, противно на приетото от въззивната инстанция в атакуваното решение.
По отношение на въпрос № 5 отново не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросът е зададен общо и не обхваща спецификите на предмета на делото – отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане, инкорпорирано в документ – ценна книга на предявяване, съдържащ поправка в съдържанието си.
Въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, поради което последният въпрос също не обуславя допускането на решението до касация.
При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни критерии.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Н. М..
По насрещна касационна жалба на С. П. Г.:
С оглед недопускането на касационна жалба на Н. И. М. до разглеждане и предвид разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК, не следва да бъде извършена преценка за допускане на касационния контрол на въззивното решение, предмет на подадената от ищеца С. П. Г. насрещна касационна жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане.
Въпреки изхода на делото, на пълномощника на С. Г., адв. Я. не може да се присъди възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 вр. ал.2 ЗА, тъй като видно от пълномощните по същия, процесуалното представителство не е осъществено при условията на цитираната разпоредба. Не се установява Г. да е извършила разноски за настоящото производство, поради което такива не могат да й бъдат присъдени.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1847/26.07.2017г. по в.т.д. № 2587/2017г. на Апелативен съд – София по жалбата на Н. М..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от С. П. Г. насрещна касационна жалба срещу решение № 1847/26.07.2017г. по в.т.д. № 2587/2017г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.