О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
София, 03.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1715 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Г. Т. от гр. В., приподписана от адв. Л, против въззивното решение № 664 от 10 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 290 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2008 г., в частите му, с които е оставено в сила решение № 225 от 3 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. Р. за 2006 г. по отношение на отхвърлените искове за прогласяване нищожност на сделка от 1994 г. поради договаряне от страна на пълномощника във вреда на касаторката, поради липса на съгласие от страна на прехвърлителите и поради липса на предмет, както и за отхвърляне на иск по реда на чл. 108 ЗС и за отмяна на констативен нотариален акт.
В жалбата се сочи, че решението в обжалваните му части е неправилно – постановено е при нарушение на материалния закон и при нарушаване на съдопроизводствените правила, защото съдът неправилно оценил свидетелските показания относно установения факт, че пълномощникът на продавачите всъщност бил пълномощник на купувачите и е извършил незаконосъобразни действия с цел да облагодетелства именно купувачите; не са обсъдени доказателствата за това, че собственицата на имота го дала на ответниците да го ползват до смъртта й, а не им го е продала, поради което и получила решение за същия през 1999 г. и го завещала на касаторката през 2002 г.; имотът не е възстановен през 1994 г., а през 1999 г., тъй като първият акт е протокол, а не решение; ако възражението за придобиване на имота по давност е процесуално, то съдът е следвало да се произнесе с диспозитив, а и не е установено, дали намерението си ответниците са довели до знанието на ищцата; при липса на отмяна на нотариалния акт съдът е приел, че ответниците са собственици на имота на две основания – покупко-продажба и давностно владение, което е недопустимо; дори да е текла давност, тя е за имота, възстановен от 1994 г., а не за имота по решението от 1999 г., който е с други съседи и площ; за частта над възстановената през 1994 г. не може да тече давност от 1994 г., защото тогава тя не е била възстановена; неправилно съдът не е отменил констативен нотариален акт по обявена от съда за нищожна сделка. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, се сочи, че касационното обжалване се търси на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Касаторката поставя въпроса за това може ли да се инкорпорира изтекъл давностен срок за имот, който е индивидуализиран с една площ и за него тя тече от 1994 г. до 2004 г., с неизтекъл давностен срок – от 1997 г. до 2004 г. за друг възстановен имот през 1997 г., който през същата година е присъединен към първия и двата имота са станали един с по-голяма площ, но считано от 1997 г. – изтекла ли е давността тогава за общия имот или е изтекла за една част от него, съответстваща на площта му отпреди обединяването на двата имота след възстановяването на втория имот, който е възстановен по-късно от първия и въпроса възможно ли е да се дели представителството на страна от адвокат пред съд, нотариус, друг държавен орган, на процесуално и материалноправно.
Ответниците М. С. В. и З. Г. В. – двамата от гр. Б., чрез процесуалния им представител адв. Е, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК изтъкват доводи за недопустимостта и неоснователността на подадената жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си в атакуваните му части въззивният съд приел, че по никакъв начин не било доказано, че дори да е имало договаряне, е било проведено умишлено във вреда на продавачите; адв. Р е бил надлежно упълномощен от продавачите по договора за продажба да сключи от тяхно име сделка и е положил подпис от тяхно име, като касаторката е изразила волята си, като е била запозната с основните елементи на вече сключения договор и е била съгласна към момента на сключването му и изповядването на сделката да настъпят целените правни последици при условията, отбелязани в него; към момента на сделката имотът е съществувал реално и е могъл да бъде разграничен от другите недвижими имоти, поради което представлява годен обект на разпореждане посредством правна сделка; ответниците продължили да владеят и ползват имота и след сделката от 1994 г. и владението им не е прекъсвано от продавачите или от други лица; след сключване на нищожния договор от 1994 г. ответниците са станали недобросъвестни владелци и то със съзнанието, че са собственици на имота, като това е било ясно и на продавачите, като до смъртта на майката на ищцата през 2002 г. правото на собственост не е било оспорено, а страните са били в добри отношения, поради което имотът е бил придобит по давност; неоснователността на ревандикационния иск води до неоснователност и на иска за отмяна на нотариалния акт от 2005 г.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по последното основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
При преценката на посоченото основание касационният съд намира, че първият материалноправен въпрос, макар да е бил включен в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора поради естеството на стореното възражение за придобиване на имота по давност, дори и да се допусне касационния контрол и да се даде друго разрешение на поставения въпрос, не би променило крайния извод за неоснователността на ревандикационния иск, а вторият поставен въпрос не е обуславящ крайния изход на спора.
По първият поставен въпрос изводът за липса на основание за допускането на касационния контрол се извежда от стореното от ответниците възражение за липса на материалноправна легитимация у ищците заедно с възражението за придобиване на имота по давност. Макар съдилищата да са се задоволили само да обсъдят придобиването на имота по давност и да приемат основателността на възражението, следва да се отбележи, че касаторката не е положила дължимата грижа да проведе доказването по стореното възражение за липса на материалноправна легитимация. Това нейно задължение възниква от основанието, на което касаторката е заявила правото си на собственост – решение на поземлена комисия от 1999 г. и стореното оспорване на правото й, поради което за нея е съществувало задължението да установи принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя си към момента на включването на земята в ТКЗС. Представените доказателства не са насочени към подобно установяване. Ето защо, дори и касационният съд да приеме друго разрешаване на поставения иначе изключително значим правен въпрос, то крайният резултат от спора не би бил променен, защото искът би бил и в този случай неоснователен поради липсата на установена материалноправна легитимация.
Освен изложеното следва да се отбележи, че възприетото по-горе заключение би било вярно, ако се приеме, че касаторката е допуснала техническа грешка при поставянето на въпроса си, защото посоченият като давностен срок за допълнително възстановената част от имота е различен от този по спора – частта от имота под грамадите е възстановена през 1999 г. и ответниците са се снабдили с нотариален акт за собственост върху целия имот през м. март 2005 г., а касаторката търси отговор по отношение на периода 1997 г. – 2004 г. Точният прочит на записаното във въпроса води до извода, че поставеният въпрос е неотносим към разглеждания спор.
Разрешаването на втория поставен въпрос не би обусловило друг изход на спора по иска по чл. 40 ЗЗД, нито на иска по чл. 26 ал. 2 пр. второ ЗЗД. Решаващият извод на съда по тези искове е свързан с липсата на установяване от страна на касаторката на елементите от фактическия състав по предявените претенции. Затова, каквото и да приеме съдът по отношение на възможността представителството от адвокат да се дели на процесуално и материалноправно, крайният резултат по спора не би бил променен.
Ответниците не претендират разноски на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 664 от 10 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 290 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: