О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№95
София,25.01.2010 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети декември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1468 по описа за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Б. Д. чрез адв. В срещу въззивно решение № 353/18.03.2009 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2534/2008 г.
С. а. „С” – Българо-германско сдружение с нестопанска цел, седалище гр. В. чрез адв. С адв. Владимир К. от АК – София отговаря, че жалбата е нередовна – липсва изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК – т.нар. „заявление” по съществото си приповтаря касационната жалба. Евентуално се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Действително, по съдържание касационната жалба и заявление вх. № 20749/17.06.2009 г. се припокриват. И двата документа съдържат едновременно касационни оплаквания, както и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Въпросите, по които съдът се е произнесъл и, които налагат разглеждане на жалбата поради противоречивото им според касатора разрешаване с приложените съдебни актове, не са точно формулирани, но могат да бъдат изведени от съдебния състав. Няма значение, също така, дали жалбата и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са изложени в един документ или в два отделни, нито тяхното наименование, дадено от страната. Съществено е съдържанието, като съдът сам квалифицира какво е процесуалното действие, извършено от страната, то в предвидената от закона форма ли е и каква е приложимата процедура.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
М. Б. Д. е предявила иск по чл. 49 ЗЗД против С. а. „С” – Българо-германско сдружение с нестопанска цел, седалище гр. В.. Твърди, че била уволнена на 05.02.2003 г. от ответника, с когото била в трудово правоотношение. С влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 КТ заповедта за прекратяване на трудовия договор е отменена като незаконосъобразна и тя била възстановена на заеманата преди това длъжност. Явила се на работа на 21.12.2007 г., като работодателят отново я уволнил незаконно на 07.01.2008 г. За времето от 05.02.2003 г. до 07.01.2008 г. е претърпяла имуществени вреди от неполучавано трудово възнаграждение над размера на присъдената й сума по чл. 225, ал. 1 КТ. Искът е предявен като частичен за сумата от 1 500 лв.
Варненският окръжен съд, като е потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, е отхвърлил иска.
За да постанови този резултат, съдът е приел, че липсва установено виновно поведение на ръководител на асоциацията – ответник за издаване на заповедта за уволнение от 05.02.2003 г.
Съдът още е посочил, че доводите на ищцата за виновно и противоправно поведение на работодателя във връзка с второто й уволнение, са ирелевантни за претендираното обезщетение, което е за деликт, причинен с първата заповед за уволнение. Изяснено е още, че въпросът дали второто уволнение е законно не може да бъде и изследвано инцидентно, след като не е бил предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Д. обосновава допускането на касационното обжалване и с трите хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие с ПП № 4/30.10.1975 и с практика на отделни състави на ВС и ВКС при действието на отменения ГПК от 1952 г., както и със значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице условията за допускане на касационна проверка.
Повдигнати са следните въпроси: дали за претендираните по ЗЗД вреди от незаконно уволнение, представляващи неполучени трудови възнаграждения, е необходимо орган или работник на работодателя да имат връзка с настъпването на вредата; чия е тежестта на доказване вината на деликвента; съдът дължи ли преценка на всички събрани по делото доказателства; незаконните действия на работодателя по второто уволнение могат ли да установят противоправността и вината на длъжностните лица, издали първата заповед за уволнение; отговорността на работодателя при незаконно уволнение, след като е причинена от собственото му противоправно поведение, ограничена ли е до обезщетението по чл. 225 КТ, при положение, че за вреди от трудова злополука по чл. 200 КТ отговаря дори, когато те са резултат от природни стихии.
Разрешението по тях, дадено от въззивния съд, не противоречи на приложената от касатора съдебна практика /част от нея е и абсолютно неотносима към поставените въпроси/. Изясняването им не е необходимо и с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.
Известно е, че отговорността на работодателя за вреди от принудителна безработица /неполучено трудово възнаграждение от уволнението/ след влизане в сила на КТ от 1986 г., е ограничена за времето до шест месеца след прекратяването на трудовия договор, като за всеки месец се дължи обезщетение в размера на последното брутно трудово възнаграждение, получено за цял отработен месец преди уволнението. При положение, че през същия период работникът /служителят/ е получавал доходи по ново трудово правоотношение и, ако те са в размер под този на посоченото по-горе обезщетение, работодателят дължи разликата.
Нормата на чл. 225 КТ е специална, поради което дерогира общото правило на чл. 49 ЗЗД. Така, че ако уволненият служител е претърпял действително вреди от т.нар. принудителна безработица над присъдените по чл. 225, ал. 1 КТ, не може да ги търси от работодателя /възложителя на работата/ по чл. 49 ЗЗД, а само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение по чл. 45 ЗЗД и то, доколкото то е действало виновно поради лична заинтересованост или груба небрежност.
Тези принципни положения се подкрепят и от приложените от самия касатор съдебни актове – ПП 4-1975 ВС РБ, Р-1570-95-ІV ГО.
Р-1935-2001-ІІІ ГО ВКС е неотносимо, както към повдигнатите въпроси, така и към предмета на спора. В приложеното решение на състав на ВКС е разгледана хипотеза, при която заповед за уволнение се явява незаконна. По настоящото дело това не е спорно, а е вече установено с влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 КТ. Предмет на съдебния спор е причиняването на вреди от това уволнение над размера на присъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, като иска, както вече стана ясно, е предявен не срещу издателя на заповедта по чл. 45 ЗЗД, а против работодателя.
Другият приложен съдебен акт Р-335-2003-ВКС-ІІІ ГО ВКС също няма никакво отношение към предмета на спора.
В заключение, касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 353/18.03.2009 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2534/2008 г.
ОСЪЖДА Д. Г. Г. да заплати на „ВМЗ” ЕАД, гр. С. сумата в размер на 150 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК от 2007 г., направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: