О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
София, 30.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 3581/2008 година..
Производство по допускане на касационно обжалване на основание чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Л. И. И., Р. К. И. , двамата от гр. Б. и Е. К. Г. от гр. С. против решението на Софийския окръжен съд по гр. д. № 499/2007 г.. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и допълнително е представен оценителен доклад за оценка на имота в размер на 7486 лв…
Ответникът по касация, ищец по делото, П. С. С. от гр. Б. счита, че решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, тъй-като обжалваемият интерес е под 1000 лв., като прилага удостоверение за данъчна оценка и пазарна оценка на имота, изготвена от вещо лице, съответно за 411 лв. и за 508 лв.
След проверка, касационният съд приема следното:
Софийският окръжен съд с въззивно решение по гр. д. № 499/2007 г. е оставил в сила решението на районен съд – гр. С. по гр. д. № 224/2006 г., с което са осъдени Л. И. , Р. И. и Е. Г. да предадат на П. С. ливада с площ 0.443 дка, представляваща имот № 0* по картата на землището на с. Д., община Б.
Не са налице достатъчно доказателства за действителната оценка на процесния имот, тъй-като в представените от двете страни оценки не е включена стойността на намиращите се върху терена сгради, обстоятелство, което е безспорно установено по делото. Ето защо касационният съд счита, че на този етап от развитието на производството, няма основание да се приложи чл. 280, ал. 2 ГПК за недопустимост на касационното обжалване с оглед рзмера на обжалваемия интерес.
Жалбоподателите считат, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като съществен процесуалноправен въпрос жалбоподателите сочат липсата на правен интерес, съответно, недопустимост на иска по чл. 108 ЗС, преди да е разрешен съществуващият между страните спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване на действителният собственик на земеделската земя преди образуване на ТКЗС. Касаторите считат също, че въззивният съд се е произнесъл и по съществен материалноправен въпрос, като е уважил иска по чл. 108 ЗС, без да е доказана собствеността на ищеца върху имота. Във връзка с тези твърдения жалбоподателите прилагат конкретни решения на ВС и н ВКС.
Твърдението на жалбоподателите за неправилно /противоречащо на практиката на касационния съд/ произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос от въззивния съд, е неоснователно. Ищецът С. се легитимира като собственик на спорния имот № 0* ливада в м. Воденицата, в качеството му на наследник на покойния С. В. , на когото с решение на ПК – Божурище от 30. 01. 2001 г. и скица от 02. 02. 2001 г., е възстановена собствеността в съществуващи стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ и на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Жалбоподателите се позовават на решение на ОСЗГ – гр. Б. от 7. 11. 2005 г., с което им е признато / като наследници на покойния К. И. / право на възстановяване в стари реални граници на нива от 1.6 дка в землището на с. Д., м.”Д”. Това решение обаче не ги легитимира като собственици на конкретно обособен и териториално идентифициран имот по картата на съществуващи стари реални граници – чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. За тях предстои да се извърши процедурата по чл. 18д ППЗСПЗЗ и поземлената администрация да идентифицира на място и в реални граници земеделската земя, която им е призната за възстановяване, нивата 1.6 дка в м. „Д”. При това положение не може да се твърди, че е налице спор за материално право, когато имотът, който следва да бъде възстановен на жалбоподателите /ответници по иска/ в реални граници, още не е индивидуализиран по реда, предвиден в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. Неоснователно е твърдението, че между страните има спор за собствеността на земеделска земя преди включването й в ТКЗС. Както е казано по-горе, на праводателя на ищеца е признато право на възстановяване на собствеността върху ливада в м. „В”, а на праводателя на ответниците е признато право на възстановяване на собствеността върху нива от 1.6 дка в м. ”Д”. Това тяхно право е признато с решение № 42/29. 09. 2005 г. по гр. д. № 10/2005 г. на Сливнишкия районен съд, по иск с правно основание чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ. Предпоставка за разглеждането по същество и уважаването на иска е удостовереното от ОС „З”, гр. Б., ответник по иска, обстоятелство, че претендираната земеделска земя – нива от 1.6 дка, не е била обект на заявяване по чл. 11 ЗСПЗЗ, като е без значение личността на заявителя. Ето защо не може да се приеме, че праводателят на ищеца С. В. , подал заявление по чл. 11 ал. 1 ЗСПЗЗ, № 05007/3. 2 .1992 г., е поискал възстановяване на земеделската земя, принадлежаща на наследодателя на ответниците. По делото има и доказателства – обяснения на ищеца С. и свидетелски показания, че П. И. , баща на наследодателя на ответниците и братята В. , един от които е праводателят на ищеца С. В. , са притежавали съседни земеделски имоти преди образуване на ТКЗС. Следователно от данните по делото, не може да се приеме, че всяка от страните претендира за собствеността на един и същ земеделски имот преди включването му в ТКЗС. Праводателите на страните са притежавали съседни, но отделни земеделски имоти и въпросът за точната териториална идентификация чрез определяне на местоположението и реалните граници на тези имоти, подлежащи на възстановяване, е от компетентност на поземлената администрация. По реда на чл. 18д, съответно чл. 26 ППЗСПЗЗ или по реда на чл. 28 ППЗСПЗЗ жалбоподателите и ответници по иска следва да получат решение за актуалната териториална идентификация на земеделската им земя, но към настоящия момент те не представят такива актове и нямат основание да оспорват легитимацията на ищеца по решението от 30. 01. 2001 г. и скицата от 02. 02. 2001 г..
Неоснователни са съображенията, че въззивният съд е процедирал неправилно по въпроса за редовността на исковата молба и неправилно се е произнесъл по материалноправен въпрос, като е уважил ревандикационния иск без да е установена собствеността на ищеца. Тези пороци на въззивното решение, ако действително са налице, могат да бъдат основание за отмяна му, като неправилно, но само при допуснато касационно обжалване. Те обаче не са основание за допускане на касация по чл. 280 ГПК.
При служебната проверка по чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК, касационният съд, установи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закон – основание за касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По делото е безспорно установено, че в спорния имот № 0* съществуват две постройки, изградени от ответниците по иска – едноетажна жилищна сграда и обслужваща паянтова постройка – заключение на вещото лице инж. Ч. Я. , прието в с. з. на 23. 11. 2006 г. от районния съд. Тъй-като ревандикационната претенция на ищеца се основава на реституцията по ЗСПЗЗ, следва да бъдат спазвани правилата, предвидените в същия закон. Съгласно чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ не се допуска възстановяване на собствеността върху земеделски земи, които са застроени. По този въпрос въззивният съд не е изложил съображения и фактически е постановил възстановяване на земеделската земя в противоречие на закона.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 03. 06. 2008 г. по гр. д. № 499/2007 год. на Софийския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: