1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
гр. София, 26.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2669 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт В. П. Г. срещу решение № 1747 от 17.07.2017г. по в. гр. дело № 6141/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение от 21.09.2016г. по гр. дело № 69/2015г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение и [фирма] е осъдено да заплати на ищцата Д. Х. К. /въззиваем във въззивното производство/ сума в размер 3 000 лв., представляваща направени по делото разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 10.09.2010г., и ексцес от същото поради проявени две нови заболявания, ведно със законната лихва, считано от 10.09.2013г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер 5 000 лв. – платено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, а по сметка на Врачански окръжен съд държавна такса в размер 1 600 лв. и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК:
1. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо и кои не кредитира? – противоречие с решение № 553/27.06.2013г. по гр. д. № 196/2012г. на ВКС, решение № 142/20.06.2017г. по гр. д. № 3673/2016г. на ВКС, решение № 508/18.06.2010г. по гр. д. № 1411/2009г. на ВКС и т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975г.
2. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице в зависимост от това дали страната изрично е оспорила или не същото? – противоречие с решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г.
3. Следва ли съдът да установи по безспорен начин началния момент на всяко едно отделно заболяване на ищцата, когато има твърдение, че всяко едно от тези заболявания представлява ексцес и във връзка с него се търси изплащане на обезщетение за вреди от ексцес? – противоречие с решение № 449/26.10.2011г. по гр. д. № 1629/2010г. на ВКС.
Ответницата Д. Х. К. от [населено място], област Враца чрез процесуален представител адв. Рая С. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че въззивният съд е обсъдил всички събрани писмени и гласни доказателства и заключения на съдебномедицински експертизи, изложил е мотиви защо възприема заключенията на вещите лица и е установил началния момент на хипофизния аденом и фиброкистозните образувания. Ответницата претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът Н. Т. Н. от [населено място], област Враца чрез процесуален представител адв. П. К. не оспорва касационната жалба и поддържа становище за нейната основателност и неправилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че с влязла в сила присъда по НОХД № 183/2011г. по описа на Оряховски районен съд евентуалният ответник Н. Н. е признат за виновен и осъден за това, че на 10.09.2010г. по непредпазливост, в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2,24 промила, е причинил на ищцата Д. К. комплексна телесна повреда, изразяваща се в счупване на шест ребра – състояние, довело до трайно затруднение на движенията на снагата и десностранен хемопневмоторакс и подкожен емфизем в дясната половина на гръдната кухина, изразяващо се в разстройство на здравето, временно опасно за живота. Въз основа на мотивите на присъдата съдебният състав е установил, че Н. първо е блъснал с отворената лява врата на автомобила си К., която паднала на земята и оттегляйки се назад, преминал с предна лява гума на автомобила през крака и гръдния кош на лежащата на земята жена, след което напуснал местопроизшествието. С присъдата е уважен частично предявеният от пострадалата граждански иск, като Н. Н. е осъден да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв.
Въззивната инстанция е приела, че към датата на ПТП между собственика на автомобила, управляван от Н. Н., и [фирма] е съществувало валидно възникнало застрахователно правоотношение за риска „гражданска отговорност“.
След обсъждане на свидетелските показания, заключенията на вещи лица д-р Д. Д. – невролог, д-р К. К. – специалист по вътрешни болести и ендокринология и д-р П. Л. и поясненията, дадени от вещите лица в открито съдебно заседание, въззивният съд е приел, че заболяванията на ищцата, изразяващи се в дискови хернии – лумбална и на шийните прешлени, както и стеснението на мозъчната артерия не са настъпили в резултат от травмата, нанесена при ПТП, но нарушенията на хипофизата и щитовидната жлеза са типично следствие от понесените физически и психични травми в резултат на настъпилото ПТП, същите могат да доведат до нарушение на хормоналния баланс в организма на ищцата и са предпоставка за констатираните болестни изменения в организма. Установил е наличието на посттравматични изменения на хипофизата – оформен аденом на хипофизата с хиперпролактинемия и произтичащи от това последствия – влошена обмяна на веществата с развитие на типичен метаболитен синдром: нарушена хормонална синтеза, нарушена липидна и въглехидратна обмяна, трайни психосоматични увреждания, фиброаденоматозни промени на млечните жлези, по повод на които е проведено и хирургическо лечение през 2016г. Посочил е, че последиците от хормоналните нарушения са констатирани документално през 2011г., наблюденията върху дясната гърда за започнали от 28.09.2010г., провеждани са периодично, а след установяване на фиброкистозната болест на 26.07.2011г. е извършена операцията през 2016г. Съдебният състав е приел за установена причинната връзка между тежките физически травми, нанесени върху дясната половина от тялото на ищцата при преминаване на гумата на автомобила върху него, от една страна, и влошеното здравословно състояние на ищцата, изразяващо се в аденом на хипофизата, хиперпролактинемия, влошаване на обмяната на веществата, довели и до изменение на външния й вид, както и фиброаденоматозните промени в областта на дясната млечна жлеза, довели до оперативна интервенция, от друга страна.
При определяне на размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилия ексцес, свързан с посочените изменения, въззивният съд е съобразил вида на тези изменения, характера и интензитета на търпените от влошаването на здравословното състояние на ищцата страдания, възрастта на ищцата, родена през 1978г. /била е на 32 години към датата на процесното ПТП/ и е направил извод, че обезщетение в размер на 40 000 лв. не е завишено и поради това, че ищцата е заявила този размер, съдът не би могъл да определи по-висок размер на обезщетението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за спора е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за наличие на някое от визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК основания се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Първият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода по делото, но по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоствка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. По същия въпрос е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /посочените от касатора решения, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, установи фактическата обстановка и обсъди въведените от страните доводи и възражения в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика на ВКС, част от която цитирана и с касационната жалба, като в изпълнение на служебното начало и правомощията си по чл. 269 ГПК, разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, е обсъдил изложените във въззивната жалба възражения и оплаквания, анализирал е заключенията на трите съдебно – медицински експертизи, изготвени след преглед на ищцата и въз основа на събраната медицинска документация, като ги е обсъдил заедно с останалите доказателства. Правилността на преценката за наличие на ексцес и причинна връзка между настъпилото ПТП и съществено влошеното здравословно състояние на ищцата не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, доколкото евентуалната опороченост на приетите за установени факти и обстоятелства може да се отрази на обосноваността на постановения съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. в посочените от касатора решение № 142/20.06.2017г. по гр. д. № 3673/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 108/16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила трите заключения на съдебно-медицинските експертизи заедно с останалите събрани по делото доказателства, поясненията, дадени от вещите лица в открито съдебно заседание и се е аргументирала защо ги кредитира.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Установяването на началния момент на настъпване на ексцеса в зависимост от съответните заболявания е от значение за преценката на основателността на възражението за давност и началната дата за присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е установил, че последиците от хормоналните нарушения са констатирани документално през 2011г., фиброкистозната болест е установена на 26.07.2011г., а оперативното лечение е проведено през 2016г. При тези данни и предвид датата на предявяване на иска – 10.09.2015г., присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в размер 40 000 лв. и законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2013г. до окончателното й изплащане, е в съответствие с постоянната практика на ВКС и съобразено с погасяването на исковата претенция само за законната лихва върху обезщетението за периода от възникването на ексцеса през 2011г. до 10.09.2013г.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по посочените три процесуалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК, предвид наличието на формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата направените от нея разноски за касационното производство в размер 1 450 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1747 от 17.07.2017г. по в. гр. дело № 6141/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Д. Х. К. с ЕГН [ЕГН], [населено място], област Враца, [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 450 лв. /хиляда четиристотин и петдесет лева/ – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.