О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 957
София, 29.10.2010
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 19 октомври 2010 година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : Дияна Ценева
Б. ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр.д. № 1502/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Д. Тимева, З. Д. Г. и С. Д. В. против решение № 219 от 01.07.2009 г. по в.гр.д. № 1410/07 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 1153 от 22.10.2007 г. по гр.д. № 764/06 г. на Разложкия районен съд, с което е признато за установено в производство по иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ по отношение на Н. Д. Т., С. Д. В. и З. Д. Г., като наследници на Д. И. В., че към момента на образуване на ТКЗС нива с площ 2.000 дка в м. ”Б. уши”/ ”Б. път”/ в землището на гр. Р., е била собственост на Т. И. Т..
В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение като се поддържа, че между страните не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, а такъв за заснемане на място на старите реални граници на земеделската земя, притежавана от наследодателя на ищеца към момента на образуване на ТКЗС, който подлежи на разрешаване в производство по чл. 18 д ППЗСПЗЗ, което е административно по своя характер. На следващо място са изложени доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон.
В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата, което обосновава основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Формулирани са няколко въпроса: налице ли е спор за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато на ищеца е признато право на възстановяване в реални граници на заявен от него земеделски имот, но в последствие общинската служба по земеделие постановява отказ поради това, че при идентифициране имотът попада върху имот, възстановен на друго лице; владението, основано на частен писмен договор за покупко- продажба на земеделски имот автоматично ли се трансформира в право на собственост след внасяне на земята в ТКЗС или и след кооперирането е необходимо владението да продължи до завършване на определения от закона давностен срок; за необходимостта да се извърши пълен анализ на всички събрани по делото доказателства и да се отговори на всички основни доводи на страните. Позовават се на решение № 733 от 15.07.2008 г. по гр.д. № 3194/07 г. на ВКС, V г.о. и решение от 19.02.2009 г. по гр.д. № 832/08 г. на Благоевградския окръжен съд /по първия въпрос/, решение от 18.10.2007 г. по гр.д. № 309/07 г. на Окръжен съд С. и решение № 360 от 04.11.2003 г. по гр.д. № 712/03 г. на ВКС, 5-членен състав / по втория въпрос/, решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр.д. №677/01 г. на ВКС, І г.о., решение № 121 от 20.04.1994 г. по гр.д. № 4939/93 г. на ІІІ г.о. , решение № 518 от 30.12.2003 г. по гр.д. № 23/2003 г. на І го., както и на ППВС № 7/65 г./ по третия въпрос/.
Ответникът по касация М. П. Т. чрез своя пълномощник адв. М. Щ. в писмен отговор на касационната жалба изравя становище, че не са налице сочените от касаторите основания за достъп до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като извърши проверка относно навeдените основания за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, предявен от М. П. Т. против Н. Д. Т., С. Д. В. и З. Д. Г. с искане да бъде установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС неговият наследодател Т. И. Т. е бил собственик на нива с площ 2.000 дка в м. ”Б. уши”/ “Б. път”/ в землището на гр. Р. при съседи: И. Г. Л., И. С. К., дере и път за с. Б.. Видно от изложението в исковата молба, правният спор е породен от обстоятелството, че Общинската служба по земеделие и гори гр. Р. е отказала да признае правото на собственост на наследниците на Т. И. Т. върху процесния имот по съображения, че при идентифицирането му същият попада върху имот № 196002 на наследници на Д. И. В..
Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Въззивният съд е възприел дадената правна квалификация. Приел е, че с частен писмен договор от 03.02.1943 г. Т. Т. е закупил нива с площ 2 дка в посочената местност и оттогава до внасянето й в ТКЗС е упражнявал фактическа власт върху нея. П. се е на разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, според която давностното владение, основано на писмен договор, не се прекъсва с включването на земите в ТКЗС, откъдето е заключил, че наследодателят на ищеца е бил собственик на имота към релевантния минал момент. Приел е, че закупеният имот е идентичен с възстановения на ответниците, като е обосновал този извод с показанията на разпитаните по делото свидетели, които са индивуализирани имота по площ и съседи.
Повдигнатият с касационната жалба правен въпрос налице ли е спор за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато на ищеца е признато право на възстановяване в реални граници на заявен от него земеделски имот, но в последствие общинската служба по земеделие е постановила отказ поради това, че при идентифициране имотът попада върху имот, възстановен на друго лице или възникналия спор се свежда до местонахождението на признатия за възстановяване имот и подлежи на разрешаване по административен ред в производство по чл. 18 д ППЗСПЗЗ, не се обхваща от приложното поле на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като по него Върховният касационен съд се е произнесъл с решения по чл. 290 ГПК, с които съществуващата противоречива практика е преодоляна. С решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1145/09 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице както в случаите, когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, така и когато се претендира възстановяване на собствеността в стари реални граници върху различни имоти, но се спори за точното им местоположение. В последния случай искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е единственият правен способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответствуващо на възстановения имот. В същия смисъл са и решение № 526/10 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 1032/09 г. и решение № 395 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 514/ 09 г., и двете на І г.о. на ВКС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика.
Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК и по отношение на втория правен въпрос – дали владението, основано на частен писмен договор за покупко- продажба на земеделски имот, автоматично се трансформира в право на собственост след внасяне на земята в ТКЗС или след кооперирането е необходимо владението да продължи до завършване на определения от закона давностен срок. Неправилно се интерпретират мотивите на решение № 360 от 04.11.2003 г. по гр.д. № 712/03 г. на ВКС, 5-членен състав. В него е обсъждан въпросът за правното значение на писмен договор за доброволна делба за изхода на спор по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, като по този повод е прието, че предвид разпоредбата на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, лицето, установило въз основа на писмен договор владение върху земеделска земя, може да се позове на придобивна давност и след включването й в ТКЗС, респ. да претендира възстановяването да се извърши в негова полза, а не както считат жалбоподателите – че и след внасяне на имота в ТКЗС владелецът следва да продължи да упражнява фактическа власт върху него до завършване на определения в закона давностен срок. По приложението на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ има трайно установена съдебна практика, която приема, че нормата урежда едно от изключенията на принципа, залегнал в чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ, че собствеността върху земеделските земи се възстановява на лицата, които са ги притежавали преди образуване на ТКЗС, като зачита правата на владелците, получили владението въз основа на писмен акт.
В изложението се повдига като съществен процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като се твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, която приема, че съдът е длъжен да обоснове решението си след тяхната цялостна и всестранна преценка. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Макар и твърде лаконично, съдът се е спрял на събраните по делото доказателства – съдебно – техническата експертиза и показанията на разпитаните свидетели, и е изложил фактическите и правни изводи, които прави въз основа на тези доказателства. Обстоятелството, че при формиране на извода за идентичност на закупения с частния писмен договор от 1943 г. имот с този, възстановен на ответниците, въззивният съд е изхождал от показанията на разпитаните по делото свидетели, които са индивидуализирали същия по местонахождение и площ по време на извършения оглед на място, а не е възприел заключението на съдебно – техническата експертиза, която е в обратен смисъл, не е основание да се направи извод, че въпросът по приложението на чл. 188 ГПК / отм./ е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а да го обсъди заедно с останалите събрани по делото доказателства, което в случая е сторено. Правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд въз основа на извършения анализ, е предмет на касационния контрол по същество, но не и на производството по неговото допускане.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 219 от 01.07.2009 г. по в.гр.д. № 1410/07 г. на Благоевградския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: