О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 863
София, 30.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1626 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на адв. М лично и като пълномощник на Р. В. Т. и К. В. Т. – тримата от гр. В., против въззивното решение № 862 от 17 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2009 г., с което е оставено в сила решение № 2* от 16 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 6* по описа на районния съд в гр. В. за 2006 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено е в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано, защото съдът неправилно е възприел твърденията и възраженията на страните; неправилно е посочено, че нотариусът е удостоверил факта на получаване на сумата изцяло и в брой преди сключване на сделката; при неправилна преценка на свидетелските показания съдът е направил извод за липса на “категорична установеност” на симулативността на договора за покупко-продажба, както и за безпаричността на сделката; неправилно е прието, че ищците следва да установят намерението на ответницата да бъде надарена; при липса на изявление от нейна страна съдът е приел, че ответницата не е наследник по закон на прехвърлителя, спрямо която ищците да могат да упражнят правото си на иск по чл. 30 ал. 2 от ЗН, без да са приели наследството по опис. В молба, имаща характер на изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, се сочи, че касационното обжалване се търси на основание чл. 280 ал. 1 т. 1, 2 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси – доколко обвързваща за съда е доказателствената сила на сключения между наследодателя на касаторите и ответницата нотариален акт, за който касаторите твърдят, че е привиден (сочи се решение на ВКС); дали в производството за установяване симулативността на сделката ищците следва да ангажират доказателства, установяващи намерението на другата договаряща страна (сочи се решение на ВС); изискването на чл. 30 ал. 2 ЗН за опис елемент ли е от основанието за възникване на правото да се иска намаляване на дарственото разпореждане (сочи се решение на ВС); в чия тежест е доказването на наследствената маса (сочат се две решения на ВКС). Освен посочените въпроси касаторите излагат и твърдения във връзка с решение № 617 по гр.д. № 3* от 1982 г. на І ГО, ППВС № 4/1964 г., решение № 144 по гр.д. № 817 от 1992 г. на І ГО и решение № 14 от 1971 г. на І ГО, без да са поставени конкретни въпроси. По въпросите за доказване на симулирано дарение чрез анализ на косвените, съпътстващи факти, както и по въпроса за приложното поле на чл. 30 ал. 2 ЗН се твърди основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Ответниците С. К. Д. и Р. К. Д. – двамата от гр. В., чрез процесуалния си представител адв. И, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъкват доводи за правилността на атакуваното решение и против оплакванията на касаторите. Сочат решение на ОСГК от 1962 г. и две решения на ВКС.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че не е установено с категоричност, че договорът за продажба е симулативен и прикрива договор за дарение – не е доказано, че сделката е “безпарична”, както и че волята на страните е била собствеността да се прехвърли безвъзмездно; не е установено намерението на другата страна да получи имота по дарение; не са установени високи доходи у прехвърлителя; макар първоначално у прехвърлителя да е съществувало намерение да подари своята част от имота на сестра си, не са събрани данни, установяващи, че сключеният договор е симулативен и прикрива дарение; нотариалният акт представлява официален удостоверителен документ относно констатациите на нотариуса за направените пред него изявления на страните и се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно постигнатото между страните съгласие за покупкопродажба на имота, а не са установени убедителни и категорични доказателства, установяващи привидността на изразеното от продавача съгласие; неоснователността на обуславящия иск води до неоснователност на иска по чл. 30 ал. 1 ЗН; искът е неоснователен и защото ответницата не е наследник по закон на наследодателя на касаторите, а касаторите не са приели наследството по опис.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по всички основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата, или разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В този смисъл касационният съд не може да обсъди съждения на страните във връзка с представените решение № 617 по гр.д. № 3* от 1982 г. на І ГО, ППВС № 4/1964 г., решение № 144 по гр.д. № 817 от 1992 г. на І ГО и решение № 14 от 1971 г. на І ГО, поради липсата на поставени конкретни въпроси.
Поставените първи четири въпроса, за които се твърди наличието на основанието на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК и вторият въпрос, за който се твърди основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, не са въпроси, отговорът на които има значение за изхода на конкретното дело и разрешаването им е обусловило крайния резултат по спора. И петте въпроса касаят допълнителни съображения на съда във връзка с основния решаващ извод, а именно – установените косвени доказателства за твърдяна симулация не са достатъчни да обосноват категоричен извод за симулативност на сделката, което пък води до неоснователността на предявения иск по чл. 30 ал. 2 ЗН. Съдът изрично е посочил, че липсва пречка подлежащите на доказване в процеса главни факти да се установят и с косвени доказателства, но те трябва да са такива, че да не оставят съмнение за друг извод.
Дори обаче поставените правни въпроси да касаеха обуславящ изхода на спора проблем, представената съдебна практика не установява основание за допускане на решението до касационно разглеждане на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Съображенията на касаторите относно становището на съда по доказателствената сила на нотариалния акт повдигат въпрос при изваден от контекста на мотивите извод на съда. Съдът изрично е посочил, че, независимо от характера на документа, не са ангажирани убедителни и категорични доказателства, установяващи привидността на изразеното от продавача съгласие. Ето защо съдът не е дал разрешение на правен въпрос в противоречие със съдебната практика. Останалите три въпроса – относно установяване намерението на договарящата страна – надарен за сключване на сделката, изискването за приемане на наследството по опис като условие за предявяване на иска по чл. 30 ал. 2 ЗН, както и тежестта за доказване на наследствената маса, биха били обуславящи и значими в случай, че се допуска разглеждането на иска по чл. 17 ал. 1 ЗЗД. Същият извод се налага и при въпроса за приложното поле на чл. 30 ал. 2 ЗН при условията на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Единствено относим и значим е първият въпрос, чието разрешаване се претендира по реда на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК относно възможността за доказване на симулирано дарение чрез анализ на косвените, съпътстващи факти. Този въпрос обаче е разрешен от съда в съответствие с трайната съдебна практика, която настоящият състав не намира за нужно да променя, за да се счете, че следва да се допусне разрешаването му по т. 3. Съдът е обсъдил косвените факти относно твърдяната симулативност на сделката, но ги е намерил недостатъчни за установяването й. Ето защо и по този въпрос касационното обжалване не следва да се допусне.
Ответниците не претендират заплащане на разноски по реда на чл. 78 ал. 3 ГПК, а и доказателства за сторени такива пред ВКС не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 862 от 17 юни 2009 г., постановено по в.гр.д. № 167 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: