О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 829
София, 15.07.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 31 март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията)Жанета Найденова
гр.дело № 05 /2010 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.280 ГПК.
С. Д. М. от гр. С. е обжалвала решението на Софийския градски съд от 28.10.2009г по гр.д. № 8825/2009г, с което е потвърдено решението на Софийския районен съд от 04.08.2009г по гр.д. № 17893/2009г,отхвърлящо исковете й,предявени срещу А. по в. на правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ-за признаване за незаконно уволнението й от длъжността „старши специалист” и възстановяване на заеманата поради незаконното уволнение длъжност,както и искът й с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ за заплащане обезщетение за времето през което е била без работа поради уволнението в размер на 3 600 лева.
В изложението към касационната жалба се поддържа,че тъй като съдебната практика била непълна ВКС следвало да се произнесе по съществените за спора въпроси, а именно:
може ли да се признае за законно уволнението за извършено нарушение на трудовата дисциплина, което представлява престъпление, но не е било установено от наказателен съд с влязла в законна сила присъда ; в чия тежест е доказването на разпоредби от страна на работодателя, които работника или служителя не били изпълнили-на работодателя или на работника или служителя ; дали са съществени нарушенията на съдопроизводствените правила, ако при първоинстанционното разглеждане на делото в доклада по чл.146 ал.1 ГПК не са били включени обстоятелствата, които „произтичали от направените възражение на ответника” ; дали е било допустимо по реда на чл.266 ал.3 ГПК ако първоинстанционият съд не е изпълнил служебните си задължения, работникът или служителят с въззивната си жалба да поискат събирането на доказателства в подкрепа на твърденията си,че не са били нарушени разпореждания на работодателя; дали е можел съдията по в. да допусне поправка на явна фактическа грешка извън постановения от него охранителен акт. Според касационната жалбоподателка отговорът на горните въпроси обуславял наличието на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Върховният касационен съд след проверка на посочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение,прие следното:
Искането не е основателно.
По делото е било установено,че С. Д. М. като служител-„старши специалист” в Службата по в. гр. С.,Регионална дирекция София Главна Дирекция „Регистри” към А. по в. , извършила нарушение на трудовата дисциплина,изразяващо се в неспазване на техническите и технологични правила-чл.187 т.3 КТ във вр. с чл.7 ал.1 Правилник за вписванията: Вписването се извършва по разпореждане на съдията по в. от службата по в. по местонахождението на недвижимия имот чрез подреждане на подлежащите на вписване актове в достъпни за гражданите книги…,като без нареждане на съдията по в. направила промени в програмата „НОТИС-старата програма, по която на 30.01.2009г вече не се работело/ имало заповед № * от 23.01.2009г на изпълнителния директор на А. по в. за ползване на новата програма на Интегрирана информационна система за кадастър и имотен регистър /ИИСКИР/. С. М. коригирала информацията по вписан в Службата по в. гр. С. на 26.09.2007г акт с който била наложена възбрана- акт № 117/2007г. том 006 върху имот с партида № 4* и на негово място бил вписан имот с партиден номер 545726,който не е бил пренесен от старата програма НОТИС в новата програма ИИСКИР- т.е. внесла без никакво основание нова информация за вписана забрана,но не върху имотната партида, описана през 2007г, като по делото е имало данни,че възбраната е била вдигната пред 2008г,а върху друг неизвестно защо посочен нов номер и то една година по-късно-на 30.01.2009г.. Комисията,която проверила сигнала за извършеното нарушение,констатирала че наложената възбрана на недвижимия имот била вписана на 26.09.2007г том 6,акт 117 с дв.вх. № 6* а заличаване на възбраната било отбелязано на 12.12.2008г том 44 акт № 131 с дв.вх. № 9*-т.е. била е извършена поправка на извършено вписване не по установения ред. Това нарушение въззивният съд го определил като „тежко” по смисъла на чл.190 ал.1 т.7 КТ и е приел че за него наказанието е следвало да бъде „уволнение”. Ищцата-касационен жалабоподател не е изпълнила възложената работа / дори такава работа въобще не й е била възлагана/,като не е спазила и изискванията за ползване на системата ИИСКИР- т.е били са налице основанията за квалифициране дейността й като нарушение на трудовата дисциплина по чл.187 ал.1 т.3 КТ.
Софийският градски съд действащ като въззивна инстанция е приложил точно закона и е отхвърлил исковете,предявени на правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 КТ. Поставените в изложението въпроси не са от съществено значение по конкретното дело,тъй като извършеното от жалбоподателката е било безспорно. Тя е имала само технически функции и не е имала никакво право, да извършва промени в съответните партиди за вписвания, без изричното разпореждане на съдията по вписванията. Този е критерият, по който е било определено нарушението като „тежко”,тъй като той е давал цялостна характеристика на деянието. Защото,както е приел и САС в Решение от 11.01.2008 г.. гр. д. № 863/2007 г.,
”Нормата на чл. 190, т. 7 от КТ е бланкетна и визира всички нарушения на трудовата дисциплина, които макар да не са сред изброените в чл. 187 и чл. 190, ал. 1, т. 1-6 от КТ, поради значимостта си обуславят налагане на най-тежкото предвидено в Кодекса на труда дисциплинарно наказание.”
Що се отнася до становището, че щом извършеното можело да се квалифицира и като престъпление но нямало влязла в законна сила присъда и за това работодателят не можел да прекрати трудовото правоотношение,то е несъстоятелно. В КТ не е въздигнато като основание за налагане на дисциплинарно наказание-уволнение и прекратяване на трудовото правоотношение по чл.330 ал.2 т.6 КТ-влязла в законна сила присъда. Т.е. щом като за работодателя извършеното от работника или служителя нарушение е „ тежко”, той е в правото си да наложи и най-тежкото дисциплинарно наказание и да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие.
Поставените въпроси за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила по чл.146 ал.1 ГПК и по чл.266 ал.3 ГПК имат чисто теоретичен характер. Въззивният съд е спазил процедурата, а и както се посочи по-горе, те не са от съществено значение по делото.
В заключение, не са налице основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,тъй като не се налага тълкуване на неясна правна норма, нито пък липсва съдебна практика по поставените въпроси. Разпоредбите на чл.145 и чл.146 ГПК са задължителни за съда и в конкретния случай са спазени. А в чл.266 ал.3 ГПК ясно е посочено,че „Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения”-разпоредба, която не е била нарушена от въззивния съд.
Ето защо и на основание гореизложеното Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд от 28.10.2009г по гр.д. № 8825/2009т.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: