О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 920
София, 19.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети август през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЯ ЗЯПКОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 378 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на “Н” Е. , клон Ш. , чрез юрисконсулт Ж. З. , против въззивното решение № 189 от 23 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2009 г., в частта му, с която е оставено в сила решение без номер от 15 януари 2009 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на районния съд в гр. С. за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и е необосновано, защото със забавянето на претенцията си ищецът е целял само заплащане на лихва, след като е могъл да предяви вземанията си навреме и те да бъдат платени доброволно, а и не е изпратил покана за плащане; в счетоводството на касатора няма документ, приложен от ищеца, за търсената от него сума; претендираното адвокатско възнаграждение като главница не съответства на договореностите между страните; липсва каквато и да е фактическа и правна сложност на делото; искът за заплащане на лихви е погасен по давност. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че се дължи произнасяне по въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата – сочи се решение на районен съд; дължи се произнасяне и по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. В допълнение към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос извършил ли е ищецът необходимата работа по обем и качество и следва ли да се плати хонорар, който е така завишен и по процесуалноправния въпрос допустим ли е иск за заплащане на лихва, след като няма начален момент на забава, тъй като ищецът не е уведомил ответника за необходимостта от плащане, а и искът е погасен по давност; посочените въпроси са и от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Прави се изрично възражение на основание чл. 78 ал. 5 ГПК за прекомерност на исканото в делото адвокатско възнаграждение.
Ответникът Н. М. Н. със с. а. в гр. Ш. адв. Н, чрез процесуалния си представител адв. Н, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК, сочи, че не е приложено изложение на касационните основания, не са налице основания за допускането на касационен контрол, а и атакуваното решение е правилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че заплащането на договореното между страните възнаграждение е обусловено единствено от изтичането на падежа и не е свързано с резултата от осъщественото от ищеца процесуално представителство; с изтичането на срока за изпълнение ответникът е изпаднал в забава, поради което дължи лихва върху неизплатеното задължение, но сумата е по-малка от претендираната, защото страните са отсрочили задължението и са променили падежа за по-късна дата; правилото на чл. 64 ал. 4 ГПК (отм.) важи само между страните по с. спор, но не и в отношенията по договор за правна защита и съдействие; с изтичането на падежа ответникът е изпаднал в забава и дължи лихва, а и задължението е носимо и ответникът е следвало да предложи изпълнение точно и навреме, а не ищецът да търси вземането си; от момента на възникване на задължението – 1 октомври 2006 г. до предявяването на иска на 31 януари 2008 г., не е изтекъл погасителният тригодишен срок за вземането.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по второто и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата и разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му, е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. В разглеждания случай и двата поставени от касатора въпроси не касаят обуславящ изхода на спора правен извод на съда.
Решаващата воля на съда се изразява в заключението, че главницата се дължи по силата на сключен договор между страните, като заплащането не е поставено в зависимост от някакъв резултат, постигнат от ищеца. Ето защо оплакването за това, че ищецът не е извършил необходимата работа по обем и качество, както и че уговореният хонорар е завишен съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, касае същината на взаимоотношенията между страните, но не може да се приеме, че е налице правен извод на съда, обусловил крайния изход на спора в тази връзка. Поставеният процесуалноправен проблем е значим по принцип, но разрешаването му е предпоставено от различни факти от установените по делото – страните са подписали анекс от 28 септември 2004 г. към процесния договор за правна защита и съдействие, с който са отсрочили изпълнението на задължението и са определили падеж 30 септември 2006 г., от който момент насетне би следвало да започне течението на погасителната давност. Ето защо с отговор на поставения процесуалноправен въпрос няма да се постигне различен краен резултат по спора.
Отделно от изложеното следва да се посочи, че представеното от касатора решение – решение без номер от 22 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 7* по описа на районния съд в гр. С. за 2008 г., не може да обоснове противоречиво разрешаване на правен въпрос, тъй като липсва отбелязване за влизането му в сила, а невлезлите в сила съдебни решения не формират съдебна практика.
Възражението на основание чл. 78 ал. 5 ГПК за прекомерност на исканото в делото адвокатско възнаграждение не следва да се взема предвид в настоящото производство, тъй като предмет на разглеждане в настоящото производство е именно това вземане по договор за правна защита и съдействие, като евентуалното възражение по посочения ред, респективно по реда на чл. 64 ал. 4 от отменения ГПК, не може да бъде правено от страните по договора, а само от насрещната страна по спора, за целите на който е подписан и атакуваният договор.
Ответникът претендира заплащане на разноски по смисъла на чл. 78 ал. 3 ГПК, но касационният съд приема, че не следва да възложи разноски на касатора, тъй като представеното фотокопие на договор за правна защита и съдействие е в толкова нечетлива форма, че не е възможно да се преценят основни елементи на договора.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 189 от 23 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на Софийския градски съд за 2009 г.
НЕ СЕ ПРИСЪЖДАТ разноски за касационното производство в полза на Н. М. Н. със с. а. в гр. Ш. адв. Н.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: