О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1521
София, 6.11. 2009 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 582 по описа на трето гражданско отделение за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. И. К. чрез адв. А от АК – Пловдив против решение № 1489/21.10.2008 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 2237/2008 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при обжалваем интерес над 1000 лв. и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна е отговорила, че касационната жалба е недопустима, но по същество е развила доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени е иск по чл. 222, ал. 3 КТ за сумата от 1319,80 лв., както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата , считано от 30.09.2005 г. до подаване на исковата молба и след това до окончателното погасяване на дълга.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил това на първостепенния Пловдивски районен съд, е отхвърлил претенциите.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая, не намира приложение хипотезата на чл. 280, т. 3 ГПК, на която се основава касатора и жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане.
Поставеният правен въпрос дали съдът може да постанови решение само въз основа на един документ и то-частен, „който не е подкрепен от редовни счетоводни документи и при заключение на вещото лице, че не може да потвърди, че посоченото във ведомостта трудово възнаграждение е реално изплатено” е процесуалноправен, а не материалноправен, както го квалифицира касатора. Разрешението е свързано с преценката на доказателствата от съда, което става по правилата на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК /отм./ – поотделно и в съвкупност по вътрешно убеждение. Относно приложението на цитираните текстове има трайно установена практика на съдилищата, основания за промяна на която не са налице.становяването на фактите става въз основа на събраните доказателства и по правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, като няма изискване за броя на доказателствата и доказателствените средства, нито приоритетно значение на определен вид доказателства спрямо друго.
В случая съдът е установил, че претендираната сума е изплатена на ищцата въз основа на платежна ведомост, в която според заключението на вещото лице в графа „други” е вписано обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. М. К. се е разписала в платежната ведомост, че е получила начислените й суми, като в съдебно заседание е признала, че подписът е неин. Съдът е изложил съображения за характера на документа, който, освен характеристики по чл. 146 ГПК /отм./ съставлява и писмено изявление на ищцата по смисъла на чл. 144 ГПК /отм./. Обсъдени са и гласни доказателства относно твърдението за „скрито” счетоводство, като съдът е приел, че не е установено наличие на тетрадка, в която служителите са се разписвали срещу суми с по-висок размер от тези по официалната ведомост. Посочено е още, че дори това да е така, не значи, че К. не е получила сумата, за която се е подписала, още повече, че тя съответства на дължимото й според данните за брутното й трудово възнаграждение. Няма касационни оплаквания, че съдът е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение в резултат на неспазване правилата на формалната логика, опита и научното знание.
Другият процесуално-правен въпрос дали въззивният съд е бил длъжен да преразпита свидетелите, изслушани от първата инстанция също не се нуждае от тълкуване. Приложението на чл. 205 ГПК /отм./ не създава трудности в правоприлагането, съдебната практика е еднозначна, като не са налице и условия за промяна. Въззивният съд може, но не е длъжен да разпита сам отново свидетелите с цел придобиване на непосредствени впечатления. В касационната жалба и в изложението не се твърди, че протоколите, в които показанията са възпроизведени са неясни, нито, че са неправилно интерпретирани от съда именно, защото не са снети лично от него.
В заключение, решението не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1489/21.10.2008 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 2237/2008 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: