О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 890
София, 10.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети август през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1964 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ч. Н. П. от гр. П., чрез процесуалния му представител адв. М, против въззивното решение № 1* от 10 септември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2009 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 617 от 12 март 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. П. за 2008 г. за отхвърляне иска на основание чл. 26 ал. 2 във връзка с чл. 17 ал. 1 ЗЗД на касатора против М. и Й. Б. и в частта, с която същото решение е отменено и касаторът е признат за собственик на 13219/18019 идеални части от правото на собственост върху процесния имот.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, защото е установено, че действително целената сделка между страните е дарение, но съдът неправилно е ценил доказателствата по делото; налице са и основанията за отмяна на дарението, защото касаторът няма доходи и не може да се издържа сам и многократно е търсил помощта на дъщеря си; процесният имот към момента на прехвърлителната сделка е бил индивидуална собственост на касатора, както се установява от доказателствата по делото. Излагат се и съображения за съществено нарушение на съдопроизводството, изразило се в отмяната от страна на съда на решение в необжалваната му част. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че ВКС дължи произнасяне по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 3 ГПК по въпроса за точното прилагане на чл. 133 ал. 1 б. “д” във връзка с чл. 134 ГПК (отм.) – представеното начало на писмено доказателство разкрива напълно симулацията (сочи се решение на ВКС), документът е подписан от приобретателите, документът разкрива и съдържанието на дисимулираната сделка (сочи се решение на ВКС); свидетелските показания са допустими и относими, но не бива чрез тях или по-скоро заради тяхната непълнота да се отхвърля явно написаното в нарочния документ; по въпроса за обратния документ и началото на писмено доказателство липсва практика – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Представят се решение на ВС, две решения на ВКС и определение на ВКС.
Ответниците М. Ч. Б. и Й. П. Б. – двамата от гр. П., чрез процесуалния си представител адв. А, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК сочат доводи за недопустимост на касационното обжалване и неоснователността на предявените искове.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че предявеният инцидентен установителен иск за собственост е основателен при наличието на частична трансформация на средствата от правото на собственост върху имота за 13219/18019 идеални части от него към момента на сключването на атакуваната сделка, а за останалата част искът е неоснователен; твърдението за наличие на относителна симулация е недоказано – събрани са гласни доказателства, защото представеният писмен документ изхожда само от приобретателите, но свидетелските показания не установяват каква е била действителната воля на страните; отхвърлянето на главния иск води до непроизнасяне по евентуалния за отмяна на прикритото дарение.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по основанието на т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставеният от касатора процесуалноправен проблем обаче не е съпроводен с въпрос, който да даде основание на съда да допусне касационното разглеждане.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В случая касаторът не е поставил въпрос, чието разрешаване да се търси при осъществяването на касационния контрол по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Общото твърдение, че съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото във връзка с точното прилагане на чл. 133 ал. 1 б. “д” във връзка с чл. 134 ГПК (отм.), не представлява поставяне на въпрос, който да отговаря на посочените критерии. Това е така, защото общият отговор на този въпрос не би дал разрешение, което да тълкува някакъв проблем във връзка с решаващата воля на съда, която в случая е, че представената декларация по естеството си е само начало на писмено доказателство, но свидетелските показания не установяват привидността на изразено съгласие по оспорената сделка. В този смисъл законът е приложен правилно от въззивния съд. На второ място, абсолютно неясно е какво касаторът е имал предвид под заявеното в касационната жалба: “По този аспект на въпроса за обратния документ и началото на писмено доказателство липсва практика.” Касаторът не е посочил конкретно кой е проблемът и в какво отношение се намира той с решаващата воля на съда. Ето защо касационният контрол в частта на решението по отношение на иска по чл. 26 ал. 2 ЗЗД не следва да се допуска.
Второто оплакване на касатора е във връзка с постановено решение без наличие на въззивна жалба от негова страна. И по този въпрос касационното обжалване не следва да се допусне, защото решението в атакуваната му част е в полза на касатора, а от друга страна, поради липсата на жалба от ответниците, положението на жалбоподателя не може да се влошава –чл. 271 ал. 1 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване решение № 1* от 10 септември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в гр. П. за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: